В края на деня

Велосипедът лежеше край пътя, а задната гума се въртеше бавно.

• Странно! – помислих си и набих спирачки. – Потеглихме преди 5 мин., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнах ситуацията, чак когато се приближих съвсем – Татяна не се намираше в храстите, а лежеше под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й беше отхвръкнала встрани. Долових приглушен стон.

***

Ще ми се да подхвана тази история от самото начало, но как ли би прозвучало:

„Всичко започна преди 25-30 милиона години с изригването на един подводен вулкан, довел до процес на петрификация.“?

Веднага ще си кажете:

• На този му хлопа не дъската, а цялото дюшаме!

Подобен ефект ще има и:

„Виновни са траките и създаденият от тях преди 4000 г. скален култов мегакомплекс за векторно-хоризонтална астрономия“.

Твърдението „Ако преди 2017 г. Исус не беше възкръснал, въобще нямаше да се стигне до тук!“ ще предизвика у мнозина спонтанната реакция:

• Санитар, усмирителна риза!

Ситуацията ми няма да се подобри особено и ако заразказвам за дървета или гъби от камък. Най-безопасно ми се вижда:

„Влакът се носеше бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процедиха през мръсния прозорец и осветиха трите ни коня“.

Ще премълча факта, че конете бяха от желязо.

***

Влакът се носи бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процеждат през мръсния прозорец и осветяват трите ни коня. Реално всички те са на Крум и самият той настоява, че не са коне, а дракони – Белия дракон, Зеления дракон и Черния дракон. Така става като прекеляваш с фентъзито! Дракони не съществуват, ако питате мен. С изключение на комодските варани, де, това са си дракoни откъдето и да ги погледнеш.

Спътниците ми, като редовни велосипедисти, отдавна ме убеждаваха да предприемем някакъв вело-преход. Най-сетне идва и този момент – 4 почивни дни, съпътстващи Великден, и прогноза за дъждовно време, отказала ни от планове за високата планина. Това, че с Танчето не притежаваме велосипеди, е само дребната подробност – третият мускетар има достатъчно за всички ни. Дестинацията е ясна без обсъждане: Източни Родопи – едно от малкото ми бели петна по картата на България.

И така, на Разпети петък още по тъмно се натоварваме на влака за Свиленград. Откакто Крум се захвана сериозно с колоездене, тримата успяваме да се съберем за общо ходене значително по-рядко. Особено през лятото, тогава той все участва в бревети и е на принципа:

• На планина ще ходя зимата, когато не става за колело.

Затова, въпреки ранния като за почивен ден час и сънените ни физиономии, не пробваме да поспим, а си бъбрим. А и как да заспя, защото този път ходенето на планина ще е малко по-различно – отправям на първото ми вело-пътешествие. Основната причина да не съм екзалтиран от вълнение е притеснението, че може да не се справя и само да съм в тежест на останалите. Едно почти непознато за мен чувство – свикнал съм аз да задавам темпото. Може да съм Риби, но сега плувам в непознати води. Да, мога да карам колело от дете, от десетилетия, но горе-долу от толкова време не съм карал истински, нищо различно от 2-3 пъти в годината по едно кръгче с коня на приятел.

По някое време Крум подмята:

• Аз средно на година с колелото навъртам към 5000 км.

Танчето се замисля. Дружно смятаме разстоянието до работата й, умножаваме го по броя работни дни от ранна пролет до късна есен, но без дните с отпуска, добавяме малко бонус от други „нерегламентирани“ карания като „Витоша 100“. Финалната цифра изненадва дори самата нея.

• Наистина ли стават 2000 км.? – съмнява се тя в правотата на сметките ни.

Престрашавам се да се включа и аз:

• Аз съм по средата. На година ми се събират между 2 и 5 … километра, без хилядите.

Избухваме в дружен смях. За моя сметка. Разговорът въобще не повишава увереността в собствените ми способности.

