„И в мире нет таких вершин,
Что взять нельзя!“
Вл. Висоцки
Докато си лежах у дома на дивана преди месеци и се опитвах да се науча да стъпвам на оперирания си крак, най-близките ми приятели дойдоха у дома за повдигане на настроението с една огромна шоколадова торта и предложиха да опиша какво преживявам – като пътеписите за пътешествия – както изкачваме върхове и ги описваме, така да погледна назад, да се помиря с грешките и да опиша радостта от надеждата, че всичко в живота следва естествения си ход и се подрежда.
Да се върна назад към онзи мъглив януарски ден болеше повече от тесни обувки, от това да се опитам да припълзя по някой ръб към върха брулена от вятър, болеше повече от опериран крак. Едно падане насред клека, съвсем безобидно, успя да срути мечтите ми за цяла година и за първи път в живота си осъзнах, че трябва да се боря с всички сили, за да продължа към върха.
Върхът име няма. Не му трябва име. Такива си имаме много – трудни, лесни, високи, ниски, в планината, в живота. Като ритъмът на човешкото сърце. И моето сърце беше там – в планината и трябваше да се боря за този ритъм и за следващ връх. То остана напълно разбито на клека. Да чака да събера парченцата, да ги напасна и да продължа напред. Вие знаете ли как се лекува сърце? И борбата започна още там, на клека, от скованото ми от болка тяло, да се спусна, да потърся помощ, за да се върна пак в планината. Най-трудно се зарязват мечти. И най-трудно се посява надежда.
За надеждата ми трябваше някой да ме излекува. И поех по трънливата пътека на здравеопазването. О, какво пътешествие е това! По пътя срещнах цинизъм, бездушие, съжаление, болка и много осъждане защо и как. В болниците сякаш бързаха не да лекуват крака ми, а да ампутират душата ми. Какъв контраст с онзи мой свят, където хората са смели, казват си нещата в очите, и дръзват да живеят. Обичах моя свят. Чувствах се птица със счупено крило и затворена в клетката на повреденото си от отчаяние тяло. Трябваше да се изморя да търся и да се примиря с диагнозата и с времето и тогава някак започнах да виждам други неща.
Видях всичките си приятели накуп, обединени от идеята да ме измъкнат и занесат до моя връх. Чудех се с какво съм ги заслужила да идват вечер при мен, да ме карат да се храня, да се катеря, да се разхождам със ски. Напук! Напук на болката и на присъдата, че скоро няма да мога. Защото с тях бях по-силна и придобивах увереност, че ще се справя. Ето ги първите хапчета надежда – казваха се ПРИЯТЕЛСТВО. Не помня ландшафта на тази пътека, не знам откъде и как минах, спомням си сълзите от болка, радост и облекчение, че в живота ми има добри верни другари. Бях намерила правилния път, през годините интуитивно и неусетно компасът на сърцето ми беше посочил как да се обградя със стойностни хора.
Така търсеща, пристигнах в един слънчев и ветровит далечен град с оазис на сбърканото ни здравеопазване, където не ми обещаха, че ще стана пак същата, но бяха човечни и имаха още хапчета надежда. И най-вече сърца. Ужасно е да смениш острия планински въздух, вятъра и студа с топлата болнична стая. Ужасно е да молиш коляно да слуша командите ти и да се държи дисциплинирано… Въпреки болката и страха. По този път научих много за доверието. В моментите, когато бях най-безпомощна, успях да повярвам на лекарите и кинезитерапевтите си. Не можех винаги да ги слушам, но им вярвах. Животът и този път ми поднесе изненада – горчиво кафе, което да запомня, защото докато отпивах глътките, лекарят ме изтръгна от спиралата на самосъжалението и ме накара да се боря, да вярвам и да запомня простички думи за миговете на колебание и отчаяние. От мен зависеше – само да слушам тялото си! И започнах да се катеря на шведската стена в болницата на един крак и на ръце, дори да залитах от умора и пристъпите на болка в началото. След операция дават обезболяващи, но не ме плашеше физическата болка, а безизходицата. За това хапчета няма, вяра и надежда не се купуват, а даряват – от човек на човек. И така в това приключение, между мъката при вида на грозната рана и борбата да съм послушна, намерих още няколко приятели. Сред хората, които ми помогнаха да си върна живота и тези, които наравно с мен споделяха мъчителни моменти и заедно трудолюбиво правехме малки стъпчици към възстановяването си и се подкрепяхме. Физическата болка не е страдание, страдание е да не си обичан!
