- Тръпнеш ли да стане август и да отидеш на любимата си планина?
- Да, има такова нещо, наближава ми Рилското ходене, но първо трябва да мина сега Балкана. Ти как си почивните дни, имаш ли отпуска?
- Имам!
- Аз мисля утре да тръгвам, хайде идвай! Ако те пуснат утре хващам влака в 13:30 за Павел баня!
- Дай малко повече инфо за маршрута?
- Х. Соколна и после посока запад по билото с отклонения по билото!
Така ми започна понеделник сутринта. По средата на деня вече си бях освободила дните до края седмицата и стягах раницата! Звъннах на Янко да му кажа, че идвам, обаче нито един от телефоните му не работеше и нямаше свързване с него по никакъв начин. Знаех само в колко часа е влака, който ще се хваща, но не знаех дали планът остава същия, нито дали ще се спи на палатка или хижа, за да знам да си взимам ли цялата екипирировка. Накрая се оказах на гарата с раница със спален чувал и бира в ръка. Купих си билет за влака в 13:30 и зачаках Янко. Той така и не се появи. Чудех се дали тръгвам сама на планина или по-добре да драсна към морето, така или иначе ми беше свободна цялата седмица. Допих последната глътка бира и си казах, отивам в Балкана сама, просто ей така без никакъв план. Вярвах, че и сама ще се справя, а и времето го даваха хубаво!
Чувствах се някак странно, малко тъпо, след това мое спонтанно решение да тръгна към планината, но явно Балканът ме зовеше и нищо не можеше да ме спре. В този ред намисли изведнъж ми хрумна идеята, че може Янко да се качи от някоя друга гара в града. Така и стана. Той се изненада, че ме вижда, започнахме да се смеем и така пътуването с влака мина неусетно. След кратка смяна на влака на гара Павел баня, слязохме в с. Габарево и вече вървяхме в полите на планината, готови да попаднем в свежата й прегръдка! След няколко часа бяхме вече в хижата. Слънцето беше току що залязло, а аз вече дишах по-спокойно чистия въздух и се наслаждавах на хладината горе в планината след жежкия първоавгустовски ден.
Вечерта в хижата попитах за плана за следващите дни. Янко каза, че ще спим само на хижи и няма да ми трябва спалния чувал, така че го мъкна напразно и ще правим дълги преходи. Попитах на следавация ден какъв ни е маршрута и той каза: х. Соколна – х. Тъжа – връх Ботев – х. Плевен. И аз му отвърнах: Да, бе ?!? Само от : х. Соколна – х. Тъжа е цял ден, т.е. маршрут, който е за 2 дена, ние щяхме да го направим за един. Струваше ми се умопомрачително много, а и за капак качване на връх Ботев. Това не си беше шега работа. Не ми се правеше подобна бруталийка. Казах си ще видим как ще се движа и най-вероятно ще остана на хижа Тъжа. Янко ми разказа, че предишната година направил същия маршрут с един негов приятел, който го издържал, но вечерата на хижа Плевен се отказал и се прибрал. Ама аз нали съм си инат, така че нямаше и мисъл за отказване и прибиране.
На следващия ден тръгнахме! Темпото ни беше добре, горе на билото вятърът духаше приятно и лек хлад обгръщаше тялото ми. Стихнахме хижа Тъжа в 3:00 на обяд. И се започна голямото мислене: да останем ли, да не останем ли? В крайна сметка не останахме. Аз реших, че ще си дам малко зор, за да стигнем в по-нормално време в следващата х. Плевен, което ще рече около 23:00. Янко каза, че ще е по тъмно. Е то е ясно, но какво са 2 часа ходене по челник в тъмното на фона на вечността. И тръгнахме да катерим, а не мен въобще не ми се катереше връх Ботев. Бяхме слезли в ниското и беше страшна жега. Слънцето изпепеляваше всичко: кожата ми, главата ми и желанието ми да се движа. Но си пуснах музика в слушалките и след 3 часа ходене бях на вр. Ботев.
Сега бяхме на най-високото и нямаше повече качване, оставаше само слизане. Обаче нямаше време и да спрем, нямаше време да се насладим на момента, нито на настъпващия залез. Защо тогава го правим това постоянно надбягване с времето, когато моментът се изплъзваше между пръстите без дори да го докоснем. Ядосах се на себе си, но инатът в мен надделя, а и имах една бира в мен. Отворих я и тръгнах да пия надолу към заслон Ботев, спъвайки се в краката си, защото бързах да не изоствам от Янко.Същевременно щраках и с фотоапарата, за да може поне, като не остане нищо в главата ми от това преживяване, поне снимки да има.
