Това не е разказ за велики подвизи. Това е кратка история с уюта на Родопите и
последните летни лъчи. Това е преписка към живота на сърдечни родопчани, с отворени
обятия и домове, ухаещи на боб и свобода.
Историята ни започна с невъзможна мисия, за да се превърне в незабравим спомен
– водени от Орфеевата атмосфера, ние търсихме олицетворението на фразата „на края на
света“. О, и как го търсихме, като изгубено съкровище в непознати води. Нито карта, нито
компас (в нашия случай GPS) успяха да се опълчат на буйната растителност, липсата на
маркировка, с километри, и милионите изкушения, които ни предлагаше планината – сочни
малини, примамливи поляни и изпълващи гледки. През последният ден от нашия преход
трябваше да стигнем от хижа Персенк до село Черешово. Да, това село беше нашата
амброзия!
Изгубихме се само два пъти.
Първият път докато стигнем до с. Осиково. Там, още в началото на селото под
голям навес, хората са съградили чуден пристан на отмората, с барбекю и масивни маси.
Там беше играла и ръката на най-добрия интериорен дизайнер – Природата, любезно
предлагаща на вниманието на посетителите облагородяваща гледка към цяло Осиково и
язовир Въча. Скоро туристи не бяха минавали от там, защото в рамките на половин час ние
се превърнахме в новата атракция. Винаги със смущение и с привкус на предстоящата
комична ситуация, отговаряхме на въпроса: „А, вие от къде сте?” и последващия „А какво
дирите чак тук?”. Така и се заговорихме с един бодър дядо, носещ ореол на спокойствието
около побелялата си глава. Запита ни, абсолютно по норматив, от къде сме. Говореше
спокойно, с мъжки глас и тембър, който те пренася отвъд „баира”. Попитахме дали в
селото някъде се продава домашно овче кисело мляко, много искахме да си купим и да си
сложим в него от домашното сладко от боровинки, което си купихме от хижата предния
ден. Човека любезно ни обясни, че овце вече в селото нямало, имало малко крави, но
хората не продавали, подквасвали си мляко и си правили сирене само за лична
консумация. След това започна и кръстосания разпит накъде сме тръгнали и чии дявол ще
търсим в Черешово, че там нямало хора, нямало ток, какво ще ядем… „Я по-добре
останете в нашето село!“.
Не успя да ни убеди, туристи, влагат огромни усилия да стигнат на място, на което
не би трябвало да са. Човекът си тръгна по пътя. И ние трябваше, но аз си издействах още
няколко минутки безметежност. Магията беше пропила светогледа ми и придоби
поредната физическа метаморфоза в лицето на сърдечния осиковец. Той се върна, върна се
при нас, незнайните, които сигурно никога повече няма и да види, върна се носейки със
себе си вярата в доброто, усмивка и един буркан кисело мляко.
С възобновени сили и малко по-лека раничка от полуизяденото бурканче с
боровинково сладко продължихме преследването на миража наречен Черешово.
Изгубихме се. Развръзката е същата- натоварващи коленете склонове, издрани ръце и
пълни с пръст обувки.
Посоката ни бе променена, този път от фактор, различен от горепосочените гледки
и лакомства, той носеше името бай Стефан. Сладкодумен и утоляващ жаждата ни за
комуникация, той се превърна в наш предводител и ние покорно го следвахме. Яхнал
величествено коня си той ни говори за мистични пътеки и за доживотни дружби, покани
ни в неговата къща, където неговата булка веднага щяла да сипе по една ракия,
разменихме си телефоните с обещанието пак да дойдем и ей така в нищото ни каза: „Сега
от тук нагоре, през гората докато стигнете върха от там го прехвърляте и по поляната
право надолу и сте в Черешово и да пратите много поздрави на хижаря от мен, да не мисли
че съм го забравил, скоро пак ще отида!”.
Ех, бай Стефане, бай Стефане сладка ти беше приказката ама поляна нямаше зад
билото… спуснахме се по улеите образувани от влачените трупи по склона. Хм, GPS-а
показва оставащи 2 км. Тази адова машинарийка винаги показва 2км., особено, когато
усещаш, че си на предела на силите си. Изненада! Тук се появи маркировка- червена, а
където нямаше на клоните бяха завързани червени парчета плат, от някога носена с
гордост премяна.
