Звездното небе се оглеждаше в набраздената от леки вълни езерна повърхност. И като капризна красавица току наместваше непокорните кичури на кълбестите си облаци. Понякога пестеливо озаряваше склоновете на планината със сърповидната усмивка на Луната. Но по-често просто се любуваше на величествената красота на древния глетчер.
На зазоряване някаква тъмна точица започна да пълзи по искрящата белота на ледника. Макар че беше нищожно малка и едва се забелязваше на фона на планината, тя бавно се издигаше все по-нагоре към острия хребет. Не спираше, не поглеждаше назад и не се отказваше. Движеше я някаква невидима сила, нещо могъщо я изпълваше с дързост да се изправи срещу огромния гранитен масив.
Любопитен орел прелетя над следите в снега, разперил широко изящните си белопери криле. Черните зеници на кръглите му немигащи очи се взираха в острите зъбери. Птицата искаше да разгледа отблизо съществото, осмелило се да предизвика планината. Но нададе разочарован крясък, когато видя, че е обикновен човек. Безкрилите създания понякога идваха тук горе, където въздухът беше разреден, а времето – неприветливо. Глупавите човеци все не можеха да осъзнаят, че завинаги ще си останат гости в царството на орлите. Че можеха само да го посещават, но не и да го покорят. Какво ли ги караше да се връщат отново и отново?
Алпинистът заби пикела и котките си в леда и поспря за миг, за да се наслади на суровата красота на природата. Голите стръмни склонове рязко преминаваха в непристъпни отвесни стени. Навъсената линия на близките върхове постепенно избледняваше и назъбените й очертания се губеха в далечината. А там изгревът обагряше хоризонта в бледорозово.
Безкрайната блестящата белота заслепяваше катерача и присвитите му очи му се бяха превърнали в тънки процепи. Той бавно пое дъх и ноздрите му се изпълниха със свежия аромат на девствения сняг. Умората вече пълзеше по тялото му и мускулите започваха да го болят. Студът проникваше през дебелите дрехи, а ниското слънце не можеше да го стопли. Но изумителната гледка, ширнала се в краката му, си струваше всички несгоди. Не можеше да свикне с нея и не можеше да й се насити.
След малко продължи нагоре. За да замре неподвижно само миг по-късно. Заслуша се напрегнато в предателския пукот на леда. Около дълбоко забитото острие на пикела се появи малка сива паяжина. Тънките й нишки се разбягаха настрани, задълбочиха се и се превърнаха в разширяващи се цепнатини. Човекът внимателно се опита да се придвижи настрани и за момент изглеждаше, че ще успее. Но тогава ледът под него поддаде и се напука. После пропадна надолу, повличайки след себе си безпомощно премятащото се тяло.
Коленете му избухнаха в ярка крещяща болка, която мигновено обхвана цялото му тяло. Премина през него като изпепеляваща светкавица, след която остана единствено непрогледен мрак. Всичките му сетива изведнъж отказаха и той остана да виси съвсем сам в центъра на Вселената. Нямаше посоки, разстояния, или време. Не съществуваше нищо друго, освен собственото му съзнание. Целият свят беше изчезнал. Беше ли съществувал изобщо?
С първата глътка въздух усети и соления вкус на кръвта в устата си. Пръстите му напипаха острите скали, върху които беше паднал. Опита се да раздвижи краката си и болката веднага се върна. Като вярно куче, което едва чакаше да бъде повикано. Човекът отвори очи и се огледа. Тъмнината постепенно отстъпи и се превърна в сумрак. После изсветля и побеля, сякаш някой наливаше мляко в нея.
Когато мъжът осъзна какво вижда, надигналата се плаха надежда отстъпи място на безгранично отчаяние. Беше пропаднал в кухина под леда, издълбана в него от някога теклата тук вода. Дневната светлина свенливо се процеждаше отгоре през матовата белота и разкриваше размерите на пресъхналата вече подземна река. Леденият таван се извисяваше като купола на катедрала, далечен и недосегаем дори за здрав и напълно екипиран катерач. А един сакат човек, останал без пикела си, не би могъл да се измъкне оттук. Нямаше смисъл дори да опитва. Щяха да минат години, може би дори векове, преди някой случайно да открие останките му.
Отчаянието го завладяваше бавно като отрова, носеща се по вените му. Нямаше да успее да се сбогува с близките си, нито поне да им каже колко много ги обича. Щеше да пропусне всичките им рождени дни и нямаше да бъде вече част от живота им. Изобщо нямаше да бъде част от живота. И никога повече нямаше да види света в краката си и да се почувства като орел, гордо реещ се над заснежените върхове.