Този път от БДЖ изневеряват на репутацията си – влакът се движи бързо и пристига в Димитровград по разписание. Като човек обичащ списъците, не пропускам възможността да си взема печат от къщата-музей на Пеньо Пенев. Намирането й отнема време и компенсира точността на жп-то. Докато напазаруваме и хапнем по няколко банана от местния пазар, става обяд. Няма за кога повече да отлагаме. Иде ми да извикам: „На коньовете!“, ама това май беше възглас от една друга игра.

Може аз да съм направил плана и набелязал интересните обекти, но Крум, като най-опитен, се движи първи. Между нас е единствената ни дама. Поддържме този ред постоянно, минавам напред само в редките случаи, когато съм набрал голяма инерция при спускане.

Пътят до Хасково е идеален за загрявка – кратък и почти равен. Главен и натоварен, но достатъчно широк да караме спокойно в крайната лента. Татяна обаче недоволства:

• Не можа ли да измислиш друг маршрут? Тук само дишаме изгорели газове.

Изминаваме 16-те км. до града на Богородицата-рекордьор за час и Крум изказва похвала:

• Браво, с много добра скорост се дживим.

Вероятно си спестява „за аматьори“.

Започва изкачване, а пътят се стеснява от двулентов с аварийно на еднолентов, но си остава все така натоварен – това е главното шосе към Кърджали. Танчето мърмори все по-изнервено, докато автомобили и камиони профучават край нас:

• А аз си мислех, че ще караме сред природа. Трябваше да разгледам какъв маршрут си избрал.

След нови 17 км. се отклоняваме при село Козлец. Карането би било удоволствие, ако не бяха продължаващият наклон и нарастващата жега.

• Това беше – информирам другите аз. – До края на деня ще караме само по междуселски пътища.

Преминаващите коли са епизодично явление, птичките пеят, дърветата и полята зеленеят в наредващата пролет, потта напоява все повече тениската ми, Татяна е доволна, животът е хубав.

Малко са нещата в света, които могат да накарат човек да се почувства като Гъливър в Страната на Великаните. Сред тях безпорно са гигантските секвои, но с Тръмп начело и новата му политика за издаване на визи Щатите са по-недостъпни и от Шангри-ла. За наш късмет Източните Родопи могат да се похвалят с такива приказни неща като 3-метрови гъби. Да, вярно, не стават за ядене, защото са изградени от розови риолитови вулканични туфи, но това само засилва приказността им. Легендата разказва за 4-те дъщери на въглищаря Радуил, които били подгонени от нашественици. Девойките убили единия от тях, но приятелят му Омур отсякъл главите им с ятагана си. Щом всяка от тях обаче докоснела земята, на мига се превръщала в каменна гъба. Ужасен турчинът се опитал да избяга, но на първата крачка се превърнал в черна скала – близката канара Каратепе.

История съвсем в духа на старогръцките митове. Не може да им се отрече на хората от предните поколения – имали са въображение.

Фото-паузата е кратка. Продължаваме, път ни чака.

Времето е напреднало, жегата – понамаляла, главно поради тежките облаци, покрили безупречносиньото доскоро небе.

• Май дъждът все пак ще ни догони – единодушни сме ние.

Първите тежки капки ни хващат на входа на Светилището на Дионис. Дали поради древна магия, която все още бди над изгасналия преди хилядолетия свещен огън и свързана за вечни времена с жервената кръв проливана тук, но боговете отказват да хабят сълзите си за нас.

На някои руините на Перперикон може да им се сторят безинтересни. На мен ми е достатъчно да знам, че крача сред едно от най-значимите светилища на отминалите епохи, съперничещо по слава на самия Делфийски оракул. Според римските автори тук предсказали на Александър Македонски, че ще завладее всичко от Египет до Индия, а на бащата на Октавиан Август предрекли, че синът му ще стане господар на целия свят.

