Ярослав напредваше бавно. Склонът бе отвесен, изграден от червен пясъчник, между чиито цепнатини растяха хилави тревички на малки туфи. Яри не се подлъгваше да ги използва като опора – преди броени минути направи тази грешка и за малко не политна в черната бездна под него, зинала като пастта на морско чудовище. Захващаше се за стърчащите скали, слагаше крак в нишите и сантиметър по сантиметър изкачваше Дяволския Хълм. Веднага го кръсти така в ума си – представляваше високо възвишение, полегато и землисто от едната страна, почти отвесно и скалисто от другата. Беше извънредно опасно начинание да се катери по него – силно ерозиралата повърхност криеше смъртна опасност при всяко едно движение на злополучния катерач. Много често камъните за които се захващаше се откъртваха и политаха надолу, а понякога просто се разпадаха в ръцете му, щом ги стиснеше по-силно. Цепнатините, в които мушкаше стъпалата си, се ронеха и оттам се къртеха ситни бучици пясъчник. Ала нямаше друг избор, освен да продължава нагоре.
Яри, както го наричаха приятелите му, имаше една истинска страст и любов, и това бе скалното катерене. Всякаква форма на алпинизъм и пещернячество също го привличаха, както и планински преходи, но най-много обичаше да се катери по сравнително невисоки скални масиви без предпазна екипировка. Това бе нещото, което го поддържаше жив, нещото, което го караше да забрави проблемите си и да превъзмогне трудностите. Поредната провалена връзка, неприятностите в семейството, изнервянията в службата… С всяко движение, което правеше по поредната скала Ярослав чувстваше, че се бори с проблема, че са равнопоставени с врага, един срещу един, като истински мъже… И досега винаги побеждаваше. Всеки път колчем се изкатереше на върха усещаше, че едва ли не се преражда, че започва всичко отначало, на чисто.
С лице, плувнало в пот и залепени за челото руси кичури, измъкнали се от хлабаво вързаната на опашка коса, Ярослав продължаваше да се изкачва. Сините дънки и черната му тениска бяха обилно омазани в праха на склона, сякаш някой бе хвърлил отгоре му пълна кофа червен пипер. Добре поне, че белите му маратонки бяха с лепенки, а не с връзки. Досега да са се скъсали сто пъти…
Проклятие!
Внезапно и двата камъка, за които се бе хванал, се откъртиха едновременно и той полетя надолу.
Успя да се хване като по чудо за една изскочила от стената каменна плоча няколко метра по-надолу. Краката му се удариха под плочата и остра болка раздра дясното му коляно. Мамка му! Откъртените камъни, за които се бе държал допреди миг, профучаха покрай ушите му и изчезнаха в бездната.
Бълвайки ругатни, Яри продължи нагоре. Сякаш в него се отключи таен запас от енергия и пришпори тялото му да продължи с борбата. Бесен, Ярослав се закатери по склона двойно по-бързо, като коза. В гнева си въобще не забеляза, че едната му маратонка се бе изхлузила и сега стъпваше на прокъсващия се чорап. Сякаш самият склон, самият хълм се отдръпнаха страхливо от силата му. Той се катереше. И катереше. И катереше.
Докато накрая…
С яростен крясък мъжът преодоля последните сантиметри и изскочи на върха.
Залязващото слънце заслепи очите му и Яри примижа, дишайки тежко. Бе успял. Бе победил Дяволския Хълм.
Вятърът леко разроши мокрите кичури и погали снагата му през скъсаните дрехи, сякаш го поздравяваше с победата.