Лещен
част първа
Влага. В четвъртък на 17 април тръгваме от Ловеч в шест часа. Дъждът, който вали от понеделник спря , колкото времето да си поеме дъх и набере сили, преди върху земята да се излеят пороите на предстоящите два дни. Температура на въздуха е пет градуса по Целзий. Резервоарът на Зафирата е пълен до капачката, петдесет и осем литра бензин А95Н обещават пътят пред нас да е дълъг и да не свърши скоро.
Заклети пътешественици – аз и аляският маламут Чародей ставаме още в четири часа, екзалтирани и превъзбудени от очакването. Подготвям се като за свещенодействие, преди път винаги измивам косата си, искам да залича всяка следа от бетон и градски смог, пред прага на природата. Придружава ни Деян. Негова слабост са автомобилите. За шест години не успяхме да го заразим със синдрома на пътешественика. Страстта по пътя е потребност на душата. Във вените ни тече една кръв, но това не е достатъчно, за да се предаде по наследство. Англоезичните ми приятели , от сайтовете, в които публикувам мислят, че работя като…пътешественик. Когато ми задават този въпрос, заключавам, че в очите на хората изглежда как пътувам много, само дето на мен все не ми стига и още не завършила един маршрут, по обратния път към дома, въображението ми чертае замечтано нова дестинация.
Траекторията на кривата, която предстои да изминем сключва неправилна елипса през градовете : Ловеч-София-Благоевград-Симитли-Банско- Лещен/нощувка/-Ковачевица-комплекс Омая-Гоце Делчев-Доспат-Батак-Пещера-Пазарджик-Панагюрище-Златица-над Клисура-Кърнаре-Троян-Ловеч. Проходи : Витиня – 960м.н.в. , Предела – 1140м.н.в., Доспатски проход , Проход през Средна гора, Троянски проход – 1525м.н.в. Живописните серпентини на Стара планина, Рила, Родопа, Пирин, Средна гора, докосвайки водите на язовир Доспат, Голям Беглик , Широка поляна. Магистрали : Хемус, която от самото си построяване постоянно е с участъци в ремонт, Люлин – опънала новите си черни асфалтови ленти, първокласния път на „Подбалканската магистрала“ и плетеници от второкласни, и третокласни пътища на места с ширина на платното, колкото е една алея в парка Стратеш. Два дни, тридесет и шест часа и стрелнал се път от осемстотин двадесет и три километра. Още не знаем, че ще преживеем четирите годишни времена, характерни за климатичния пояс на България. Крайна цел – Ковачевица с нощувка в Лещен. Съществото ми тръпне , предвкусвайки лавината от емоции и усещания, която залива и изпълва душата всеки път, щом стъпя на ново за мен място. В по – голямата част пътят ми е познат от многобройните кръстосвания из страната и планинските преходи. Моторът на Зафирата безшумно заработи, душицата в мен запърха радостно и неусетно изминаваме първите дванадесет километра до разклона при Абланица, където се включваме в магистралата Варна – София. С тежък крак върху педала на газта се насилвам да спазвам ограниченията, заковани с пътни знаци по шосето. Погледът ми машинално отброява преминаването през тунелите „Ечемишка“, „ Топли дол“, „ Витиня“. Веднъж да оставим зад гърба си обичната и често посещавана поради театралните постановки София, за да се почувствам в сърцето на приключението. Осевата линия навива метри в километража, а съзнанието ми се отклонява в спомените от 9 април и възкликва заедно с Александър Морфов в постановката му :“Животът е прекрасен – Имах нужда от кораб, за да го разбия…Трябваше да направя „Бурята“, защото аз бях бурята. Направих „Хамлет“, когато баща ми умря, защото исках да разбера какво го уби. „Дон Кихот“ бе това, което излъчваше душата ми , после дойде „Сън в лятна нощ“, защото политиците ни приспаха и прилепите литнаха денем. Когато за втори път направих „Бурята“, вече не аз бях самата буря, а само крушенец на своите терзания. Аз бях кораба, който трябваше да разбия.“
Разпъната от пътя душата поглъща на големи залъци магистралата. Фаровете следват осевата линия. Дори светлините на халогените се изгубват в гъстите вълма на мъглата, през която плаваме. Разнопосочни терзания, които разнищват. Творчески дирения. Скиталчески странствания в естетическите категории на добро и зло. Всяко изкуство резонира в душата и я приютява в характерните си на изказ похвати. Но – пътят е моя катарзис. Пътят е времето, мястото , пространството и обстоятелствата, където съществото е в пълнота. Пътят е всичките измерения на духа и плътта, отговорът на нуждите в спойката на личността.