Хм, дали (псевдо)знанието за собственото им бъдещо величие не се е оказал онзи допълнителен тласък, необходим им да постигнат дори невъзможното, … щом такава е волята на боговете. От какво ли тесто трябва да си замесен, та още на 30-годишна възраст светът да лежи в краката си.

Аз този влак вече съм го изпуснал. Вървя в стъпките на тези променили историята мъже и се чудя каква ли съдба ми е отредена. Все пак историята вече познава един велик Иван. Жертвената кръв обаче е отмита от дъждовете и никой скоро не е обагрял гладките камъни с нова, свещеният огън е загаснал и от него не е останала дори пепел, оракулът отдавна е замлъкнал и потънал в забвение. Никой не се нуждае от него, светът се е смалил до едно кликване на мишката. Дори Александър със своя Буцефал не е пощаден, низвергнат до прост Воин на кон.

Това ме подсеща, че е време да яхваме драконите и да отлитаме към залеза. Светът може да е малък, но не и когато го преоткриваш на собсвен ход.

Достигаме язовир Студен кладенец навреме, за да наблюдаваме как Хелиос пришпорва златната си колесница, теглена от 4 снежнобели, крилати и бълващи огън коня и се потапя в притихналите сапфирени води. На драконите ни това умение не им идва отръки, загубили са го в милионите години еволюция. Самите ние пък не умеем да ходим по вода, а последният влак сме го изпуснали за малко. Затова се качваме на моторна лодка, защото може и да ви се стори невероятно, но в нашата малка като една човешка длан родина съществуват места, до които можеш да стигнеш само с любимото ни БДЖ или с плавателно средство.

***

Друго си е да се събудиш от аромата на домашно приготвени мекици. Изяждам две. Крум закусва така, сякаш тепърва ни очаква 40-дневният великденски пост, и се справя с шест.

Пожене драконите ни освен безкрили не умеят и да плуват, следва приятна разходка с лодка до с. Широко поле и велоденят ни започва ударно – със стръмно изкачване до Моняк.

Не съм запознат с историята на крепостта, не си и правя труда да проуча. Има места, така наситени с легенди, че те са се пропили в самите камъни, от които са изградени, и са станали неразделна част от тях. Пред въображението на посетителите от едва показващите се над земята основи бързо израстват непревземаеми стени, Музата възпява оня гибелен гняв на Ахила, докато Одисей строи своя дървен кон, Язон търси златното руно, малкият Херкулес души змии с голи ръце, безстрашни амазонки препускат с изпънати лъкове, вълчица кърми двама близнака, а стотици бебета издъхват захвърлени на бунището заради своите физически недъзи. Много са тези места – Троя, Колхида, Спарта, Рим, … Моняк не е едно от тях. Тук въображението е безполезно. Най-добре е да го заключите в някое тъмно кътче на съзнанието си и да не му давате да мърда. То само ще притъпява останалите ви сетива. А гледката към ширналия се долу в ниското язовир и околните хълмове убеждава, че сред древните й строители и архитекти несъмнено е имало и фотограф.

Мисля си:

• Следващият път с палатки!

Тук сякаш времето е спряло, но в реалния свят часовникът неотменно цъга. Въобще не усещаме как изминават два часа. Налага се да бързаме, чака ни сватба. Запретваме ръкави или по-точно крачоли и напрягаме бедра по черния път към село Зимзелен, но така и не успяваме да стигнем навреме. Закъсняваме с около … 40 млн. години. Или поне според научните хипотези някъде тогава в следствие на подводна вулканична активност са се образували риолитовите туфи, а след оттеглянето на морето под действието на вятъра и дъжда постепенно са се оформили днешните форми на този природен феномен.