Бирата свърши, оставаше само ходенето. И тогава залезът ме зашлеви и тялото ми не усещаше вече умора. Ридовете се бяха надиплили, като развят шал на балерина в различни нюанси между оранжево и розово, а дискът на слънчето се спускаше бавно и плавно надолу. Не знам как беше възможно да уцелим момента, но сега бяхме на правилното място в правилния момент. Може би Янко го беше изчислил предварително или беше чист късмет или случайност! Не знам, но на душата ми й стана леко, защото вече беше у дома си. Но за да изпиташ толкова силна душевна хармония е невъзможно ако тялото ти е стояло неподвижно цял ден. Именно за това чувството беше толкова силно, защото тялото беше подготвено за невероятната гледка, като беше вървяло цял ден преди това. Залезът беше уникален и неповторим, както всеки ден, защото няма как да се повтори един същ залез два пъти. Той винаги е различен.
Стигнахме в хижата. Еуфорията ме тресеше толкова силно, че когато хижарят ме попита ресто ли да ми върне или една бира, аз казах – ракия! Бях изморена, но не ми се спеше. Бях не само щастлива, че издържах и направих прехода, но и че видях гледки, които ще помня винаги. Заспах по някое време след леко скарване с Янко за прозореца, лампата, светлината в стаята и други такива битовизми.
Сутринта тръгнахме отново нагоре, в посока за върха. Аз обаче нямах намерение историята от предишния ден да се повтаря. Преходът този ден не беше толкова дълъг и нямах намерение да си давам зор. Исках да вървя с моето си темпо. Казах на Янко да върви, колкото си иска бързо и той драсна напред без дори да се замисли. Останах сама в планината – в Балкана. Не бях ходила никога в тази част на планината. Първоначално пътеката беше равна и вървеше в сенките на буковата гора. Слънцето си играеше с листата на криеница и образуваше шарена сянка. Аз пък се радвах, че е равно и хладно, само дето ми се струваше странно, че не се изкачвам нагоре и се чудех дали не съм се загубила.
Скоро обаче пътеката тръгна стръмно нагоре, както и температурата, защото сенките на гората останаха в ниското. Движех се със скоростта на охлюв. Сега когато Янко го нямаше можех да спирам да си почивам колкото си искам без никой да ми дава зор. Обаче нямаше и кой да ме мотивира да вървя поне малко по-бързо, нямаше с кого да си говоря, страшна скука. Не мога да разбера хората, които ходят сами в планината. Толкова ли не могат да направят и най-малкия компромис със себе си, да понесат привичките и навиците на другия човек, да направят компромис с темпото с което ходят? Или може би просто така се е случило, другите не са успяли да си вземат отпуска и ти си тръгнал сам? А какъв е точно моя случай? Успях да си взема отпуска в последния момент и пак съм сама в планината! Голяма главоблъсканица, може би мозъкът ми беше прегрял заради жегата! С жегата не можех да направя компромис и за това оставих Янко да си върви напред и останах сама!
Точно преди да се кача на билото на Балкана, стана най-стръмно. Буквално лазех и падах! Спирах и се любувах на гледката, поглъщах всичко жадно с поглед: Купените, развнината, края на стръмната пътека някъде там горе! Станах и продължих, оставаше още малко до върха. Виждах, че там се движат хора. Вглъбена в мислите си ги подминавах машинално всички с хладно „добър ден“. Поредният човек приближаваше, вече бях на магистралата, на главното било на Балкана, където минаваше пътеката по маршрута на Ком- Емине.
- Добър ден! ААААА, здрасти!
Толкова се зарадвах да видя познат човек и да си поговоря с него, особено когато не го бях виждала от години и го засичах на толкова необичайно място, по време на толкова необичаен преход. И той беше сам! Духът ми определено се повдигна, след като размених само няколко думи със сродна душа. Срещата ни беше кратка, пътищата ни се разминаха и аз продължих по своя. Янко ме беше изчакал преди въжетата на Купените, за да види дали съм ОК. Невероятен жест от негова страна. Помислих си, че е останал капка разум в неговата глава и не ме е зарязъл съвсем в планината. Продължихме да вървим заедно към хижа Амбарица и да си говорим кой е най-добрия начин да се повдигне духа? Да се отиде на планина ли? Но нали дори в планината има моменти, когато се чустваш изтощен и безсилен. И тогава си спомних за един човек, който веднъж срещнах в планината. Той ми каза, че най-лесно се повдига духа с песен и пееше възрожденски и всякакви други песни, за които се сетеше, за да помогне духом на приятелката си да продължи да върви.
