Мъглата ставаше все по-гъста с приближаването на вечерта. Усещах я с кожата си, с дрехите, с платнените кецове, с които се мъчех да запазя равновесие по мокрите камъни. Вече се чудех защо зарязах вкъщи удобните  планински обувки – като че ли за пръв път се качвах на Езерата… Опитвах се да си светя с фенерчето на телефона. Но слабият му лъч не можеше да пробие млечнобелите завеси, които една след друга, плавно и упорито, се спускаха отгоре.

Пристигнах в Сапарева баня около 7 вечерта и с двамата ми спътници (с които случайно се оказа, че сме в една посока) позволихме на шофьора на маршрутката да ни „отреже главите до кръста”. Оставаха броени часове до тъмнината, затова после се принудих да взема лифта, бях последният му клиент. Единият мъж тръгна за „Пионерска”; другият се качи преди мене и след това се настани в новата хижа, а аз поех сама по пътеката към „Седемте езера”. Предния ден бе валял силен дъжд и заради мъглата трябваше да внимавам да не улуча калта, в която личаха следи от преминалите по-рано кервани от коне.

В началото бодро поздравявах – както е обичай в планината – хората, които срещах да се прибират в новата хижа, но после идващите насреща ми пооредяха. Неочаквано някой ме повика по име и разпознах Жанина, Деян, Ваня и Хюри от разградската група. Преди още да продумам, Хюри разбра какво се бе случило и ме прегърна. На моя нелеп въпрос „Нима си тръгвате вече?!” Ваня отговори с усмивка: „Как?! Ние днес дойдохме. Отиваме си в хижата”. В „Рилските езера” имаше повече удобства.

Колкото по-гъста ставаше мъглата, толкова по-рядко чувах човешка реч. Последните, които срещнах, ми казаха да внимавам да не се объркам сред клека. Вече никой не вървеше нито пред мен, нито след мен. От паника, или защото попаднах на участък с изтрита маркировка, скоро се почувствах безпомощна. Взирах се да отгатна пътя по следите, оставени от конете. Но когато мракът се съюзи с мъглата, спрях да виждам отпечатъците от копитата им в калта. Тръгвах нагоре и изгубила пътеката, се опитвах да се върна обратно, като се хлъзгах по мокрите скали и отчаяно се мъчех да се хвана за някой клек. Телефонът ми настойчиво звънеше, но не  вдигах – не исках нито майка, нито сестра ми  да разберат, че съм объркана. И точно тогава ми се стори, че Краси идва насреща.

Краси ме посрещаше винаги когато се качвах на Рилските езера. Тя живееше тук почти през целия август и ми казваше, че когато слезе долу, най-много ѝ липсват водата и хлябът от Рила. Водата носехме от Извора на Доброто. Хляба ни докарваха от близко село и не познавах нищо толкова вкусно и истинско.

Краси беше тая, която за пръв път ме въведе в кръга на паневритмията, и то точно на Рила, над Езерото на чистотата. Тогава бях трогателно скована и притеснителна, а тя с блага усмивка, но твърдо отклоняваше опитите на по-опитните танцьорки да ми правят забележки или да се възмущават от моята непохватност. Отдавна четях книгите на Беинса Дуно, също и на Рудолф Щайнер и на Микаел Айванов. В малкия ни град обаче нямаше група по паневритмия и ако Краси не ме беше  взела под крилото си, щях да си остана само добър читател. А истината е, че точно паневритмията ме караше да се чувствам част от едно Цяло, придаващо смисъл на всичко. Бях чела, че тя възпроизвеждала движенията на небесните тела в Космоса. Не знам дали е така. Но когато ми е толкова трудно, че дори книгите не помагат, е достатъчно да си спомня танца на трептящите бели кръгове на Рила.