С разсъмването утрото вдига завесата на нощта и на сцената нахлува окъпаната от няколкодневния валеж природа. Ако не е росно зелената багра на земята, просветнала от продължителните небесни потоци, излети върху нея, ококорена във водните капки, пейзажът може да мине за есенен. От прихлупеното ниско небе вали на пасажи остър, мразовит дъжд, който отслабва за съвсем кратко, колкото да удвои с нови сили напора си. Насрещният вятър засилва усещането за студ. Температура на въздуха е един градус по Целзий.
В осем часа и четиридесет минути стъпваме на магистрала Люлин, посока Благоевград. Картината коренно се промени. Мъглата изчезна. Върху полето се стелна десет сантиметрова снежна покривка, като крем от разбити белтъци върху резедавите пластове на тревата. Короните на дърветата с едва-що разпукнали листенца нежно зеленеят над снега. Пейзажът така съблазнителен извиква усещане за глад и спираме на бензиностанция Shell с ресторант от верига Макдоналдс за кафе и бърза закуска. Чародей едва удържа радостта си от разходката по снега. Поради оскъдните валежи в Подбалканието тази зима не успя да насити нуждата си за сняг. Пътуването обещава да бъде разнообразно и богато на предизвикателства след като за два часа и половина сменяме две годишни времена прекрачвайки от есен в зима.
Бързо преминаваме Дупница и ме нападат спомени от изтощителните обиколки по авто-къщите при закупуване на всеки един автомобил. Следва разклонът за Рила и Стобските пирамиди, Рилският манастира, водопад Скакавица, Урдини и Седемте рилски езера, изкачването на връх Мусала. Преминаваме Благоевград и в следващия миг сме на паркинга при Мурсалево, където на 4 и 6 април в екскурзия до Солун, Катерини, Метеора, Едеса спирахме и в двете посоки за прекрасното капучино в огромни хартиени чаши с капачета и сламки, което приготвят тук само срещу 1,20лв. Сравнението, че в Ловеч не мога да го намеря под цена от 2,50 се наложи само. Когато се разхождах в Солун, стъпила на виа Егнатия ,получих отговор на въпроса си от изминалата година :“ Да, мой път е виа Егнатия. Път, който ми предстой да измина.“ При Симитли отбиваме за Банско. Часът е десет и четиридесет и две минути, пред нас е прохода Предела . Колкото пъти да мина през това място, винаги се изпълвам с благоговение и като в транс поглъщам всеки щрих и контур, багра и звук от разположената вляво езерна Рила и гордия мрамор на извисяващият се отдясно Пирин. Скоро навлизаме в Банско посока Добринище и жадно впивам очи в заснежения величествен Вихрен. Спомените донасят аромата на Байкушевата мура и душата смирено тримири от оживялото пред очите ми изкачване на скален ръб Кончето, при отвесна височина от 900м мрамор и продължителност на траверса от 400м.
Виждам указателна табела за стария римски град Никополис ад Нестум и сърцето ми пролетно зачурулика – хоризонта на запад просветлява и продължавам да повтарям като мантра молитвата си от сутринта :“ Господи , дай ми прозорец във времето без дъжд, когато стигнем в Лещен“. Все пак сме средата на април.
Още при бензиностанция Shell се разменихме и Деян шофира , за да мога да правя снимки в движение. Проливният дъжд , който ни съпътства през цялото пътуване ме задържа на сухо в автомобила. Деян не пропуска наставнически да натяква , че при неговото шофиране разходът на гориво пада до 6,8 л на 100км, а щом седна аз зад волана, Зафирата моментално гълта 8л за 100км. Изглежда само Чародей е на моя стара, доволен , че пътешества, спи през цялото време и няма обичайните претенции да спираме, за кратки разходки и облекчаване на естествените си нужди.