Легендата за Вкаменената сватба свързва в едно забулена мома с неземна красота, откупена срещу гърне с жълтици, и свекър с нечестиви помисли. Винаги съм се възхищавал на народното творчество, способно да даде изключително заплетено, но подробно обяснение на всяко природно явление, започвайки от самото сътворение на света и преминавайки през небеса с хвърлящи мълнии богове, та чак до създаването на цветето нарцис. В нашия случай задачата не е била особено трудна, „младоженците“ са ясно различими. 10-метровите вкаменени фигури на притиснати един към друг мъж и жена, загърнати с наметала, трудно биха останали незабелязани, особено ако след Моняк сте оставили въображението си да препуска на воля.

Яхваме драконите и отлитаме към Кърджали. Задържаме се там, само колкото да посетим местната „Била“ – скъп хипермакет, но на удобно място.

Добре че мушваме няколко банана, защото изкачването от Момчилград към село Равен е безкрайно. Уж малък наклон, ама в своето постоянство изцежда и последните останали в бедрата ми сили. Татаня и Крум драпат по баира, аз не издържам и слизам да бутам. Какъв кеф било да пешеходиш! Прав е бил Жан-Жак Русо, когато е казал: „Има само един начин да пътуваш по приятно от на колело: да ходиш пеша“. Е, не го е казал точно така, но почти.

Небето е притъмняло, дъждът ни гони по петите, но като вчера минаваме между капките.

В Равен настава спор. Вече е 17:00 ч., а най-близкото място за спане, което съм намерил в интернет е на 30 км. от нас – в Крумовград. Местните не помагат особено – май имало вила в Нановица, ама можело и да не работи. Танчето се притеснява и държи да палим натам, ние с Крум се инатим.

• Искам да видя светилището Харман Кая, само на 8 км. е – заявявам аз.

Крум пък си има свой дневен ред:

• Гледах снимки от Вкаменената гора, изглежда много яко, истински дървета, но от камък. И е само на 4 км. – вади телефона и показва. Изглежда интригуващо.

Графикът ни включва отбиване и до светилището на Орфей край Татул.

Татяна се колебае, не й се замръква насред нищото. Аз едва съм се дотътрил до тук, но го раздавам ларж:

• Ще караме по тъмно.

Печелим с инат и логика – утре вече ще сме се отдалечили прекалено, кой знае дали ще се върнем някога.

Вкаменената гора е първа, значи сме към нея. Отбиваме по горска пътека след 3 км. по гладък асфалт. Тук вече не става за дракони. Възваме ги в храстите и продължаваме пеш. За мен това си е почивка. Като истински аматьори се движим само по GPS, а пинът се оказва боднат произволно. Въртим, сучем, качваме се и слизаме – ни гора, ни дяволи. Е, гора има, но само най-обикновена, не каквато търсим. Крум бива озарен от прозрение:

• Да видим в интернет!

Друго си е да не търсиш игла в купа сено или в случая дърво в …, абе сещате се какво имам предвид.

Първите намерени образци извикват възгласи на възхищение. На някои от тях ясно си личат годишните кръгове.

• Това петрификацията било якото нещо.

Гледаш го – дърво, пипаш го камък. Хвърля ме в размисъл:

• Добре сега, това каменно дърво ли е или дървен камък?

Сещам се за онзи виц:

„В близката далечина се белее черна точка. Това е млад старец седнал на дървен камък, чете семки и люпи весник…“.

• Ей, много мъдрост има в народното твочество! – впечатлен съм аз.

Крум е най-ентусиазиран. Обяснява ни:

• Най-якото още не сме го видели. Може да е някъде там – сочи той и скача в храсталака.

Ние с Татяна постепенно отрезвяваме, в главите ни все по-често се въртят мисли за многото очакващ ни път.

Излизаме обратно на асфалта вече по здрач. Вземи тази отбивка от уж 3 км.! Ясно е – Харман Кая няма да го бъде днес, нито Татул. Първа точка в графика – намиране на подслон. С палатки щеше да е лесно, но много тежът, пък колелетата ни с Крум са без багажник и дисаги.

На центъра в Равен вече се е стъмнило и спираме да сложим светлините. Танчето не се отказва – пак ще разпитва местните в селския магазин/кръчма. Ако намери българоговорящ, де. Чуждите езици се полезни дори и в собствената ти родина.