Осъзнах, че желанието ми да съм далече в тежки моменти е безпредметно, защото приятелството се носи в сърцето и те кара да постъпваш правилно и никой не ме послуша да ме остави сама. Имах най-преданите другари около себе си. За хората е необяснимо това приятелство, започнало в сянката на Мальовица и здраво като гранита там! Необясними и странни са им нашите отношения, смеха на щуротиите, плановете за бъдещото лято.
Да изкачваш връх е борба, не само на тялото да издържи на натоварването, но и борба със самия себе си. Така към моя връх продължих физически – с подкрепата на две патерици, но с по-свободно и смело сърце отвсякога. Заради подкрепата на хората около себе си. Да си инвалид е състояние на душата, не на тялото. Изнизаха се мъчителни дни като онези с шоколадовите торти привечер, но видях, как по пътя си не вървя самa. Чудесно е да има кой да те закара на рехабилитация, да ти напазарува или просто да постои с теб. Да си обичан е най-голямото богатство и бях разкошно богата и много щастлива. Единствената болка, която изпитвах остро, е когато още някой приятел се присъединеше към веселата група в задушната зала за рехабилитация. А това в разгара на зимния сезон се случваше. Събрахме се група на свободните души и сякаш се надсмивахме над счупените си тела. Там животът отново ме срещна с един от най-добрите ми учители, за да ми покаже какво значи характер и воля и дори тогава, също ранен, той намери сили да ме насочи как да продължа. Благодаря му за поредния урок! Когато човек е добър водач и лидер – той е такъв дори в болката си. И хората около мен го доказваха всекидневно. Трябваше да се опитам и аз. И се замислих къде е границата на това, което си позволяваме да правим. Но никога не се разколебах дали пак… Пак ще карам ски, пак ще изкачвам върхове… И тази зала е част от нашия живот. Ние не тръгваме нагоре с мисълта, че няма да успеем или ще паднем. Предполагаме го някъде дълбоко в себе си, но се пазим и готвим за този момент. Човешкото тяло е крехко и е хубаво да не го забравяме. За да престояваме по-малко време в стаята. Хубаво е да има страх – да ни пази, но не да ни възпира. Всеки един от нас щеше да се катери пак и пак! Защото животът беше отвън запотените прозорци на болницата и ни чакаше да го живеем. Отново и отново…
Дните у дома след такива емоции минават бързо. Имаше неща, които ми бяха трудни. Най-трудно е да те гледат децата ти. Бях стояла до детските креватчета по цели нощи, а сега те бдяха до мен като верни стражи. И как умеят да разсмиват децата, защото гледат с очите на радостта, невинността и жаждата за живот. Но ми липсваха движението, острият планински въздух и леден вятър, слънцето, което се отразяваше в кристалите лед и заслепяваше, причудливите форми на затрупаните под снега храсти, отпечатъците от стъпки към върховете.
Така дръзнах да направя първите си крачки сред топлата и свещена прегръдка на Рила. В същата планина, където се бях ранила. Избрах да извървя разстоянието до хижа Рилски езера пеша с двете щеки, за да се наслядя на гледката към Харамията. Странно, но там се чувствах у дома си и не ме беше страх да вървя. А на 45-я ден от операцията обух ски обувките отново и се качих до х. Мечит. Като първо причастие… Ски не съм карала, само ходех с тях, бях обещала тържествено да изчакам година, но се чувствах устойчива и сигурна. Синът ми свали моята ски екипировка надолу и кара смело в необработен терен и тежък сняг. Поиска да му ги подаря и с радост отбелязвах как върши нови и нови чудеса. Радвам се, че е смел! Той расте пред очите ми. Ето това е благословия и изкачен връх! Междувременно уикендите се разхождах по екопътеки, на втория месец се качих на Половрак много лесно и неусетно, като на шега, направих и едно пътуване из Родопите. Помня и закриването на сезона, който пропуснах. Имам снимка с кофичката за пясък, определена за този, който най-малко е карал ски. Тогава се разходих до Харамията, но не качих върха, заради риска да се хлъзна. Но на третия месец стигнах до Отовица. Върхът, не хижата. С най-добрите приятели и много смях по пътя. Беше чудесно да излезна на билото, да усетя как вятърът не просто се заигра с мен, а почти ме събори от радост, че ме вижда отново. Този верен другар вятърът… Пак бях там. Едно чакано от месеци било…
Е, опитвах се да се пазя колкото ми е възможно. Но настъпиха и тежките мигове след това. Вместо да ходя с напукани от студа устни и наранени пръсти от катеренето… трябваше да се примиря, че е нужно търпение и нещата се случваха бавно. Бях заменила твърде рано душната зала за рехабилитация с планински въздух, бях решена да сменя живота си, но се искаше време и бях изморена. Защото за връх трябва търпение. Не бях силна, не бях достатъчно здрава и не се чувствах готова. Опитах се да направя всичко възможно да се възстановя правилно, но бях нетърпелива и много пъти прибързвах. Тогава дойде отчаянието и сякаш за една нощ прегори цялата ми енергия и желание да се боря. И се предадох. Затворих се у дома и излизах само по работа и най-накрая се пречупих пред травмата. За първи път осъзнах как душата ми е по-ранена от тялото. Пропаднала в пропаст. Тогава кинезитерапевтът ми се бори с мен и положи много, много усилия първо да намали отока на крака ми, а после – да се почувствам по-добре емоционално като ме караше да излизам навън, в планината. Поне коляното ми беше останало здраво, но иначе в мен се загнезди страх, че каквото и да правя то все ще се подува и най-вече се борех с този страх. Все още не съм го преборила.
