Елизабет и планината

1.

Купих си билет за совалката до Единор– планета, намираща се в центъра на обитаемата зона на двете си звезди – тръгваща утре в седем сутринта. За Единор знаех твърде малко. Климатът ѝ бе близък до този на Земята, а осемдесет процента от повърхността ѝ бе заета от планински вериги, гъсто прорязани от реки. Билетът включваше и настаняване в хотел “Кеплер”.

По това време на Земята бе есен, но на Единор все още бе пролет. Хотелът се намираше в планината Нерия, известна с не толкова стръмните си склонове, подходящи за начинаещи катерачи. Изглеждаше точно като за мен.

2.

Не бих определила живота си като вълнуващ. Живеех в Денвър, Колорадо. Имах най-обикновената работа, тази на касиерка в супермаркет, чиито собственик все още отказваше да ни замени за роботи.

През 2189 година се омъжих за Натаниъл – на вид скромно момче, което превърна живота ми в ад. Беше ни редовен клиент в магазина, така се запознахме. Бях на двадесет и три години, а той на двадесет и седем. Когато ми предложи брак след едногодишна връзка, реших, че съм най-голямата късметлийка на света. Повечето момичета се оплакваха от това, че мъжете им не се сещат за семейство и деца. А Натаниъл само за това говореше. Още тогава трябваше да усетя, че има нещо нередно. Но кой би предположил, че ще се промени толкова много след женитбата ни?

Поставянето на брачните чипове изтри маската на Нат. Поведението му коренно се промени. Накара ме да напусна работа – той бил мъжът вкъщи и той щял да ни издържа. Забрани ми да излизам с приятелки. Ако някоя от тях искаше да ме види, трябваше да дойде до дома ни. За контакти с мъже под каквато и да е форма и дума не можеше да става. Не проумявах как бе възможно в едно толкова развито общество като Земното, все още да има прояви на първобитна деградация.

Всичко това приех смирено. Но желанието му да имаме дете достигна фанатични висини, което в крайна сметка ме накара да се събудя и да върна контрола върху живота си.

Натаниъл изливаше семето си в мен всеки ден. Тайно от него продължих да пия противозачатъчните си хапчета, от които имах няколко кутийки запас. Разочарован от това, че не зачевам, настроението му покрай мен се влошаваше. Ласките му станаха груби, по тялото ми синините се множаха. Напълно и безвъзвратно, любовта ми се превърна в омраза.

Нямах към кого да се обърна. Натаниъл не ми позволяваше да излизам дори на пазар. А приятелките ми отдавна бе отблъснал и никоя вече не ме посещаваше.

Мечтаех да съм някъде другаде. Далеч, в някоя планинска вила, да гледам през прозореца как се сипят снежинките отвън, а вътре камината да гори. Тази фантазия се разиграваше в ума ми, когато Нат се прибираше вкъщи и разкопчаваше колана си.

3.

Едва когато убих съпруга си, осъзнах колко натоварващ психически е бил бракът ни. Уверявам ви, че не бе планирано. Изненадах себе си с проявата на смелост и да си призная, някои моменти от деянието ми се губят. Помня, че Нат се прибра от работа. Помня, че чух познатите звуци от свалянето на панталоните. Лежах, свита на кълбо, със затворени очи на леглото в спалнята ни, но уви, това че спя никога не го бе спирало. Усетих дъха му на бузата си. Обърна ме по гръб и ратвори берата ми. Наведе се толкова близо, че можех да усетя пулса му като свой. И тогава го захапах.

Не обичам да се оправдавам, но всичко стана толкова бързо. Сама не вярвах в това, което върша, но прекрасно знаех, че не мога да спра. Ако не довършех започнатото, той без съмнение щеше да ме убие.

Тялото му лежеше на леглото. Вратът му бе разкъсан, а белите чаршафи, които купихме заедно, бяха в пръски алена кръв. Усещах вкуса ѝ в устата си докато купувах билета.