Местният магазинер/кръчмар умува:

• Има вила в Нановица, но не знам дали ще я намерите. Най-добре се върнете в Момчилград. Само на 9-10 км. е. Там има хотели.

Твърдо отхвърлям подобна възможност. Едва издрапах до тук, няма утре сутрин да баиря наново.

Магазинерът продължава да брейнстормва на глас.

• Имаме съселянин с голяма къща, сигурно ще може да ви приюти. Изчакайте малко.

Обръща се към един младеж и му обяснява нещо на турски, той скача в колата и отпрашва. Скоро се връща:

• Уредени сте!

Първите думи на Исак към нас са:

• Пари няма да ви взема. Това е домът ми, а не къща за гости, но ще ви приютя за тази нощ. Не мога да ви оставя навън. А и не сме ми първите – признава домакинът. – Миналата година пак подслоних едни велосипедисти.

Къщата му изпъква сред останалите в селото – голяма, с висока ограда и двор с басейн. След като сме взели душ, се събираме за вечеря в остъклената му зимна градина с огромна камина. Исак се оплаква:

• Хубава къща, но има още много работа по нея. Преди 5 г. платих половината пари на един майстор от селото да ни оправи кухнята и от тогава само ме мотае. Миналата седмица обаче го хванах и му казах да се залавя за работа, за да си няма проблеми. Дано скоро приключи.

Трудно ни е да се ориентираме в обстановка. Жената и майката на Исак са незабулени и всички те говорят български. Утре е Великден и на масата има козунак, а по телевизията върви филм за Исус. ???? го гледа с интерес и дори с нетърпение очаква Месията да изрече някаква реплика, която много я била впечатлила. Въпреки това обаче май не са християни, не споменават нищо за празника и на сутринта не поздравяват с: „Христос воскресе!“.

???? е голям образ – енергична, усмихната вегетарианка.

• От време на време сестра ми се обажда: „Ще косим ливадата“ и аз отивам и обирам всички глухарчета, маточина и разни други треви. Много са полезни. Карала съм всичките ни коли – Мерцедаса, Хамъра и дори караваната. Само пътната помощ не ми даваха, а ми беше голям мерак. Молих се на Исак, но той не отстъпи. Веднъж обаче издебнах сина ни като се прибираше и му казах: „Слизай от колата, аз ще я паркирам! Чуваш ли какво ти казвам!“. Е, не успях да взема добре завоя и леко я ударих, но вече съм карала и пътна помощ.

Сред менюто за вечерта има еленско със зелен фасул. В тази връзка Исак се хвали:

• Тук има много елени. В нашата област се убиват по 600 елена на година. Вярвайте ми, навътре съм в нещата и знам. Само нашата дружинка удря по 50-60. Много са, а дивечът намалява и е редно да ги намалят разрешените бройки. Едно време аз самият застрелвах по 50 на година.

В тази връзка ни пуска на телефона си клипче на малко еленче, което си отглеждал в къщи.

• Беше като домашно куче, идваше да ме буди сутрин.

Виждаме нагледно как сладкото чифтокопитно го сръчква с рогца и му дърпа чаршава.

• С времето обаче рогата му се вкостениха и станаха опасни. Веднъж наръга с тях един приятел, та се наложи да му ги отрежа с флекса.

Забелязва ужасените ни физиономии и бързо допълва:

• От това тях ги боли, то е все едно да си отрежеш косата, няма нерви там. Хвана го обаче срам, че е останал без рога, защото се скри в гаража за няколко дни. Показваше от време на време глава, но като видеше човек, веднага изчезваше пак.

Не проумявам какво толкова смешно намира в ситуацията, но при такова гостоприемство ми е трудно да му се сърдя или ядосам. Затова и не питам дали домашният му любимец също е свършил в тенжерата при своите събратя.