При село Господинци се отбиваме от централния път, който е изход към западната ни съседка при ГКПП Илинден и продължаваме към Огняново. Малко преди Марчево правим ляв завой и започваме да изкачваме западните Родопи. Тесен, добре асфалтиран път, по който трудно се разминават два автомобила ни отвежда до Лещен. С навлизане в селото веднага се озоваваме в неговия център, с паркинг за автомобилите пред църквата вдясно и разположената вляво срещу нея кръчма. Едва-що спираме и собственикът на къщата за гости „ При Малкия“, където ще нощуваме изникна до автомобила, готов да ни отведе. Оказа се ,че щом съм му звъннала от Банско, както ни бе уговорката, Ахмед дошъл от съседното село, където живее, запалил камините и излязъл под дъжда пред кръчмата да ни чака… Оставяме Зафирата на паркинга и непосредствено след кръчмата се спускаме надолу по тясна, настлана с плочници, каквито обикновено съм свикнала да виждам по покривите на старите къщи, уличка. Посреща ни огромна мъжка, свободно пусната каракачанка и за миг сърцето ми спира в гърлото, рязко дърпам строгия нашийник на Чародей, очаквайки двете кучета да се сдавят. Нищо такова не се случи и домакинът видимо не разбира страха ми, обяснява, че Мечо е добър и гостоприемен.
Спираме пред първата порта от масивно дърво на къща, изградена изцяло от камъни, с резец от ковано желязо. Таванът на пруста, в който влизаме, както по-късно установих и на останалите стаи е от гредоред. Всяка стая е със самостоятелна камина и санитарен възел. Камините в нашата стая и прилепената за нея малка механа горят, заредени с огромни цепеници. Цял ден под дъжда, накиснали във влага, още от ранно утро, топлината на огъня извика такова умиление , че очите ми се наливат със сълзи. В пруста са подредени над един кубик дърва, преназначени само за нощувката ни. Количеството ме учуди, но благоразумно мълча. След като се настанихме, стопанинът ни въведе в механата и докато си починем от пътуването, се отпускаме в сладките му приказки, които ни обгръщат като уютен вълнен шал. Разказът му започна с това, как в Лещен са останали само двама жители. Някога населението на Лещен и Ковачевица е било от християни. Между двете села се намира мюсюлманското село Горно Дряново, родното място на нашия домакин. Християнското население на селата се изселило, за да търси поминък другаде. Останали само мюсюлманите от Горно Дряново. Мъжете се препитават с дърводобив и строителство на къщи от естествени материали, а жените ги извозват с автобуси до цех на шивашка фирма, клон на известната марка Roll Man. Благодарение на тях, пътят се поддържа чист и през зимата, която в тази част на Родопите е мека и рядко през годините ги затрупва голям сняг.
Разбирам, че поради лошото време и отдалечеността в километри няма да мога да се разходя по екопътеките до резерват „ Тъмна гора“, да проходя каньонът на река Канина, да видя Синия вир, Козия камък и Червената скала. Ахмед ни дава указания за глинената къща в Лещен, където цената за една нощувка варира от 120 до 160лв, в зависимост от сезона и усещайки разочарованието ми от невъзможността да обходя района, утешително и топло ми предлага да посетим комплекс Омая, който е само на тридесет и осем километра от Лещен посока Гърция. В ума си моментално правя промяна в плана, Ковачевица влиза в плана за тази вечер, а на другия ден непременно ще отскочим до Омая.
Все така под упоритите талази на дъжда, който ни залива през целия ден, поемаме към църквата, където палим свещици и аз отбелязвам, че е отключена, с отворена входна врата и осветена. Отключена и с отворени врати се оказва и Галерията, бедна откъм експонати, но с дълбоко вълнуващ двор, потънал в зеленина и цветя, с натежали от дъжда цветни чашки.
Природата в Лещен е натънала във вода. Изпод нея причудливо се кипрят къщи с каменно-дървена архитектура и малки прозорчета, опазващи тайните на вътрешното обиталище. Изморени, прогизнали във влага и студ, след разходката из Лещен, Деян и Чародей се връщат в къщата на топло да се сушат , а аз сядам зад волана на Зафирата и поемам към Ковачевица.