След седмица, две или месец, властите щяха да ме открият. Не вярвах да проявят милост или разбиране. Бях наясно, че ме очаква доживотен затвор. Но преди това щях да се насладя на последните мигове свобода в планината. Щях да запечатам красотата ѝ под клепачите си, за да мога да я̀ виждам винаги, когато поискам.

4.

Събудих се от припукването на дървата от дигиталната камина. Никой отдавна не гореше истински дърва, а въпреки пролетното време сутрините тук се оказаха студени.

Стаите бяха пръснати край основната сграда на хотела и сами по себе си представляваха мини-хижи. Моята не бе от най-луксозните, но пък бе уютна. Имаше голямо легло в средата, с много възглавници и пухкави завивки. Виртуалната камина беше срещу него, а банята бе в ляво. От дясно пространството бе заето от малък диван, масичка пред него, а в дъното срещу тях бе телевизорът. Всички стени от тази страна бяха стъклени, с плъзгащи се врати, отвъд които малка пътечка отвеждаше до централната част на хотела с ресторанта и рецепцията.

Не исках да се излежавам твърде дълго, за да не пропилея деня си. Станах и отидох в банята. Наплисках лицето си с вода и го попих с бяла памучна кърпа. Вечерта бях вързала косата си в опашка, която сега стърчеше в безпорядък. По принцип бе чуплива,но сега приличаше на кестеняво чудовище. Изморих се само при мисълта за това колко усилия щеше да ми коства да я̀ разреша. Огледах се отблизо в огледалото и видях следите от недоспиване. Иначе бялата ми кожа, сега беше леко пожълтяла и повяхнала. Имах торбички под кафявите очи, а на брадичката ми избиваше пъпка. Преди време видът ми щеше да ме депресира. Щеше да ме хване срам, когато общувам с други същества, вярвайки че всички са се вторачили в дефектите ми. Сега просто се радвах, че съм свободна да изляза.

Никога не съм имала физическите данни за планинарка. Често се мотивирах през годините да започна да тренирам и да покоря възможно най-много върхове. Но ентусиазмът бързо секваше на първата мускулна треска. Така, когато отивах на хижа с приятели, се разхождах само по лесно достъпните туристически пътечки в околността. Но дори това ми доставяше удоволствие. Планината ми носеше усещане за покой и вътрешен мир, какъвто при никакви други обстоятелства не бях изпитвала.

Обух удобни панталони, маратонки, тениска и суитшърт. Изядох набързо един от сандвичите, които носех, за да не се бавя излишно в ресторанта. Слънцата на Единор, Голямата и Малката Аврора, тъкмо изгряваха. Имах карта на местноста и я̀ огледах. Най-близо до хотела се намираше паметник, издигнат на връх “Самира”, до който водеха 894 стъпала. Самият връх бе висок 1232 метра. Стори ми се добре като начало и поех натам.

Нарамих малка раница, в която носех два сандвича, бутилка вода, портфейл, телефон и комплект за първа помощ. Още с първите крачки по пътечката усетих ободряващият ефект на планинския въздух. Небето вече розовееше и първите слънчеви лъчи се подаваха зад облаците. Щеше да е топъл пролетен ден. Край мен капчиците роса по храстите и цветята, проблясваха като малки диамантчета. На няколко пъти спирах да им се порадвам. Въпреки сходният климат, доста от видовете растителност ги нямаше на Земята. Например, цветята-хамелеони, които разгледах с най-голям интерес. Цветовете им се променяха изцяло, дори стъблата и листата, когато доближиш нещо до тях. Ръкавът на сивият ми суитшърт ги направи сиви, а лилавата ми тениска – лилави. Ставаше интересно, когато доближиш две или три различни по цвят предмета. Тогава нюансите се плеплитаха и бореха за надмощие без, в крайна сметка, да има победител.

