Ден 158ми от моята 28ма експедиция около слънцето
Другите още спят. В стаята будни сме аз и Студът. Той жуми, а аз се крия. Предпазливо подавам крайник, за да опипам почвата. Извън пределите на чувала обаче единствената почва е започващата смразяваща неприветливост. Отбооой! Между ушите ми изниква спомен от пети клас, когато един съученик, Влади, философстваше, че белите мечки не гонели пингвини, защото едните живеели на северния, другите- на южния полюс. Дрън- дрън! Ела бе, Влади, ела да ги видиш. И едните и другите са на метър от мен, а единствената причина да не се гонят е, че и те спят. Добреее… тегля чертата за кратка равносметка. Сънят отдавна е скъсал с шумните ми мисли. Отишъл е някъде другаде да си доспива. Температурата, необяснимо защо, е негативно настроена спрямо мен. Бегло надниквам към телефона и виждам, че е точно абе-мога-да-поспя-още-малко часа. Преди да затворя отново очи, пускам погледа през прозореца за бърза разходка и за малко да го удавя в магията навън. Цял рояк пеперуди се разбужда в корема ми и настава един панаир на шума, който е на път да събуди всички. Вече нямам избор. Трябва да изляза! Въоръжавам Сър Цето със смелост и поемам срещу ледените мелници. Ех… Колко голям си мислех, че е капризът ми, а колко по- голям се оказа копнежът ми. Само след три крачки, тихо промъкване в обувките, още по- тихо измъкване от мразовитото кралство и съм под небето. Наоколо сме аз, червените гъби на Спано поле и последните избледняващи звезди на нощта. О, извинете! Забравих необикновената котка, без име, която печели сърца от пръв поглед. Една топка космически пух, която с нула усилие може да покоси цялата тъга на света. Добра компания се събрахме. Седим си ние и си мълчим щастливо. Студът и времето са невалидни в този свят на красотата. Думите също. Затова и си мълчим. Аз попивам с всяка микроклетка от магичния подарък и се радвам на усещането за два дроба, пълни със свобода. Дали има точка на насищане за такива моменти? Дали човек може да прекали до нездравословна степен, така както може да прекали с храната, с пиенето, с работата, с убежденията си? И да има, аз съм далече от нея. По- близо съм до момента. Момент, който отминава, но който не се губи в небитието… Той, с всичката си романтика и замечтаност, без да пита, се нанася в сърцето ми и получава доживотно гражданство там.
Лека полека слънцето се разбужда, усмивки изгряват по лицата на моите приятели и всичко наоколо предвещава поредния прекрасен ден в Пирин. Станали сме достатъчно рано и графикът все още не е прекрачен, така че закусваме спокойно и споделяме впечатления от нощта. Зареждаме се с провизии, опаковаме се плътно, Любо прави задължителното селфи на изпроводяк и потегляме с бодра крачка към следващата отправната точка: Тевно езеро. Времето е ясно, планът също. Ако първото се скапе, повлича със себе си второто. Иска ни се да пристигнем до обяд в заслона, да хапнем набързо по една топла супа и да се разходим до Каменица. Слухът от сутринта, за зимата сполетяла Тевно езеро, се потвърждава от двамата човека, които срещаме по пътя си. Бели бродници били узурпирали местността. Ех… забравила съм меча си вкъщи. Нищо де! Веднага превключваме на нова честота. Ние ще доведем слънцето! И стискаме палчетата, за всеки случай. Лошото време от предния ден ни принуди да изкараме целия следобед на закрито, улисани в шах, табла и една четворка белот. Никак не се оплаквам… времето изкарано с приятели само по себе си е вълшебство. Днес обаче е ден да нахраним душите си със сурово пиринско блаженство. Надеждата е голяма, но по- голямо е усещането, че все пак сме гости на планината и дори да не успеем да изпълним to-do-list-a си, нямаме право да се сърдим. Енергично редуваме леви- десни и оставяме на случващото да се случи. Малко преди Мозговишка порта заснежените клонки на клека стават все по- бели, а дрехите, които навличаме- все по- дебели. Една Мъгла подава крак откъм портата, ама не от онези крака, които искат да те спънат по пътя, а чисто и просто беше сведена в нисък старт, изчаквайки най- подходящия момент да избяга. Че къде ще бяга тази мъгла?!… Няма да се месим, придържаме се към плана. Ще се правим, че не я забелязваме, за да не се притесни и да си остане на място. Те мъглите, като се смутят, са доста наивни. Стоят си неподвижно и си мислят, че понеже са непрогледни, никой не ги вижда. Също като онзи мит за щрауса и главата в пясъка. Добре че сме изучавали Психология и поведенчески навици на мъглите. Ако щете вярвайте- работи! След малко вече наистина я няма. Изниза се по терлици и се разтвори някъде във високото. Виждаме единствено как Пирин еднозначно вдига бариерите си и приветства пътя ни. Ура! Стигаме до заслона, а там е друга вселена- слънце, кончета и усмихнати хора. Следи от зимни окупатори няма.
