Заклевам се най-тържествено повече да не гледам прогнозите на sinoptik. Нещо ме беше стегнала шапката и реших до обяд, щото видите ли на Витоша ще вали чак след 13 ч. според гореспоменатия сайт, да отскоча до Боянския водопад. От там надолу как дойде, пътеки да искаш.
Слизам от рейса на Боянското ханче и ха, първи капки дъждец. Двадесет метра по-нагоре по паветата започва да вали сериозно. Нахлупвам дъждобрана, родна марка (стимулирам българското производство), достатъчно дълъг да ми скрие коленете, с ластици на ръцете и връзка на леко плитката качулка. Въобще екстри от всекъде. Задъждобранвам и раничката и кой е като мен, ходом марш към гората. Мисля си, че дърветата ще понамалят пороя, който ми плакне очилата и капе от пръстите.
Така, вече съм там. Посядам на останките от каменния портал и вадя сандвич. Баир ме чака, а наличните калории в организма са се изпарили до незначителна утайка. Дъждецът понамалява и твърдо решавам, че няма да ми попречи на проветрението на чакрите и дишането на чист въздух. Да, ама този горе друго е решил. Пороят се засилва отново. По пътеката слизат няколко доста мокри хора. До мен под най-гъстия бор паркират четирима младежи с колелета. Това с карбоновата рама го наместват на няколко метра по-далеч, защото почва да гърми и светка. То и от другите метални сплави става добър гръмоотвод, та леко се отдръпвам.
По едно време, като че намаля водата и реших поне до езерото да се пробвам. Като съм си организирала сауна под дъждобрана, поне да е максимално ефективна. Тръгвам леко нагоре, забравила съм си чистачките на очилата. Айде пак се засили тоя дъжд, дето не трябваше да го има поне още два часа. То това нямаше да ме откаже, ама до сами пътеката със страшен пукот почнаха да се чупят клони над главата ми. Реших, че го обръща на градушка. Още помня онази с големината на кокоши яйца отпреди три-четири години, която проби петнайсет дупки в стъклото на колата ми. Хуквам в потоците кал и вода към близка каменна постройка – греда, около нея има телена ограда. Кръгом и надолу, чак толкова не съм си прежалила живота – някои от падналите клони си бяха баяти.
Отново съм при велосипедистите под бора. Гръмва и светва (в обратния ред, разбира се) точно над нас. Опитвам се да сметна вероятността някоя мълния да нацели точно нашето борче и да направи от колелетата тандеми. На всички ни става ясно, че планираните походи – вело или пешком, няма да ги бъде.
Зашляпвам обратно надолу към спирката. Тротоари, разбира се няма. Крайбордюрните потоци се пенят и вихрят около изпраните ми преди няколко дни обувки – законите за всемирната гадост в действие.
Пак съм на спирката на 64. Поглеждам изпод навеса с надежда да се поизясни и все пак да реализирам планираният преход. Да бе, да. Черно, та му се не види краят.
Към един вече се подмотвам из центъра на града. Слънцето напече и около крачолите на панталона ми започват да се вият вълма изпарения. Не ми се връщаше отново в планината. В гората вали след дъжд, поне така казват. Стига ми толкова.