За мое най-голямо улеснение имаше поставени табели, оказващи посоката към връх “Самира”. Паметникът на върха бил издигнат като символ на свободата на Единорци. Наричаха го “Фамир”, което на техният език буквално означаваше “Свобода”. Нямаше как да не се зарадвам, че не само на Земята, но и тук, езиковите бариери бяха отпаднали. Всеки човек бе оборудван с миниатюрен имплант в черепната кост, над ушната мида, който превеждаше автоматично на всички познати езици. Физиологията на Единорци обаче, бе такава, че те се раждаха с естествен такъв и разбираха на който и език да им проговориш.

Следвах табелите и скоро се озовах в основата на стъпалата. Бяха внушителни и не можех да не им се възхитя. По груба преценка бяха 4 метра широки, а нагоре краят им не се виждаше. Камъкът разцепваше гористата местност на две и се чувствах като в приказка.

Заизкачвах се, като на всеки десетина стъпала се откриваше малка площадка с пейки от двете страни. На трийстото реших да поседна и да погледам планинската местност. Високите дървета се губеха в облаците и аз се чудех какво ли си шушукат там горе. Долу, стъблата им ме призоваваха да зарежа стъпалата и да тръгна измежду тях. Напомниха ми игли в игленик от зелена трева.

Продължих да се изкачвам. Липсата на физическа подготовка си казваше своето и докато стигна върха краката вече ме боляха. Бях задъхана, но бързо възвърнах нормално сърцебиене. Пред мен, конусовидният мраморен паметник се издигаше величествено. Бе украсен с множество орнаменти по краищата си и непознати за мен същества в средата на всяка от страните. Съществата приличаха на земните октоподи, с много пипала, но надолу телата им бяха гущероподобни и покрити с нещо като рибешки люспи. Имаха и големи, ципести криле. Единорци явно имаха богато въображение.

Обърнах се и притаих дъх пред гледката. Планинската верига разстилаше формите си, покрити с уязвима, нежна зеленина. Усещах, че ми е показано нещо специално. И тогава затворих очи. За да се насладя на момента, трябваше да се откъсна от света. Сетне погледнах пак. По-ниски и по-високи върхове се редуваха, а необятността им ме караше да се чувствам малка, но и защитена. Вятърът рошеше косата ми, потреперих и се прегърнах с ръце. Малката и Голяма Аврора вече огряваха всичко, а няколко бели облака им правеха компания. Чувствах се истински свободна. На Нат това нямаше да му хареса.

Надолу по склона към гората водеха две пътеки. Погледнах картата си, но не видях нищо отбелязано там. По-късно, когато се върнех към този момент, щях да разбера, че решението ми да тръгна надолу е било съдбоносно. Любопитството ме подтикна да се обърна към един от охраната на паметника, пред който все още се намирах. Тук е момента, в който е редно да спомена, че Единорци бяха извънземна раса, която в лице изключително моного наподобяваше земните котки. Те съвсем не обичаха да бъдат сравнявани с тези така прекрасни домашни любимци и никой Землянин не си позволяваше коментар по въпроса в тяхно присъствие. Припомних си този факт преди да се обърна към един нисък, набит Единорец, със сива коса. Да, също предпочитаха думата “коса” пред “козина”, което според мен си беше и в реда на нещата, тъй като телата им не бяха окосмени. Розовото му лице се оживи, когато наближих. Винаги изпитвах изследователски интерес при срещите с Единорци. Щеше ми се да ги разгледам повечко, но нямаше как да го направя без да ги обидя. Поздравих пазача и набързо направих няколко мислени бележки – нямаше вежди, очите бяха зелени с издължени вертикални зеници, малък сърцевиден нос, бели мустаци и типично котешка горна устна, облечен в кафява униформа, с черна жилетка. Попитах за пътеките, при което той почеса островърхото си ухо, давайки ми възможност да видя извитите нокти. Сетне ми каза, че водели до планински извор, популярен сред местните. Тази от дясно била по-пряката. Благодарих му и тръгнах.