Ето го, нашето Черешово, нашата Черешка! Моята, твоята, тази която копнее да
бъде открита, да те обгърне с хладната прегръдка на тъмата, където самотата царува и
всяка нощ разпръсква безбройните си съкровища на небосвода. Посреща те
новопостроения храм и мъжките излияния на един горд петел, който с размах строява
харема си от напети кокошки. Тишината е разцепена от глъчта на три гъски. Някъде се
чува течаща вода. А освен това- нищо. Няма шум от автомобили, няма пушек по комини, няма звук на телевизор или звънене на телефон, няма човешки глас- няма никой! Обзе ме
лека паника. Викнахме един, два, три пъти „Ехо”, което сякаш беше сигнал за гъските да
нападат и там някъде около каменната сграда, която в последствие разбрахме, че не е
хижа, а туристическа спалня „Черешка” се появи Той. Видимо по-млад от очакванията ми,
с груба външност и маниери, чиито белези върху кожата бяха намерили своето
хиперболизирано отражение върху душата му. Тук разказа ми носи моята уникална
неспособност да помня имена, виновна съм, но не помня името на този така ярък човек, но
помня историята му, страстта с която говореше и болката, която носеше.
С толкова губене и непредвидена денивелация бяхме изминали 22км., за това
копнеех да си събуя обувките и да си отпусна краката на приятната пейка до огнището.
След като нощта се спусна запалихме огън и започна представлението на сенките от
миналото. Изкарахме каквато храна си носихме на масата на двора, сипахме си пивка
ракия и почувствахме Неговата история. Виждах как солта се пропива в кожата му след
поредните няколко горчиви сълзи. Самотата пиршествуваше. Той ми изрецитира написана
от него поема, а накрая, като доволен първокласник очакваше с гордост, похвала от своите
слушатели. Той е мечтател. Той е изгубил вяра във вероятното осъществяване на тези
мечти. Той не може да спи. Той пие. С всяка глътка се опитва да преглътне съдбата да си
единствения човек в село с 15 къщи. Той е човек, който не се нуждае от защита, няма страх
от тъмнина, диви животни и бракониери. Той не се нуждае от ток- роден е и ще умре в
това село. Той не се нуждае от спомени, които да жигосват душата му с изгубеното. Той се
нуждае от слушатели, за да придобият тези негови спомени, стойност. Една от историите
му, беше за Тъмрашка република, която се намирала ”ей там, малко по-горе”, толкова
фантастична, колкото и количествата концентрат, които поглъщаше.
Огънят изгасваше, но не и пламъкът в очите му. Изпрати ни на другия ден, ние
бяхме отпочинали, а той цяла нощ слушаше гайди по радиото и споделяше тъмнината с 18-
годишната си котка и бутилката огнена течност. Даде ни сварени яйца, да имаме какво да
хапваме по пътя, написа ни фактура за 4лв., записа ни имената в една стара книга с
пожълтели страници, а когато му оставихме 5 лв. той каза, че не е просяк и никога няма да
приеме пари, дори и за лев да става дума. Съпроводи ни до някъде, обясни че червеният
плат го е вързал той, разрязал негова стара дреха, по-лесно да се ориентират туристите, по-
често да го намират.
Този човек е особена смесица между сурова и дори плашеща външност и
контрастна гостоприемност. В крайна сметка той е просто човек… осигурил си най-
необходимото, за да съществува и търсещ най-желаното, за да превърне съществуването в
живот- някой, с който да сподели. Историите му се оказаха истина.
Колко слепи сме за магията, която ни обкръжава. Как лекомислено приемаме за
даденост възможността да комуникираме и да бъдем разбирани и чувани. Поставили сме
това за условие още преди да започнем разговор, а всъщност е дар да откриваш хора,
които биха се вслушали в думите ти. И колко магично е споделянето, бих казала, защото
именно сега го чувствам.