Тази история се случила отдавна. Много отдавна. Достатъчно отдавна, че да звучи леко нереално и почти приказно дори и за самите участници в нея. Като много истории, тя започва банално и кротко и завършва с хепиенд (естествено, как иначе, в Дисни епохата сме). Но започва с желанието за бягство – бягство от шума, суматохата, мръсотията на града. Започва с копнежа за природа. Започва с мечтата за планина. Започва с едно студентско пътуване Започва с трима герои, трима студенти – две момчета и едно момиче – млади, безгрижни и весели.
И така, било средата на октомври. Времето през онази година било изненадващо топло и приятно. Слънцето все още греело и леко затопляло. Била красива, цветно сияеща есен. Все още не се усещал и намек за студове. Време, изкушаващо за разходки, подканящо за безгрижно скитане, мамещо за срещи с природата.
И ето ги нашите герои – студенти, бивши съученици, настоящи приятели, решават да отидат на екскурзия в Планината (без значение е в коя точно, просто да се качат високо сред природата, където въздухът е кристално чист, водите – бистри и студени, а ежедневния живот – само далечна и незначителна сянка). Правят планове, избират маршрути, организират транспорт и ето ги в уречения ден и час в подножието на Планината – с раници на гърбовете, с що-годе подходящи дрехи, не дотам удачни обувки, но в достатъчно добро настроение, готови да изкачват стръмнини, да слизат по нанадолнища, да прескачат реки и изобщо решени на всякакви геройства.
Денят бил пред тях и те предвкусвали удоволствието от движението, затоплянето на мускулите, усилието да крачиш по пътеките, приятната физическа умора, удовлетворението от извървения път. Телата им предчувствали всички тези усещания и тръпнели в очакване. И тримата били в приятно оживление, ентусиазирани, готови за приключения.
Слънцето се издигало все по-високо по ясносиньото небе, подухвал лек, приятен ветрец, а гората била страхотна – красива, величествена, нашепваща неясни тайни. Пътеката се виела пред тях и ги приканвала да навлязат в пазвите на гората, да се потопят в нейния свят, да потънат в тайните и́. Кой би могъл да устои на този повик? Не и нашите герои – те поели по пътеката, която неусетно ги увличала все по-навътре и по-навътре, все по-нагоре и по-нагоре, а те дори не осъзнавали това. Весело си подвиквали, смеели се, шегували се – познавали се добре и им било хубаво заедно. Вървели с равномерно темпо, без да бързат, радвайки се на променящия се пейзаж, наслаждавайки се на свежестта на въздуха. Почувствали се свободни. Почувствали се уверени. Почувствали се господари на битието си, на гората, на света. Гласовете им се извисили. Мислите им станали категорични. Идеите – отчетливи и ясни. Били обзети от лекота и безметежност, от усещането, че всичко е и винаги ще бъде наред, ще се подреди добре.
Да се поспрем на това усещане, да го задържим колкото можем по-дълго. Виждате ли ги? Едно момиче и две момчета на прага на живота си. Преди всички последвали драми, разочарования, падения, предателства. Преди почти неуловимите мигове на щастие и удовлетвореност. Преди да са разочаровали и предали себе си. Преди да са се отдалечили неспасяемо един от друг. Преди да са позволили на ежедневието да унищожи същността им. Далеч, далеч преди да се озоват в лапите на старостта. Преди, преди, преди…
Красотата на тази невинност (невинността да не знаеш в какъв точно човек ще се превърнеш, каква точно същност ще избереш и ще наречеш своя) е затрогваща. Просълзяваща. И клиширана, разбира се, несъмнено.
Но да продължим с действието. Когато се движиш сред гостоприемната гора, ти не усещаш планината. Знаеш, че се изкачваш нагоре заради наклона, но всичко става като на шега, по-скоро като една безобидна разходка в парка. И нашите студенти неусетно навлизали в царството на планината, където важат други закони, други правила и други реалности. В някакъв момент забелязали, че слънцето вече не грее и усетили някаква странна тишина. Неусетно, някак неволно, разговорите им затихнали, смеховете заглъхнали, стъпките станали по-бързи. Отдали го на умората.