Неколцина други туристи оглеждаха местноста, но сякаш никой не обръщаше внимание на пътеките. Запитах се защо за мен са толкова забележими. Харесваше ми, че даваха избор. Наляво или надясно? Все пак реших да послушам съвета на охранителя.

Не бях изминала и петдесет метра, когато срещу мен се зададе млад Единорец, с  панталони от дебел, тъмносин плат, черно горнище и черни обувки. Косата му бе дълга и се стелеше като мрачен водопад по гърба му, имаше хипнотизиращи зелени очи и държеше тояга в дясната си ръка. Когато бе достатъчно близо до мен, спря и поздрави. Попита ме къде отивам. Обясних, че търся планинския извор, за който са ми казали горе, на връх “Самира”. Тънките вертикални зеници се разшириха леко, сетне отново се опънаха като струни.

Представи се с името Рамиел.

– Елизабет – отвърнах аз

– Имам да свърша една работа, горе, на паметника. Ако ме изчакаш ще те заведа до извора.

Не можех да повярвам, че непознат би направил това за мен. Огледах се наоколо. Сама жена в планината без опит? Шансовете ми да се изгубя бяха доста големи. Но все пак трябваше само да следвам пътеката, нали? От друга страна не исках да изпускам шансът да прекарам време в компанията на Единорец. Съгласих се.

Върнахме се там, от където бях тръгнала. Както Рамиел ми обеща, не се забави много и скоро тръгнахме заедно. По пътеката водеща наляво.

– Този път не е ли по-дългият? – попитах

– Да, с около половин час е повече ходенето, но е по-лесният. По-малко стръмни участъци.

Приех отговора, но притеснението ми нарастваше. Не познавах местността. Нито пътеките, нито въпросният извор ги имаше на картата ми. Изобщо, не можех да съм сигурна, че Рамиел ме води в правилната посока. Можеше да ме отвлече, ограби и убие, да захвърли трупа ми сред чукарите. И все пак продължих да го следвам. Вървях на около три-четири крачки зад него, за да може винаги да е в полезрението ми.

Рамиел не беше разговорлив. С трудност откъсвах погледа си от него, от части, защото не му вярвах напълно, от части, защото го намирах невероятно красив. Имаше грациозната походка на охранен котарак. Знаех, че сравнението би го обидило, затова си мълчах, но не можех да спра да си го мисля. Кожата на лицето му изглеждаше гладка и еластична, не бе толкова розовееща, колкото на пазача, с когото разговарях. По-скоро сивееше, без да му придава нездрав вид. Усмихна се, когато му казах, че обичам планината, и под типично котешката устна пробляснаха бели, прави зъби. Горните и долни кучешки зъби изглеждаха остри като малки ледени шушулки.

Теренът край нас ставаше все по-стръмен, а дърветата все по-високи. На повечето от тях бяха навързани жълти ленти, поставени от планинари, минали от тук преди нас. Отпред се откри нещо като голям ров, който трябваше да преминем. Рамиел скочи долу и ми подаде ръка. Приличаше съвсем на човешка, като изключим заострените нокти, които обаче изобщо не ме одраскаха. Допирът бе приятен и за момент ми се прииска да не го пускам.

Минахме по още два-три стръмни и тенси участъка, където се наложи да се хващам за клоните на храсти или паднали дървета, преди да стигнем до заслон. Заслонът представляваше дървена колибка без предна стена. В средата имаше две пейки и маса между тях. Зарадвах се, че ще поседнем. Слабините все още ме наболяваха, напомняйки ми за Натаниъл. Краката също ме бяха заболели и имах нужда да хапна, понеже беше станало обяд.

– За първи път минаваш подобен терен, нали? – попита той

– Толкова ли е очевидно? – бузите ми пламнаха

– Справяш се добре. Планината те обича почти толкова, колкото и ти нея.