И така с повдигнат дух посрещнахме залеза и този ден над хижа Амбарица. Идилията беше единствено разстроена от двата крос мотора, които се качиха на върха в кулминационния момент, започнаха да си правят селфита и с мръсна газ хврълиха прах в очите на магията! Винаги ми е било странно, когато вървя цял ден по билото на планината и се сливам в едно с нея и в края на деня да видя моторно превозно средство. Нещо истинско в мен, просто умира. И се питам защо? Обаче нямаше да разбера в тази вечер и затова слязохме в хижата и се настанихме на сладки приказки в очакване на следващия ден, който се надявах да е по-добър или поне чак толкова добър, като днешния.
Естествено денят започна с наклон нагоре и катерене на връх Амбарица. Винаги качването и слизането на този връх ми взимат душата, но след това рано или късно пак се връщам там. Янко пак беше драснал напред,но вярвах, че ще ме изчака да следващата хижа Добрила. Да ама не и тогава наистина се ядосах. Как може егоизмът вътре в теб да е толкова голям и да те интересува единствено собственото ти его? Янко ми беше казал, че било много сложно, като правиш едноседмичен преход, да се нагодиш с хората без отпуска и да се срещнеш с тях на планината само за уикенда. Изисквали се огромни комромиси. Само че аз не мислех така, защото след тези 4 дена с Янко, имах нужда да си почина и най-вече имах нужда да комуникирам с нормални хора. Намерих wi-fi-а на хижата, защото обхват на телефоните нямаше и се уговирх с Жоро и Марио да дойдат за последната нощувка в събота и да спим на палатки на връха близо до хижа Вежен.
Успокоих се и в повдигнат дух продължих към Беклемето и хижа Козя стена, където мислех да нощувам. По пътя срещах само интерестни хора :берачи на боровинки, колоездачи тръгнали към нос Емине, хора с джипове. Всички ме питаха дали съм съм сама и аз отговарях винаги:“да сама съм“. Питаха ме не ме ли е страх, а аз отговарях „не“. И така си беше, повече ме беше страх от егозима на хората, които познавах, отколкото от непознатите, с които просто се разминавах. А да, на хижа Дерменка срещнах Янко, който беше решил да кисне там 3 часа понеже било много жега. И с него се разминах. Едиственото място, което не можех да пропусна беше заслон Орлово гнездо. Там намерих покой, където да отморя с вкусна храна и студена бира. Направо не ми се тръгваше, но продължих. Малко преди Беклемето срещна един джип.Човекът ме попита дали искам да ме качи, но аз му отговорих, че съм си пеша.
Уикендът настъпваше с лека крачка и ме гонеше. Други хора пък слизаха от колите си на Беклемето и гонеха уикенда, защото работеха неуморно през седмица. Аз пък гонех вятъра по билото на Балкана. Това ми е най-любимото занимание, въпреки да знам, че няма да го хвана и ще си остана само с разрошената коса. Слънцето вече преваляше, когато се изкачих по въжето на Козята стена. За първи път бях там по залез. Обикновено съм минавала там сутрин и тогава светлината е от противоположната страна и е съвсем различно. Всъщност колкото и пъти да минеш през едно място, винаги ще е различно: или ще е различен сезона или ще е в друга част на деня, или ще са различни метеорологичните условия. За това сега, когато минавах по това познато уж място, ми се струваше сякаш съм там за първи път.
Пътеката се виеше и наближавах хижата. Завивах зад поредния завой и нещо в мен се надигаше. Докато бавно правех завоя на 360 градуса, за частица от секундата си казах на себе си „представяш ли си сега, като завия, на хоризонта да видя море от планини, а слънцето, срамежливо в розово, да се спуска точно по средата между тях?“ Явно силата на мисълта работеше, защото точно така се случи и аз направо онемях. Не знаех какво да правя, да поглъщам гледката с поглед или да се опитвам да я занема с фотоапарата. Накрая се отказах да снимам, защото знаех, че снимката нямаше как да стане по-добра, от магията, която наблюдавах в този момент на живо!