Разстоянието от Лещен до Ковачевица е седем километра. Селата са свързани с тясна колкото панделка асфалтова лента, успоредна на каньона на река Канина. От дясната страна е каменната гръд на планината, вляво са отвесни урви, от които кръвта се смръзва и погледът, отвърнат се загубва в отсрещните надиплени пазви на Родопа планина, щедро обрасли със зеленина. В дъното на каньона змиевидно кърши снага крехкото, но пълноводно тяло на река Канина, което слизайки от планината образува водни падове и скоци, които с грохот се спускат в ниското, бучат и се пенят, изпращайки водни пръски в небето. На два километра от Лещен влизам в село Гордо Дряново, което наброява хиляда и сто жители. Разположено е от двете страни на тясната ивица, отпусната от планината. Единствената асфалтирана уличка е лентата свързваща Лещен с Ковачевица. На нея са паркирани всички автомобили на жителите от селото и пътуващите трябва да слаломират между тях , разминавайки се и с участниците от насрещното движение.
Тръгвам към шестнадесет часа и тридесет минути. Дъждът леко е отхлабил водната си хватка. Веднага щом излизам от Лещен пропадам в гъста , бяла мъгла с видимост до два метра. Тънката асфалтова лента е без каквато и да било маркировка и ограничители от лявата страна, където преминава в макадам и сипица, а поради твърдата като стена мъгла, внезапно се юрва в бездънни урви. Не мога да се ориентирам къде свършва пътя и започва пропастта, затова се придържам плътно вдясно. Предпочитам да се ударя в скалите, вместо да пропадна в нищото. Местните шофьори, познавайки участъка, шофират без включени светлини и изникват пред мен в последния момент от бялата пяна , като изплюти от огромното притискащо от всички страни, задушаващо туловище на мъглата. За това често скачам с двата крака върху спирачката и издайническа струйка пот се спуска по гърба ми. Не зная как ще се върна, когато към мъглата ще се прибави и настъпващия мрак. Щом излизам от Горно Дряново, със спускането по серпентините на асфалтовата спирала мъглата започна да се разрежда и след един остър ляв завой с обратен вираж при моста над река Канина, напълно изчезна. Изгубвам очите си в омайните гледки. Едва се удържам да не спра автомобила, за снимки. Но времето напредва и ме притиска с неизвестното, което ме очаква. Продължавам напред и си обещавам да предвидя минути за снимки на връщане. Докато се спускам от Лещен към Ковачевица , усещането, че навлизам в приказка от детството, където след дългото пътуването към Долната земя и множество успешно преминати изпитания ме очаква Раят, се засилва. Магията на Ковачевица ме притегля като магнит.
Ковачевица
част втора
Спиралата на шосето ме изправя пред вдигната бариера и висяща от нея табела „ С автобусите до тук!“ Вдясно, върху иззидана от камъни, колкото човешки ръст стена, покрита с плочници е закачена масивна дърворезбована дъска, с надпис „Ковачевица“. На полусъединител пролазвам няколкото метра уличка, която преминава в площад пред кръчмата и магазина за сувенири, настлана с дялани камъни и плочници. Дъждът продължава да вали. Като стъпвам върху излъсканата настилка се подхлъзвам, залитам и се хващам за Зафирата. На вратата за сувенирите виси тежък железен катанец. Надничам през малките прозорчета и съзирам потъналите в мрак съкровища, характерни за региона. Привечер е. Времето свива обръч около мен и тревожно се оглеждам през дъждовните капки. Стъклата на кръчмата мълчаливо тъмнеят. Няма жива душа. Като не намирам кого да попитам, продължавам малко напред и свивам вдясно по стръмен, каменен баир, който обещава да ме изведе на по-високо и светло място. Поемам по широките плочници на тясната като иглени уши уличка, а екзалтираната ми радост се смълча. Улавям се, че пристъпвам на пръсти. Едноседмичният дъжд е измил къщите до мълчание. Натежала от излялата се от небето вода, природата поглъща всеки звук и отразява липсата на ехо. Тишината е по-плътна от мъглата по пътя и се изправи пред мен като стена, с якостта на камъните, от