– Според теб планината е жена? – гласът му бе плътен и успокояващ. Не исках да спира да говори. Потръпнах от удоволствие, когато се засмя на въпроса ми.

– Планината е Всичко – и жена, и мъж, и любим, и враг. Винаги ти дава това, от което имаш нужда.

Замислих се върху това докато похапвах сандвича си. Умът ми предателски извика образа на Нат. Окървавените чаршафи, разкъсаният врат. Сигурно вече са открили трупа и са ме обявили за издирване. Имах нужда от спокойствие в последните си часове свобода и планината ми ги осигуряваше.

Скоро тръгнахме отново. Излязохме на по-широк път, продължаващ стръмно надолу. Беше станало доста топло, затова свалих горнището си и останах по тениска. Голямата и Малката Аврора преплитаха лъчи в клоните на дърветата. Скоро дочух шумът от течаща вода.

– Пристигнахме. – обяви Рамиел

Пред нас се разкри висока каменна стена с множество символи, които не разбирах. В средата ѝ, като израстък илизаше пипало, по което се стичаше вода в малко басейнче. Капките блестяха като кристали на слънчевите лъчи. Из орнаментите видях познатите ми, приличащи на октоподи, същества от паметника на връх “Самира”.

Рамиел извади малка сребърна чаша и ми я̀ подаде. Имаше такава и за себе си. Напълни я̀ от извора и жадно отпи. Сетне ме подкани да последвам примера му.

Вкусът бе странен. Леко метален, но все пак приятен. Хареса ми и си налях още. Изпих и втората чаша, сетне се огледах наоколо, възхитена от планинската красота, и вдишах дъблоко.

– Определено си струваше. Пътят до тук, имам предвид. Благодаря ти, Рамиел… – замлъкнах, когато го погледнах. В очите му се четеше необяснимо за мен изумление. С две крачки взе разстоянието помежду ни и погали бузата ми с ръка. Не побягнах, не помръднах, притаих дъха си, сякаш беше от някакво значение.

– Знаех си, че си Достойна. – прошепна ми.

– Не разбирам. Достойна за какво?

– Каквото и желание да си имала, е било достатъчно силно, за да бъдеш Избрана от Планината. Двете пътеки, Елизабет? Виждат ги само тези, които са срещали Смъртта в очите. Това бе изпитание номер едно. Номер две бях аз. Когато ти подадох ръка и ти я̀ прие, прочетох миналото ти. – сърцето ми заби лудо – Знам какво си направила и защо. Третото изпитание бе водата. Ако помислите ти бяха нечисти, щеше да умреш. – Повдигнах ръка към импланта зад ухото си. Нима се беше повредил? Очите ми неволно се напълниха със сълзи. Рамиел хвана ръцете ми и поклати глава.

– Това, което чуваш, не е грешка в превода. Това е шансът ти да бъдеш свободна завинаги. – като каза това, ме пусна и се приближи към извора. Пъхна ръката си в един от отворите в каменната стена. Чу се изщракване на механизъм и от лявата страна се отвори проход, широк не повече от метър и половина.

Не знаех какво да кажа. Всичко ми се струваше толкова нереално. В ума ми се заблъскаха въпросите: “Защо аз?”, “Как е възможно?”, “Нима ще ми бъде простено толкова лесно?”, но не успявах да се концентрирам върху нито един от тях. Като на сън, гледах себе си отстрани докато Рамиел поемаше ръката ми и ме повеждаше към прохода. А там се намираше отговорът на всичките ми молитви, отправяни някога.

– Добре дошла в град Мервил, Елизабет. – усмихна се Рамиел. Пристъпих напред по пътека от мрамор. Неколцина мъже и жени, от различни раси, се разхождаха сред високи сгради от цветен гранит. Бяха облечени в бели роби и ни помахаха. Поех си дълбохо дъх.

Зад нас проходът се затвори.