Беше един от онези дни през есента, в които покафенялите листа на дърветата летяха отдолу нагоре. Нежно, съвсем незабележимо за града и неговите обитатели, природата танцуваше. Танцуваше така, както го прави всяка една есен от незапомнени времена. Танц, който се е случвал и ще се случва още дълго време…
Мила наблюдаваше това от 11-ия етаж, облегнала се на едно от десетки бюра в новия офис, в който тъкмо беше започнала работа. Сноп лъчи деликатно огряваха чашата с изстинало кафе, стоящо в близост до лявата й ръка. Работа не беше нищо особено. Но й даваше възможност да прави това, за което най-много копнееше през работната седмица – да бъде там, където взорът й непрекъснато беше отправен – планината.
Откри магията на планината преди две години. И това беше една предизвикана случайност. Случи се през едно съвсем обикновено на пръв поглед лято, през един съвсем обикновен на пръв поглед юлски месец, когато Мила реши, че този път през уикенда ще направи нещо, което не беше правила никога – ще отиде на планина. Неин приятел от гимназията я покани да отидат за един ден до връх Мусала.
Мила тъкмо беше прекратила дългогодишната си връзка започнала в началото на гимназията и наближаваше заветната възраст от четвърт век, когато заедно с още стотици хора се оказа на най-високия връх на Балканския полуостров. И да, Мила беше отишла толкова неподготвена, колко всеки един човек ходи на планина за пръв път. Но това беше денят, в който тя усети онази свовобда, за която всички говореха, и за която беше чувала, но винаги бе неглижирала. Членуваше в няколко подобни планинарски групи във фейсбук и виждаше тези чудни картини на заснежени и понякога недружелюбни върхове. Именно тези картини, невъзможни за направа от никоя човешка ръка, толкова много я впечетляваха. Но така и до този момент не се беше престрашила да ги види сама…да се опита да се запознае с тях…с нея…с планината.
На слизане от върха, Мила и приятелят й, с който бяха дошли се замотаха и останаха последни в безкрайната върволица от хора, която бавно се оттегляше към подножието на планината. Вървейки, те се смееха, спомняйки си случки от гимназията, които сега могат да се характеризират като забавни, но тогава им се струваха като своеобразен апокалипсис. Светлината от процеждащото се слънце зад близкия хълм вече почти изчезваше. Останали бяха само неговите предшественици – няколкото сенки, които играеха своята игра, без да се интерсуват от живите същества наоколо, защото те бяха дошли първи тук…и последни щяха да си тръгнат.
Изведнъж светът около тях се разтресе, картините наоколо им започнаха да се менят, горе стана долу – долу стана горе. Мила се вкопчи силно в приятеля си, той се вкопчи силно в нея. След известно време, което не беше известно никому, всичко се успокой. До този момент Мила нито за момент не беше затваряла очи…тя искаше да види какво се случва. Вярата й, че планината е жива и чувства, беше най-силното й оръжие. Някъде там в далечината, на около 20 минути от тях, нещо бяло и топло започна да пулсира. Краката им някак сами ги поведоха в тази посока, съзнанията им отдавна нямаха контрол върху случващото се. В такъв момент е най-добре да се отпуснеш и да чувстваш.
Не след дълго двамата се оказаха пред мощен източник на светлина, който пулсираше и интезитетът, с който излъчваше своя блясък някак странно наподобяваше туптеж…туптеж на сърце. Мила и приятелят й застанаха над този непривичен източник на чиста енергия и се вгледаха в него. Никой от двамата не искаше да отвърне поглед от него. Мила отново беше невръстно бебе и отново беше в обятията на майка си…усещаше топлия й дъх, дарената й нежна милувка, спокойствието и сигурността, която всяко едно малко дете изпитва в обятията на майка си…
Тя отвори очи. Слънцето вече се беше скрило, а сенките се бяха оттеглили на заслужена почивка и очакваха отново да бъдат призовани на сутринта. Приятелят й все така разгорещено обясняваше какъв глупак е бил и как е могъл да бъде влюбен толкова много в Гергана в гимназията…Мила не го слушаше. Едвам доловима усмивка се появи в единия крайчец на устата й, който беше достатъчен да накара на бузата й да се появи и тръпчинка. Трудно доловимо за страничния наблюдател в очите й се забелязаха няколко проблясъка. Току що се бяха търкулнали няколко сълзи, които противно на нейната воля се бяха появили. Нещо се беше случило. Или нищо не се беше случило. „Колко време беше траело? Какво стана?“ – тези въпроси се въртяха в главата й. Бързо осъзна, че отговор няма да намери, но й не й е необходим. Тя беше намерила това, от което имаше нужда, беше усетила това, от което има нужда…тя беше намерила своето вкъщи.
След тази случка или неслучка, Мила много бързо съумя да намери съмишленици, с които да успява да избяга в края на всяка седмица в планината. Успя да се екипира и няколко месеца по-късно момичето, което за първи път успя да погледне света около себе си отвисоко, вече беше построило така живота си, че работеше по пет дни седмично, за да може да живее всеки два дни в края на седмицата. И подобно на пеперуда, тя също преживяваше своята трансформация всяка седмица.
Започна да обикаля все по-недостъпни кътчета за хората. Стана по-решителна и вече нямаше и помен от човекът качил се на Мусала лятото и сложил край на дългогодишната си връзка. Завърши следването си в университета и започна да работи на пълно работно време. Започна да работи от понеделик до петък и да живее събота и неделя. И така…до следващата голяма промяна в живота й. Вече беше сигурна, че каквито и промени да следваха тя бе открила своето място…мястото, което можеше да нарече вкъщи и винаги щеше да е добре дошла.