Всяко лято се качвах на езерата само за два-три дена през отпуската си и ако се окажеше, че Павката, хижарят, е забравил да ми запази нар на тавана, Краси ме прибираше в своята палатка. Търпеливо отговаряше на въпросите ми за порядките в лагера, водеше ме на беседи, заедно посрещахме изгрева в мразовитите утрини, а вечер изпращахме с песни и молитви слънцето, застанали в кръга от облечени в бяло млади и по-възрастни мъже и жени със слабовати, обветрени лица и с големи пламенни очи. Част от тях живееха на палатки с децата си и винаги се изненадвах от спокойствието и търпението на малките човечета, които споделяха с родителите си лишенията на полевия живот.

Краси ме запозна с Мариана, Петя, Борка, Юлка, Рада – учителки и лекарки, прекарващи отпуската си на Рила. Всички те бяха разпънали палатките си над хижата и няколко седмици през август почистваха лагера, носеха вода с белите туби, на които пишеше „Любов” или „Добро”, или „Хармония”, или „Истина”… Работеха в братската кухня и разбира се, заедно играеха паневритмия, пееха, молеха се, разговаряха за живота, четяха, смееха се.

Краси си е доста мълчалива. Водеше ме – всяко лято през трите ни дни заедно – на екскурзии около езерата. Говореше малко, рядко ми задаваше въпроси. Обикновено сядаше на някоя скала и гледаше тихо спокойните води на Бъбрека, Окото или Сълзата. Езерото на чистотата под замисления мрачен връх Харамията ѝ беше любимото. Обичах да я гледам: стройна, източена, с тъмна, вързана на опашка коса, с гладко лице и дълбоки, леко насмешливи, но излъчващи мекота кафяви очи. Възхищавах се на умението ѝ да съзерцава. Моето съзерцание си беше отишло с детството ми, прогонено от припряността, с която бързах от задача към задача. В равнината. Но дори и в планината не успявах да се отърва напълно от постоянното си безпокойство и съмнението дали съм на точното място и дали точно си запълвам времето. И все пак присъствието на Краси в живота ми – макар и за кратко през август, от година на година ми помагаше да събера себе си, да си повярвам и поне малко да се успокоя.

И сега, когато ми се стори, че Краси идва насреща ми, забравих страха. Веднага след това чух песен някъде далеко зад мен в мъглата. Беше мъжки глас – млад и хармоничен. Повиках му „Ехо-о-о!” и помолих човека да дойде наблизо. В началото ми отговаряше само с „Ехо”, но когато наближи, ми извика, че отива към старата хижа, а аз съм тръгнала към Долното езеро. Мъглата си прави такива шеги с нас. Но ето – Краси бе насреща и се намери това младо момче да ме върне от грешния път. Заедно влязохме в „Седемте езера”.

Настаних се на своя нар в дъното на тавана, до голямата колона под скосените напречни греди. До мен бяха легнали мъж и жена от Свищов и се уговаряха да станат сутринта в четири, защото били дежурни по кухня заедно с великотърновската група. След няколко часа позвъни аларма на телефон, те станаха и започнаха да се приготвят, а аз напразно се мъчех да заспя отново – поне до пет и половина. Унесох се в последния момент, скочих, когато наближаваше шест, и отидох да се мия на тръбата над Долното езеро. После, в паника, че закъснявам, се отправих по пътечката към Молитвения хълм, след върволицата от хора, тръгнали да посрещат слънцето. Точно над хижата се позабавих и се улових, че търся синия покрив на Красината палатка. После се забързах, но не ми споре́ше – тогава осъзнах, че от вчера наобяд не бях яла, почти не бях пила и вода. И точно в подножието на Молитвения връх усетих, че ме обгърна мракът и въпреки усилията на волята си, забих лице в мокрия клек. Когато се свестих, почувствах, че Краси е над мен. Все още нямах сили да отворя очи, но разбрах, че е довела няколко непознати млади хора, които чувах само като гласове и долавях като допир. Успокояваха ме, пръскаха ме с вода, някой ми подаде да отпия от манерката му, друг ми разтриваше пръстите на лявата ръка и от това кръвта бавно се качваше отново в главата ми; трети ми подаде китчица дребни оранжеви плодове – някакво китайско растение, от което кръвното се качвало (но това после, когато се изправих на крака). Щом отворих очите си, Краси си беше тръгнала.

