Миналата зима снегът държа до късно. Да е било около 8 март излязохме да погазим към Полуврак. До ловджийската чешма и към манастира имаше коловоз от джип, ходеше се криво-ляво. На горе пръхкав сняг, ще се бие партина. Другите нещо се захласнаха назад, аз леко-леко поех пътеката. То, нагоре не е върло, просеката суче наляво-надясно и си пробира все сгодно място, ама снегът дълбок. Газиш над коленете и буташ с бедра. Иначе, тихо, не смръзва, фьонът бута бели люспи от клоните, през облаците прозира, ще пролетее. Вървиш и потиш. Уж бавно, уж леко, вадички стекоха из лицето ми, а пред мен се белнало. Нежно, гладко, неугазено. Пука под обувките, гали през гетите. Отива си зимата ала снегът иска да „близне“ за сбогом. Толкова е чисто наоколо, че ти се струва сякаш си първият човек стъпил на Земята. Дръпнах нагоре за да заглъхнат гласовете и да се потопя в съвършенството на сътворението. Бяло, чисто, хрупти, аромат от южняк.
Повървях отнесено. Кога гледам, стъпвам в дири. Пред мен по пътеката стъпки на заек. Затъвало горкото. Ама скача яко напред. Никой го не е гонил, от мен ли да бяга, стига му да кривне и съм подминал. За къде ли бърза? Да пресече набързо откритото? Но следата все в пътеката, до където виждам, и след завоя, и след другия… А бе, този хубостник да не търси подслон!
Викам си, ще вървя по него. Бях чул, че на времето когато нямали оръжие хората ловували като преследват дивеча. В природата животните бягат бързо, но на кратки разстояния, нямат издръжливост, ловците ги следвали докато паднат в изнемога. Та значи, ще го гоня. Или ще хвана плячка, или ще стана за смях.
Натиснах крачката. А то, все на пътя. Пот се лее, капе от носа, смъди на очите ама щом съм рекъл, на един заек ли ще се дам. Наближих заслона и си мисля: „Тоя сега ако кривне някъде, ще ида да сваля раницата, да попия челото, да драсна печката и тогава по него. Къде ще ми избяга, я го виж колкови са му крачката, има-нема 10-15 см. Колко са му крачките, има-нема половин метър, а аз два метра пергиш, без багажа с 5-6 скока ще го пипна. Нали и той е уморен, от къде опъва баира в тоя дебел снег“. Ясна е работата. Пък както съм се попотил представям си него с онова кожухче колко е натежал.
Изтикахме до поляната пред заслона. Охоо, от тук вече си лесен накъдето и да свърнеш. Гледам дирята към заслона, вдигам очи, комина пуши. Лелее, някой ни е изпреварил от другата страна. Отивам на там, следите пред мен. Вратата открехната, друг не е пристъпял. Когато погледнах, що да видя: Нашият пристигнал вир-вода, хвърлил козината, разпалил печката, сложил една скара отгоре и диби-дюс гол се опънал върху нея да се пече тариката му с тарикат.