Малко по малко придобивах отново увереност, че мога да ходя. Доверието в хората, които се грижеха за мен, се изгради постепенно през месеците, когато се борех с болката и отчаянието, че от този крак нищо няма да се получи. Той може само да стане по-добър! – Това твърдеше многократно същият кинезитерапевт, който тихо ме подкрепяше и напътстваше как да си върна живота. И по това време вече го слушах за всичко. Нито веднъж не каза, че ще се откаже да ме лекува дори след щуротиите ми. Вече за всяка разходка го питах. И никога не ме спря.
Това беше най-трудният ми момент – когато осъзнах, че вече няма да бъда същата. Мускулът е слаб. Коляното се подуваше от най-малкото. Много ми помагаха разговорите с хората около мен. Затова – връх се изкачва с приятели. Такива, които да не се откажат от теб, дори когато си тъжен и лош. И пречупен. Може и сам да катериш, но радостта и удоволствието – дали от планината, дали от живота – е хубаво да са споделени. Планината е за хората и ние споделяхме едни и същи тревоги и нависоко, и долу в долините. Децата ми много се въртяха около мен и ме разведряваха с пакостите си. Моята дъщеря и син поеха голяма част от задълженията ми и ме караха да излизаме заедно с колело вечер. Бяха неотлъчно до мен, макар да бях пропускала много тържества в училище и последните години все ме нямаше. Имахме едно прекрасно пътуване из Родопите заедно. Отидохме на къмпинг на море и даже си купих къмпинг оборудване. Спомням си ужаса и негодуванието на сина ми, когато избирах столчета и маса: „мамо, аз категорично отказвам да нося това нагоре!“ Горкото ми дете нямаше идея, че до къмпинга може да се иде с кола и да си опънеш палатката до колата. Мислеше, че хората спят на палатка само ако я носят поне по половин ден на гръб. Прекарвам много повече време с тях сега. Радвах се на успехите им. Общуването ми с децата се промени, много повече си говорим и направихме доста неща заедно. Това падане на клека беляза крака ми, но отвори душата ми и ме накара да общувам по-спокойно с близките си хора. Също намерих сили да сменя работата си и да съм обградена с млади и позитивни хора, с които да споделяме еднакви интереси и виждания за живота. Обикнах ги. И те ме подкрепиха да продължа да се лекувам и да правя това, което обичам – да изкачвам върхове.
А аз постепенно оздравявах. Така на четвъртия месец качих Синаница. На петия месец – стигнах до Урдините езера и на шестия – на връх Мальовица. Там плаках, на Мальовица! С много сълзи и с глас. Преди да се оперирам бях си обещала, че ще съм се възстановила, когато кача Мальовица по любимия ми път. Е, половин година по-късно това се случи. И още веднъж плаках – на седмия месец на Джангала, защото ми бяха казали, че няма да го видя поне 2 години. Пък аз го видях! И го изкачих! Първият път когато видях Пирин се влюбих в Джангала. Опитали са се да го преименуват на Самодивски връх, но повече си представям някоя дива витра като от книжката за Роня да долети и да разроши косите ми. И виждаш цялата планина там – от сърцето й. Качих го с кинезитерапевта си, същият който мълчаливо ме подкрепяше през всичките месеци – от първите ми стъпки до момента когато можех да тичам. И горе изпитвах еуфория, радост и облекчение – ставах същата. Бях и на много други места из Рила и Пирин – „моите“ планини. Понякога се катерех, понякога падах, вървях с лекота, с болка, в хубаво и лошо време – както дойдеше. Но бях там. И бях жива!