Безпомощно драскащите му пръсти се отпуснаха и той престана да се бори с неизбежността. Нямаше какво да направи, трябваше да приеме съдбата си. Планината беше потушила огъня, бушуващ в него. Но ако смъртта беше цената за това поне за миг да се почувства частица от небето, той беше готов да я плати. Опияняващият вкус на хладния разреден въздух променяше човека необратимо и събуждаше живеещата в него птица. И който веднъж го опиташе, не можеше да забрави волния полет и необятната синева.
Но въпреки потрошеното му тяло и прекършения дух, надеждата отказваше да се предаде. Предизвикателно надигнала глава, тя се заслуша в далечния, едва доловим ромон. Щом не можеше да се изкатери нагоре, щеше да пълзи надолу. Щеше да последва руслото на реката, което топящия се ледник беше издълбал. Ако му беше писано да умре в планината, щеше да го направи както беше и живял. На път.
Бавно, много бавно, човекът пое надолу. Непослушното му тяло с мъка преодоляваше метър след метър. Влачеше се по корем като охлюв, сляп за околната красота, забравил всичко, освен посоката. А студът бавно отнемаше осезанието му и сковаваше ръцете му. Само ранените му крака напомняха за себе си при всяко ново движение. Постепенно болката се притъпи и остана да тлее едва-едва. Изнуреното му съзнание я опитоми, после свикна с нея. Докато в един момент тя се превърна в част от заобикалящия го пейзаж.
Единствената награда за усилията му беше все по-засилващия се шум от течаща вода. Тя вече клокочеше някъде съвсем наблизо. Набираше мощ и ревеше като разгневен водопад, хвърлил се смело в неизвестността. И не след дълго пътят напред свърши. Милионите тонове лед над главата на алпиниста се съединиха с планинската твърд под него. Между тях оставаше триметрова фуния, в чийто отвор изчезваше подземната река. Ако искаше да продължи напред, човекът трябваше да я последва.
Оглушителният грохот на ледената вода не предвещаваше нищо добро. И не помагаше на ранения да вземе решение. Защо да не си остане тук? Да си почине малко, да прецени шансовете си. Но след кратко колебание той осъзна, че всъщност избор нямаше. Никакъв! Вярно, не знаеше какво го очаква напред. Нямаше представа колко дълго щеше да пада, нито какъв беше наклонът на тунела. Но отлично знаеше какво ще се случи с него, ако не рискува. Затова с треперещи пръсти свали топлия анорак и тежките обувки. После пое дълбоко въздух и тромаво изпълзя в разпенения водовъртеж.
Стихията грабна изтощеното му тяло и го понесе със себе си в бездната. Въртеше го като перце и безмилостно го удряше в изгладените през вековете стени на тунела. Студът мигновено проникна чак до костите му, а светлината се превърна в далечен спомен. Вдигнал ръце, човекът се опитваше да предпази поне главата си. А в дробовете му оставаше все по-малко въздух. И все по-слаба беше надеждата, проблясваща в помръкващото му съзнание.
Измина много време. Може би повече, отколкото беше изтекло от началото на света. Или само така му се струваше? Всъщност нямаше никаква представа за времето. Можеше да го определи само по неистово растящата болка в гърдите си. Можеше само да преброи ударите на сърцето си, откакто за последно си беше поел дъх. Когато пулсът му спреше, щеше да свърши и времето му. Още един удар, само още един!
Стремително течащият поток изведнъж забави своя бяг и се укроти. Беше достигнал края на скалата и се изливаше под повърхността на огромното изумрудено езеро. С последни сили човекът загреба веднъж, после пак. Най-сетне главата му се подаде над леките вълни и той отново видя слънцето и усети топлината му. Мокрите дрехи го теглеха надолу, но брегът не беше далече.
***
Високо в небето кръжеше орел, а отражението му безшумно се плъзгаше по кристално чистата вода. Изведнъж над назъбения хребет се показа друга птица, много по-голяма и издаваща неприятен трептящ звук. Макар че появата й разкъса тишината, видът й извика измъчена усмивка на лицето на лежащия върху леда алпинист. Спасителният хеликоптер най-после го беше намерил.
Езерата се нижеха след летящата машина като скъпоценните камъни на гигантска огърлица. Всяко беше око, стигащо чак до недрата на планината. И във всяко блестеше късче от душата й. Мъжът не знаеше колко сериозни са нараняванията му, нито дали изобщо ще проходи. Но със сигурност знаеше едно. Все някога щеше да се върне тук. Все някак щеше да дойде отново, за да продължи безмълвния си разговор с планината. Да се огледа още веднъж в очите й, за да се види такъв, какъвто го виждаше тя – малка пълзяща буболечка с голяма крилата душа.