***

Емо Чолаков предрича дъждът най-сетне да ни настигне, затова ставаме рано. Утрото е мрачно и хладно. Идеално за каране. Край пътя кротко пасат крави. Танчето и Крум яхват драконите. Аз не бързам, нали съм ариенгард, а и първите километри са ни познати – спускане. Заинатил съм се с това Харман Кая и туй то. Едва потеглям и няколко говеда решават да си поразтъпчат задниците на асфалта. Набивам спирачки, заобикалям ги и се провиквам напред:

• Внимавайте с кравите!

Велосипедът лежи край пътя, а задната гума се върти бавно.

• Странно! – помислям си и набивам отново спирачки. – Потеглихме преди 500 м., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнавам сутиацията, чак когато се доближавам съвсем – Татяна не се намира в храстите, а лежи под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й е отхвръкнала встрани. Доловям приглушен стон.

• Сега я втасахме! – мисля си аз и скачам да преценя положението.

Беглият оглед е успокоителен – неприятна, но повърхностна рана на оголения от запретнатото яке хълбок и … почти нищо друго. Лице, колене, лакти изглеждат незасегнати. Въпреки това Танчето лежи на банкета и стене. Крум се изтрелва обратно и след минути се връща с Исак. Пробваме да натоварим пострадалата в колата му, но тя изпитва силна болка и не дава да я помръднем, пък и не сме убедени, че е добра идея. Набирам 112 и чакаме. Гледал съм немалко филми – закривам очите й с ръка, после ги осветявам с дисплея на телефона и следя за реакция на зеницата. Хм, за тази процедура май е нужно фенерче. Междувременно Татяна се поосвества:

• Аз май паднах?
• Да – съгласявам се аз.
• Как паднах?
• Не знам, бях назад и не те видях, но сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя.
• Не си спомням. Защо нищо не помня?

Нямам отговор на този въпрос.

• Аз май паднах?
• Да.
• Как паднах?
• Не знам, сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя – с лека досада отговарям аз.
• Не помня. Защо нищо не си спомням?

Няколко минути по-късно чувам отново:

• Аз май паднах?

Ха-ха, много смешно, няма що!

Тя обаче не се шегува:

• Как паднах?

Нещо в money-maker-а не е наред. За пръв път се притеснявам истински. И не съм единствения, съдейки по физиономията на медика от Бърза помощ, чул този въпросителен монолог за трети път. Нищо чудно, че немедлено инструктира колегата си:

• Карай директно към Кърджали!

Чувал съм какви ли не неща за спешната ни медицинска помощ, но впечатленията ми са позитивни. Медикът е внимателен и загрижен, дори ме разпитва от къде сме и какво сме обиколили в региона. После ни обяснява (по-точно на мен, Татяна не е в кондиция за разговори освен: „Нищо не помня. Защо нищо не си спомням?“):

• Добре че носите каски. При колоездачите и мотоциклетистите най-големите бели стават, ако карат без каски. Ето онзиден в петък ни извикаха пак така по спешност. Две местни хлапета, циганчета, се качили на едно колело и се пуснали по баира. Не успели да вземат завоя и се забили право в една скала. Возилото се отпред още е в кома и е съмнително да се оправи.

***

Каква е поуката ли? В история, в която се преплитат дървета, гъби и сватби от камък, древни фото-крепости и векторно-хоризонтални астрономически обсерватории, тя няма как да е от типа: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

А и както казва Богомил Райнов в една своя книга, подобаващо озаглавена „Денят не си личи по заранта“: „Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи.“.

Преди 6-7 години в един глупав холивудски вампирски сериал чух фраза, която и до днес се подмята из чекмеджетата на съзнанието ми:

„В края на деня единствената разлика между живота и смъртта е вечността“.

Мъдра мисъл на мъдър човек. От личен опит обаче вече знам, че понякога, само понякога, в началото на деня единствената разлика между живота и смъртта са 2 сантиметра поликарбонат.