или иначе казано: “Голяма стена, голяма греда!”

Беше лятото на 2015 г. когато за пръв път разкрих творческия си талант в боравенето със спрей – една стена (в коридора на Сашо), една мечта, първо графити (BIG WALL) и абсолютна липса на калиграфия.

Казват, че никой не се появява в живота ни случайно, но обикновено е нужно да се обърнем назад, за да свържем точките. Кой да предположи онова лято на 2015 г., че едно графити ще се окаже подпис на пакт, който ще оживее в спонтанност тогава, когато човек най-малко очаква.

Законът на привличането гласи, че онова, което може да си представиш и да задържиш под зоркия поглед на ума, е постижимо, стига да предприемеш стъпки към план и действие. Две години по-късно, лятото на 2017 г., южната стена на Мармолада се разстила пред зоркия поглед на Сашо. Очните му ябълки се впиват в бинокъла и търсят линията, която сме решили да преживеем. И аз гледам, но не виждам много. Тези, които ме познават, знаят – недовиждам. Успокоявам се като си казвам, че някои неща е по-добре да останат скрити от погледа. Аз се радвам на голямата картинка, докато Сашо изследва детайлите.

Липсата на план също крие планиране. Отиваме да катерим де що ни падне по пътя в Доломитите, като целта е Vinatzer-Messner по южната стена на Мармолада, пък “К’от такоа, човек!”. Пълним колата на 15-ти юли. Гледаме прогнозата – само дъжд. Тръгваме.

За да стигнете до същността на това велико приключение, трябва да отворя скоба и да обясня, че ние много обичаме да се катерим и не се ограничаваме в стиловете. С традиционното катерене обаче, до този момент не сме си съвсем близки. И двамата по отделно имаме по няколко въжета, а за загрявка заедно добавяме един тур на Орловец. Та, тръгваме ние да катерим 1000 м гола стена със CV от няколко въжета трад. Ще стиковаме отбора – Сашо, аз и денгата (една торба от плат със завидна главна роля, която дърпаме нагоре по стените) – в движение.

Първа спирка – Tre Cime di Lavaredo. Ударно начало, което изисква един разказ сам по себе си. Тръгваме по светло, има задръстване по тура, объркване, издирване на рапелен път, забравен челник, челник с падаща батерия, умни телефони и от онези звезди, които принадлежат на мореплавателите. Е, обратно при колата сме пак по светло, но датата е друга. Прогнозата вещае гръмотевични бури за следващите всички дни, които се побират на екрана. Докато други сменят доломитските си координати, ние непоколебимо оставаме. Имаме цел, а и не вярваме на прогнозата. Оказва се, безверието отваря чадъри. Вали и трещи, но все около нас. Следва преминаване със застой на Cinque Torri – един друг вид Дисниленд. Там спокойно закусваш с трад, след 5 минути си при колата за обяд, последван от спортна следобедна закуска, а вечер се храниш с възможностите, които предлага следващият ден.

21-ви юли, мястото е пейката пред хижа Файер – Сашо се сраства с бинокъла, а аз натискам “refresh” бутона на страницата с прогнозата. И ето, че има промяна! На 27-ми и 28-ми юли имаме прозорец, в който Зевс решава да даде профилактична почивка на своя тризъбец. Този път вярваме на прогнозата. В последвалите дни сваляме стари кожи по обекти в близост, след което се връщаме на паркинга до къмпинг Malga Ciapella. Разпъваме типичния катерачен панаир на земята. Багажът е прецизно подбран и стратегически опакован. Оставяме очакванията, за да не ни тежат, но опаковаме позитивните си вибрации и “К’от такоа, човек” – израз, който предстои да разкрие една цяла стоическа философия в себе си.

Всичко е детайлно планирано – заходът, багажът, бивакът (имаме си Boothy2, което също заслужава един отделен разказ), и почивката. Не е истинска експедиция, ако освен стабилно бъхтене, няма и стабилно лежане. И понеже силата се ражда в почивката, лежим до посиняване и полудяване преди да тръгнем по стената. В този ден и половина, обаче, наистина най-накрая ни вали.