Обедно време е. На Каменица с големи букви пише: О-Т-В-О-Р-Е-Н-О. Настаняваме се над столовата, аз оставям самара и взимам едно компактно подобие на раничка, в което пъхам най- основни необходимости. Хапваме топла супа и правим уговорки кога да ни очаква Милена, която предпочита да си остане. Решаваме, че на отиване ще заходим от югозапад, а връщането ни ще е през Малка Каменица. Поемаме дъх и смело и безотговорно тръгваме надолу да изкачваме. Общоизвестен факт е, че всеки един себеуважаващ се връх първо те кара да слезеш едно хубаво в ниското, за да може после той, г-н Връх, да ти се стори още по- висок. Имат си някакви междувърхови надпревари, които аз не разбирам. Та… слизаме си ние и започва да ми става малко неудобно, защото всички останали са натоварени като второкласници с големите раници, а върху мен си лекотее моето зелено торбе. Получавам няколко загрижени намека, че няма да сколасам и съм залята с предложения за поемане на „тежкото“ бреме. „Ха-ха“ Подигравайте се вие, забавни ми приятели. Фактите обаче сочат, че първоначалното неудобство рязко е изместено от удобството на разтоварените плещи. Достигаме до основите на исполина и поемаме вече в правилната посока на изкачване. Хоп- троп и сме горе! Да, така мечтае дивата козичка в мен. Реалната картинка по- скоро е: Хоп-троп и още една крачка! Малко боровинки, много лигня и пак: хоп-троп… ааайде малко почивка. Е не чак така де, но дивите кози определено ни се подиграваха на темпото. Качваме се ние, а там- пак нова вселена. Не може да се климатизира човек…
Редно е на върха да сложат предупредителна табела: „Кадрите не са препоръчителни за хора със слаби сърца!“ Красива е Каменица отдалече. А допусне ли те до себе си, тя ти разкрива още по-красив подарък. Някакво лунно усещане поражда картината на очарователния Пирин. Има нещо приказно, нещо неземно и необуздано, което се впива в сърцето ти и със следващия му удар плъзва по всички артерии. Необходимо е време, за да се асимилира подобно емоционално прелъстяване. Понякога си мисля, че ежедневието далече от планината, може да причини у човека остра сетивна неграмотност за такива усещания. Връщането там винаги е стихийно изживяване- в първия миг те обезоръжава до дъно, а в следващия те зарежда три пъти повече от максимума, който си способен да поемеш. Трудно е да укротиш чувствата и мислите, които нахлуват и да ги оформиш в някаква реакция. Може да носиш планината в сърцето си, но всеки път си неподготвен за света, който тя поднася, когато ти си в нейното. Смирено прибираш разпилените си частици и ги подреждаш в тихо съзерцание. След няколко вечности време започвам отново да се усещам като част от тялото си. По усмивките познавам, че останалите са били на същото пътешествие. Споделянето на такива моменти с приятели е един от най- съкровените мигове, който можеш да подариш на себе си. Не ни се иска, но става време да поведем щастливите си лица обратно към заслона. Тръгваме по пътя… Оп! За малко да забравя! Задължителното селфи ииии тръгваме по пътя…
Прибирането ни изисква една идея повече внимание, тъй като на места малко по- агресивните релефи ни изненадват. Бавно, но славно се завръщаме при Милена тамън навреме. Един през друг, по време на вечеря, ѝ разказваме колко МЕГА-ГИГА-ЯКО беше. Още ни държи емоцията, ама тези емоции не бързат и да те пускат. Навън се свечерява и лека полека застудява, затова решаваме да се приберем на топло. Лошото е, че броят на хората в заслона превишава капацитета на столовата и послушно, тъкмо по сънчово време се отправяме към леглата. В старата част сме настанени ние и още точно толкова хора, така че перфектно да запълним тетриса в стаята. С приятна музика, малко игри и припомняне на разни лафчета от детството успяваме да убием два-три часа. Точно по това време мнозинството в стаята започва да се ориентира към лягане, така че и ние се приготвяме за сън. Топлината от столовата и големият брой хора държат температурата доста висока. Моят сън пак се е затрил някъде. Вълнението от деня надделява над умората. Ще ми се да напиша, че дълго съм се въртяла преди да се унеса, но положението беше: а се врътнеш, отнася го съседът. Затова стискам очи и поемам към Морфеевото царство.
Ден 159ти от моята 28ма експедиция около слънцето
Другите още спят. В стаята будни сме аз и Жегата. Мирише на мекици!