С разтуптяно сърце влязах в хижата и се настаних. След около час чух как настинаха и Янко и не разбрах защо беше това бързане, след като в крайна сметка пристигна след мен. Той вървеше по-бързо от мен, но правеше по-дълги почивки и в крайна сметка пристигаше в крайната точка за деня след мен. Влязох в стаята ми и не излязох от нея. Не ми се ядеше, тялото ми беше прекалено изморено, за да усеща глад. Опитвах се да заспя, но не можех защото стъпалата ми пулсираха. Будех се непрекъснато, защото усещах пулса в петите ми. Накрая сутринта сърцебиенето ми беше се нормализирало и след като закусих добре с макарони продължих с ведро настроение, тъй като днес вечера щях да се срещна с Жоро и Марио и щяхме да бивакуваме до билото на Балкана.
На следващата хижа Ехо спрях да си взема 2 бири и видях Янко да седи унил, защото супата на хижата не била още готова. Но аз бях закусила добре и само седнах да изпия двете бири. Наближаваше обяд и жегата ставаше непоносима. Продължих към връх Юмрука и след това към връх Вежен. Беше толкова горещо, че не издържах и от време на време просто сядах в сенките на някоя скала и се наслаждавах на хладината. От време на време изникваше Янко отнякъде и ме задминаваше, след което спираше и аз го задминавах. Играехме си на безумна и безсмилслена гоненица. Обаче на мен вече не ми пукаше, защото вечерта щяха да дойдат Жоро и Марио и да си спретнем щур купон под звезите на Балкана. Тази информация не я бях споделила с Янко и тръпнех в очакване да видя изненадата му физиономия. За момента само му бях казала, че оставам да спя на спален чувал сама в Балкана, а той щеше да слиза надолу към хижата.
Наближих връх Вежен и започнах да го изкачвам. Срещнах едни момчета, които слизаха надолу и те ме предупредиха да внимавам да не се стресна, защото на върха имало един самотен певец. Първоначално си помислих, че се шегуват, но когато се изкачих на върха видях, че е вярно. Янко крещеше с колкото глас има и рецитираше „ О Шипка“. Беше епично, горе на върха, вятърът вееше, Балканът се виждаше на длъж и на шир чак до Беклемето и отвъд, а думите му прелитаха от урва на урва и от век на век. Леко изтръпнах!
Настана време да си вземем довиждане с Янко след пет дена изкарани НЕзаедно в планината. И тъкмо това да стане и той реши, че ще изчака двамата човека, които се задаваха на хоризонта, за да ги види накъде отиват. Зумнах с фотоапарата и видях, че това са Жоро и Марио и искрено се зарадвах. Жоро се изкачи пръв. Янко му каза „Добър ден“, а Жоро дойде и ме целуна. Янко изпадна в изненада, а не мен сърцето ми се изпълни с радост. Най-накрая бях свободна и не бях сама в планината. Сега можех да споделя преживяването с някого, защото когато щастието е споделено е най-хубаво. Изпратихме Янко да си ходи в хижата унил, но все пак той ми призна, че идеята ми да викна още хора и да изкараме последната вечер на палатки, била много добра. Направо виж пилотаж!
Повървяхме тримата малко и намерихме подходящо място за бивак. Времето беше, като по поръчка. След горещия ден, бавно настъпваше нощта. Нямаше никакъв вятър, а последните лъчи на слънцето галеха гривите на пасящото на близо стадо полудиви коне. За миг всичко стана приказно розово: небето, тревата, планината! Вечеряхме с изобилието от храна от деликатеси, които носеха двамата ми приятели и след това заспах непробудно, за първи от 5 вечери насам. На другия ден слязохме в равнината, хванахме влака и се прибрахме вкъщи с торба от незабравими емоции, гледки и снимки. Докато пътувахме Жоро ме попита защо изобщо продължавам да си общувам с Янко, при положение, че за пореден път ме зарязва да се оправям сама в планината? Обясних му, че от него научавам много нови неща за планината. Коментарът на Жоро беше: „Може би вече си научила достатъчно и нямаш нужда да страдаш, като комуникираш с толкова егоистичен човек“. Сигурно беше прав, но дали това наистина е така, щях да разбера чак през Август следващата година, когато пак отида в Балкана.