Планът е: вторник – заход до хижата и лежане; сряда – заход до стената, оставяме екипировката и пак лежане; четвъртък катерим до терасата за бивак и будуваме цяла нощ; петък излизаме на върха преди последния лифт и вечеряме пица обратно долу. Плановете са чудесни щрихи, но максимата “човек предполага, животът разполага” не случайно оцветява куп истории.

Началото е нормално – Сашето, аз и денгата – три, отдалечаващи се от хоризонталата точици, в опит да се слеят с перфектните несъвършенства на природата. На 6-то въже, знаем, е моментът да решим дали продължаваме или ще се евакуираме с рапели. От там нагоре, следва само нагоре. И ако в пространството се намираме на 6-то въже, разумно би било да продължим ако във времето сме там не по-късно от обяд. Гледам часовника – 16.00 ч. Go big or go home? Екзистенциално ангажирани с избора си, той е някак неизбежен. Продължаваме.

 

На 7-мо въже – една чиста цепка –  неясно от къде, полита паве. Ударът по каската ми е последван от писък в ушите и черни завеси пред очите.

 

  • Държа те, Саше, споко!

 

Веднага си променям мнението за каските от декоративни аксесоари на истински щитове. Още има време да размислим, но не го правим. Поддаваме се на робството на природата и оцеляването, за да постигнем някаква форма на лична свобода. За да оцветим щрихите на живота в цветове от смисъл. Или поне така ни се иска. Първата нощ, разбира се, не стигаме до онази тераса. С чук и клинове, строим онова, което се превръща в дом за нощта. И учудващо, наистина спим! Друго си е да можеш да кажеш, че си спал в седалката вързан за стена.

Вторият ден започва със свежестта на утро далеч от цивилизованата суетня. Сянката, в която катерим, ни сгрява само с мисълта, че все пак от другата страна нещо свети и, че онзи тризъбец на Зевс все още си почива. Въжетата стават подозрително абстрактни. Денят е тромав. Ясно е, ще има и трети. Не бързаме.

Хеликоптерът, който прелита може спокойно да установи от гледната си точка, че трите български петна (ние двамата и денгата) отдавна не са в траекторията на линията, която, уж, катерят. Има ли премиера е въпросът? Е, премиера няма, но колко други неща има. Има ронлива скала, по която се опитваме да нарисуваме с пръсти пътя си нагоре. Следобеда вече има и купесто-недъждовни облаци, чиято текстура вятърът подмята в сюрреалистични форми. Има тракащи ченета и една денга, полюшваща се като махалото на Фуко, за да ни докаже, че Земята все още се върти. Ние също се овъртаме някъде в скалната пустиня. Има площадки произведение на креативност – тези на Сашо, има и едни други площадки – моите. Пристигаме на терасата следобедно и установяваме лагер в една дупка. Вярно, леко извън график, но пък хората не случайно са казали да бързаш бавно. Кой знае кога пак ще ти се случи? Храната и водата са кът, но в аптечката ни има 2х50 мл шишенца от шампоан пълни с домашна ракия – не за друго, за дезинфекция.

 

Тази вечер няма да спим вързани за стената. Мисля си, твърде комфортно става. Тогава вятърът раздухва “комфортното” и го превръща в “като на фронта”. Позитивната страна на разпадащата се скала е, че с отломките можеш да си поиграеш на тетрис като изградиш крепостен дом. От проучвателната разходка в основата на улея, по който ни предстои да тръгнем призори, дори успяваме да напълним малко вода от теч по скалата. Залезът се разлива като нектар на хоризонта, за да ни приспи.

 

Изгревът разпуква третия ден с поезията си. Въздухът вещае надежда за това, което цялото ми съществуване желае – капучино. Уви надеждата остава илюзия от един паралелен свят, който напускаме в момента, в който влизаме в улея. Третият ден, улеят и геройството на Сашо, който изводи всички без едно въжета, заслужават една самостоятелна епопея. Каменопад, водопад, кал, лед, разпадащи се под краката ни основи, една фуния на ужас без осигуровка.