И заминах за Алпите в края на лятото да прескачам цепнатини с оперирания крак. Изкачихме Алалинхорн, Вайсмайс и Пиц Бернина. Така ми липсваха зимата, снега и леда. Вече и ските. За първи път осъзнах, че все пак белезите се заличават с времето. Първият ден не бях на себе си и страхът от ледените пукнатини под краката ми вцепени и шамароса душата ми. Който е зървал онези високи, ерозирали, остри като зъби на акула високи Алпи – знае за какво говоря. Задъхвах се нагоре цели два дни и се ядосвах на отслабналото си тяло, на липсата на сила и издръжливост. И пак усещах неуморната подкрепа на приятелите си, които ме прегърнаха до нацепения лед на глетчера. Да скочиш, винаги е сложно, и се престраших да скоча – боязливо в началото, с постепенно нарастваща увереност, докато си спомних пак за Роня и нейното Дяволско гърло. Моето дяволско гърло остана на клека в онзи януарски ден, когато ме спъна. Сега ме чакаше само хубаво. И високо.
А Пиц Бернина беше най-красивият връх, до който съм стигала. Само какви емоции предизвика. Докато призори изпълзявах по кулоара ме беше страх, последва радост по виа фератата, облекчение, когато достигнахме снежното поле над 3000 метра, инат да се кача до билото, изненада и ужас горе при вида на ръба, еуфория когато се докоснеш за пет минути до крайната цел – на върха. После – напрежение да се върна надолу, ступор пред същия леден кулоар, страх и безкрайна умора когато се прибрах в хижата. Тогава разбрах колко изтощена съм. Долу разбираш, че ти е било тежко, че ти е било студено и си бил жаден. Зарадвах се на следващия ден чак, когато се бях нахранила, стоплила и пиех чай от терасата на хижата. И гледах едни стари дървени ски. Бях качила висок и труден връх, сега трябваше пак да се преборя да карам ски. Остана само този страх, само този връх.
Прибрах се у дома с изпълнено с радост сърце, с душа, на която й е олекнало след половин година. Бях си отговорила на въпроса, че ще мога и ще продължа, но не сама, а благодарение на всички около мен. Върнах се пак в залата за катерене и вместо да ми се смеят, как нищо не мога да направя – получих най-радушното посрещане. И аз скочих. Доброволно. Съзнанието ми беше готово да се опитам да водя и да скоча. И след месец, при първия сняг, извадих душата на лекаря си да ми позволи да карам ски и направих първите плахи завои в пръхкавия сняг на примамливата и коварна снага на Витоша. А някога това беше писта, пълна с деца, врявата и глъчката от плаца сигурно достигаха до Драгалевци. Дори сега –изоставена Витоша пак ни приемаше, нейните пораснали деца, с радушна прегръдка, когато имаме нужда да избягаме от шума и забързания град. Нашата родна позната Витоша… Там се бях научила да карам ски, там се върнах за следващия опит, с един нов крак, с един нов живот, без шини, които да сковават душата и тялото ми.
Върхове много, цял живот има да ги качваме, спускаме и да им се радваме. Върховете имена нямат. Нямат нужда от имена. Те се носят в сърцето и белязват душата. Да вървя към тях нямаше да е възможно без хората, които ме лекуваха, помогнаха ми да се възстановя, без моите приятели и любимите ми деца. Върховете са за вас! Минути преди да ме извикат за операцията един приятелски глас по телефона ме накара да обещая, че щом се оправя отиваме на Килиманджаро. Да заменим плана за ледовете на Аляска с изгрева на Африка. Когато си бил на едно въже с някого – това е нишка, която свързва мислите и живота ви в най-тежките моменти. И той ми предложи не просто връх, а да продължим напред! Сега ще направим още крачки натам и по пътя си в сърцето ще нося всички, които направиха възможно да извървя това пътешествие. Това е най-хубавият товар. Съзнанието ми се връщаше към тези думи – за следващия висок връх цели единадесет месеца, време е тялото да извърви още една пътека на приятелството към африканския олтар на слънцето. Благодарна съм, че съм жива, че съм здрава и ще продължа по своя път. Защото животът е колело – понякога летим към пропасти, понякога изкачваме върхове.
Знаете ли как се лекува сърце? Трудно. Като не се примириш, а продължиш по своя път. Когато вие четете това, ще правя следващите стъпки към моя връх…