Скоро обаче планината се извисила, разкрила присъствието си, надвиснала над тях – трудно е да се каже дали реално или само в мислите им. За тях било достатъчно реалистично. Тя нахлула мощно в умовете им, внушавайки силата, влиянието и контрола си. Било кристално ясно, че са в нейна власт. А било кристално ясно, защото вече им било трудно да виждат накъде вървят. Била паднала мъгла. Млечнобяла, гъста и непрогледна. Скоро пътеката изчезнала, загубили я напълно. Не знаели накъде да вървят. Притихнали, замлъкнали напълно. Забързали по стръмното, за да стигнат на високото с надеждата гората да свърши и да излязат от мъглата.
Но гората не свършвала, а ставала все по-трудно проходима. Или така им се струвало, защото се изморявали и започнали да се паникьосват. Първо тя се предала и започнала да хленчи. Сопнали и́ се и тя замълчала. Но после пак се обадила и този път вече се скарали. Момичето и момчето дето всъщност били нещо повече от приятели. Скарали се грозно, защото той се страхувал. И двамата се страхували всъщност, но той станал груб.
Второто момче не им обръщало внимание, трескаво се чудело как да се справи с проблема. Виждал, че вече е 3 часа и знаел, че времето е негов враг. Давал си сметка, че никой от тях не би могъл лесно да понесе нощуване на открито – съвсем не били подготвени за това. Забързал се още повече. Вече почти тичал нагоре по склона. Заети да го настигат, и другите млъкнали. Били отчаяни. Вече и тримата загубили надежда. Уплашили се не на шега.
Как завършило всичко? Още в началото казах – с хепиенд. Точно когато всички се били отчаяли и практичното момче обмисляло какво може и трябва да се направи, за да прекарат нощта в гората, другото момче се вайкало защо изобщо са тръгнали, а момичето просто вървяло и стискало зъби („трябва да издържа, няма да им се дам“), точно в този момент гората свършила и видели най-страхотната гледка в живота си изобщо – залязващото слънце къпело в цветове всичко наоколо. Изведнъж се озовали в един обагрен в огнени цветове свят, от който буквално онемели. Разбира се, спасението по Дисни винаги е ефектно.
В края на краищата стигнали до хижа – повече от скромна, направо мизерна, но те и́ се зарадвали като на луксозен хотел. Хижарката им предложила чай, който им се сторил изумително вкусен. Нощували в стая с 10 легла, в която нямало други хора освен тях. В цялата хижа нямало други посетители. Може би са спали дълбок, здрав сън. Може би е имало тих секс, по време на който той не мислел за нищо, доволен, че е на топло и сигурно, а тя се питала дали изобщо иска да е с него всъщност. Може би. А може би не. Човек никога не знае какво се случва под завивките…На сутринта се измили с ледена вода от реката и си заминали.
Напуснали планината, изпълнени с уважение към нейната сила, неукротимост и неподвластност. Напуснали я с усещането, че са микроскопична част от един могъщ, внушителен и красив свят, който е, бил е преди тях и ще ги надживее. Запомнили това завинаги. Разказали го на приятелите си. Внушили го на децата си.
Какво станало после с тях? Пътищата им се разминали. Срещали се, разбира се, от време на време, разказвали си за жените си, за мъжете, шефовете, родителите, децата си. За проблемите и промените си. Всеки знаел всичко за другите. Но вече не се познавали. В онази бяло-сива мъгла се изгубили свързващите елементи помежду им (дали в мъглата или пък в последвалото я ежедневие, кой би могъл да каже). Сякаш били трите части от пъзел, чиито краища някой изрязал – можеш да доловиш сюжета на мозайката, но никога не би могъл да я подредиш отново цялата…