Всъщност Краси си замина преди два дена. Аз затова и дойдох толкова късно снощи. Сутринта бях тръгнала за Дупница, оттам щях да хвана рейс за Сапарева баня. Но когато Ценка ми звънна и каза през плач, че Краси си е заминала, продължих с влака за Сандански.

Видях Краси отрупана с цветя, в красива розова ризка с малки къдрици около врата – тя винаги е била естет, и със спокойно, просветлено лице. Отишла си с усмивка, каза сестра ѝ. С усмивка ни посрещаше и когато ходехме при нея, докато беше болна. Дори личната ѝ лекарка се чудела на търпението, с което понася болестта. Нито мускулче не трепваше по лицето ѝ, нито гримаса не си позволяваше – щадеше ни и ни вдъхваше спокойствие и вяра, че всичко се случва както си трябва. Докторката разправяла, че когато си допряла ръката до челото на Краси, почувствала енергия – силна и чиста. През цялото време, не я напускало усещането за святост.

Не отидох до гробището, защото не исках  Краси да вижда къде оставят тялото ѝ. Поведох още същия следобед душата ѝ към Рила. Но щом се качих на влака за Дупница, си казах: „Глупости! Точно ти ли ще водиш Краси?! Винаги тя те е водила… Със сигурност тя вече е там”. Така се и оказа. След като посрещнахме изгрева, видях Мариана и Руми. Извадих две от големите тъмносини сливи, кръгли и лъскави, които купих веднага след като излязох от Красини вчера (сякаш тя поиска да го направя), подадох ги и казах какво се случи. Бяхме застанали на огряната от слънце, сутрин мразовита, полянка, където всяко лято с Краси пиехме топла медена вода и хапвахме сирене и хляб. След паневритмията на Бъбрека Мариана каза: „И трите днес играхме сами, защото Краси танцува с всяка от нас”.

Докато слизах на другия ден – сама и пеша под лифта, към Паничище, си говорех с Краси, макар на тръгване да ѝ казах, че я оставям на езерата. През следващите дни долу спрях да тичам като изоглавена от град на град, от паневритмия на паневритмия, както правех през юни и юли, до средата на август: от Варна, през Шумен и Разград до Южния парк и Телевизионната кула в София. Бях си внушила, че така ще помогна на Краси да победи болестта. Сега вече знаех, че заминаването ѝ не беше поражение, а победа. Тя го беше избрала, макар и на подсъзнателно ниво, и сигурно вече танцуваше в небесната група.

***

На четиридесетия ден все пак отидох на гробището. Заедно с Ценка, Лора, Сашо, Христина, Светлана. Надявахме се, че и Краси е слязла за малко. И когато другите си заминаха, ние изпяхме една от песните на Учителя – „Вечер, сутрин”. Знаехме, че и Краси пее с нас, всъщност тя беше го поискала – как иначе щеше да ни хрумне да пеем на гробището… Бяхме застанали пред вече изравнената от свещеника могилка с кръст, на който пишеше Красиното име, в една зашумена широка долчинка. На красивите, стилни мраморни паметници наоколо имаше странни имена на хора, сякаш дошли от далечни земи да си починат тука. Под лъчите на замисленото септемврийско слънце багрите на цветята изглеждаха необикновено ярки; гъсти зелени храсти се извиваха в бавен танц, вгледани в безплътния вятър. В далечината се виждаха върховете на три планини: Пирин, Беласица и Рила. Не съм сигурна, но май си бях върнала умението да съзерцавам: усещах как всичко наоколо изпълва душата с покой и благословение.

Мисля, че Краси ще слиза понякога тук. Ние също ще се отбиваме. Докато дойде време и за нашия път нагоре.