 

  • Какво пише за следващото въже?
  • Follow the gully! Следвай улея.

 

Цял ден мантрата, която ни съпровождаше звучеше точно така: “Follow the gully!” Улей, който се свлича на скални гранати и куршуми, а ти си свил рамене и си мислиш, че това е всичко друго, но не и катерене. Риташ, ако не се отчупи, стъпваш “на пръсти”. Задължителен удар с длан преди да хванеш каквото и да било. Както Сашо казва “13 въжета на преминаване през труден терен”. Третият ден пътуваме във времето. Там където някога, някой е минал и след себе си е оставил музейни експонати екипировка. Преминаваме труден участък, по който капе смразяваща вода, но за наше спасение виси старо въже. Дали да му повярваме? Вече не дърпаме денгата. Тя и онова, което е останало от багажа, са в раниците. Мокрото 65-метровото въже, което виси върху моята е в комбина с гравитацията, а сцеплението със скалата е във ваканция. С мъка се добирам до площадка, която е в тясно и тягостно тунелче похлупено от таван. От там излизането с раница или ако си с няколко сантиметра по-едър, е абсурдно. Гълташ корема, не дишаш и това е. Не ме осенява словоред, в който да опиша как точно, но все пак излизаме с надеждата да видим нещо наподобяващо край, или поне нов релеф. Уви, улеят все така продължава да се вие. Единственото ново е ледът, с който страхотията се засилва. Следва първото и единствено падане. Едно безтегловно разтегляне на въжето и вис в ехо от въздишка. Пложадката на Сашо вещае някаква утеха на сигурност. Поседнала върху подозрителни леденоскални блокове ще осигурявам:

 

  • Саше, това под мен се пука. По-добре да дойда горе при теб.
  • Екстра си там, леко скрита да не падат камъните по теб.
  • Да де, но това тук ще се отчупи. – казвам го и замръзвам. Не смея да дишам.

 

Леденоскалният блок се отцепя в момента, в който отлепям дупето си от него. Още не смея да дишам. Мармаладът продължава до към 15 ч., когато най-накрая излизаме на върха. На съседния връх. Не сме много изненадани. Отдавна схемата не отговаря на реалността. Кабинката е ей там, един траверс и ще я хванем. Само където “ей там” се оказва на 3 часа разстояние. Мислиш си, че е краят, но играта продължава. Последва рапел (и единствената оставена следа от нас), едно заседнало въже, липса на комуникация, малко женска истерия, намерение за солово изпълнение, паднал телефон, който спира точно на ръба на една цепнатина в ледника, и, разбира се, още ронляк. При лифта сме всички, заедно със спасения телефон, на зазоряване. Вече няма никой освен задаващата се буря и мъглата, която ми напомня пяната на жадуваното капучино. Хубавото на това да се катериш е, че без проблем обхождаш фасадата на някоя сграда, за да провериш за отворен прозорец или врата. Лошото е когато не откриеш такива. И все пак се скриваме под навеса при кабинката. Храна нямаме, вода също, но от небето се лее щедро. Тази нощ не спим дълбоко. Бият се еуфорията и носталгията от финала. Една истинска приказка, в която главните герои 3 дни и яли и пили и въпреки премеждията, искрено се веселили. На четвъртият ден посрещаме първата кабинка с развеселените жабари, за които видът ни не е нещо ново. Лифтът най-накрая ме отвежда до чашата със субективно най-вкусното капучино, което съм пила.

Някой, някога, някъде е казал, че това, което мразим ни смалява и разрушава точно толкова, колкото онова, което обичаме, ни създава отново. Ако човек е скелет от страхове, облечен в плът от надежди, то ние разкостваме всяка част от себе си, за да облечем съществуването си в смисъл. Не внимавайте какво си пожелавате и нека се сбъдне, пък “К’от такоа, човек!”.