които са иззидани къщите. Усещането, че мога да я пипна е натрапчиво, протягам ръка и дланта ми се опира в мокрия каменен зид, който се извисява метри над мен. Липсата на какъвто и да е звук скоро зазвъня в ушите . Напразно се напрягам да чуя някакъв шум. Дори дъждовните капки валят беззвучно , все едно се разпадат преди да стигнат земята. Светотатствам. Като натрапник, който няма право да е тук. Каменните къщи с дебелите греди на стрехите, които в основите са по-тесни ме пропускат да премина, докато горните им катове надвесени един над друг допират покривите си и скриват небето, ме омагьосват напълно. Подчиняват ме под своята безсловесна власт. В природата няма меланхолия, която разрушава човека. Самоизтезанието не е добро. Попадам във време на бездумие. Думите са само символи. Животът Е. Той няма нужда от символи, за да съществува и затова не може да бъде описан. Случва се и тук, сред камъните, плочите, и големите мартаци на дърветата, които подпират стрехите, се чувствам у дома, защото разбирам, че съм един вид тревичка, стебло като всички останали в природата. Имам право на своето израстване, разлистване, цъфтеж и даване на плод. Моят плод няма да е като на останалите растения и точно поради това е необходим. В природата няма грешки. Тук, където човешкият дух отсъства, животът продължава да съществува. Ковачевица ревниво пази своите тайни. Греба уличката на стъпки, омаяна от камъните , плочниците и дървото в градежа. С всяка крачка силата на земята протича по земните жили и прелива във вените като ме изпълва с вкуса на живота. Крачка след крачка покрай огромните каменни снаги на къщите, липсата на каквото и да е човешко присъствие, упоритият слизащ от небето дъжд, белите облачета на мъглата, която кичи пейзажа …човекът не е навикнал да е оставен сам на себе си. Призрак, който се разхожда между камъните. Погледът се хвана в белите облачета мъгла върху турмалина от снагата на планината. Като че ли са душите на хората, обитавали къщите. Някога. Изпуснати въздишки, родени в недрата, устремени към бялото небе. Все едно искат да ми кажат нещо. Не разбирам езика им. Кой може да говори езика на ангелите.
Не мога да свикна, че камъните поглъщат стъпките ми и няма ехо. Може би поради близостта на стрехите, които на места се допират, стъпките не отекват, не кънтят. Все едно камъните ме поглъщат. Вграждат мълчаливо пътя ми. Попадам в място на бездумие. Освободена от силата на символите, съм свободна за радост, защото приключи осъждането, вината, срама, съжалението. Остана чистата и обикновена истина на живота. Усещам присъствието на божественото, без да имам нуждата да разбирам каквото и да било, без думи. Усещам живота.
Вкусът му, отключи щедростта и искам да дарявам без да очаквам нищо в замяна. Животът е крачка отвъд страха, където няма нищо за доказване, няма нищо за вярване. Неговата мъдрост е любов без причина. Радост и щастие от присъствието, безкрайността на живота, който е навсякъде. Тайната за вкуса на живота се крие в освобождаването от съня на знанието. С всяка крачка сърцето расте и побира цялата планина. В голямото сърце, в мен расте планината. Малцина от хората можем да се изправим чисти и обикновени, да съблечем лъжите и заблудите от познанията и вярванията, които сме избрали за себе си и света. Поради това, сърцето препълнено с чистотата на планината, остава тясно за хората.
Отдавам се на живота и всичко се променя. Сила извира от тялото и струи от ума. Щастие е където и да ида, каквото и да правя. Вкусът на живота се състои в това, че мога да създам в него всичко онова, което пожелая. Отвъд символите и знанието, животът е вечен. Не аз избирам пътя. Пътят избра мен.
Фотоапаратът краде тайнството на тишината между къщите. Подминавам не една окатанчена порта. Искам да купя малиново вино, което се прави тук и вечерта да го сложа на масата, когато дойдат да споделят с нас времето преди сън Ахмед и жена му. Няма кого да попитам. В търсене на каквото и да е присъствие се отправям към последната къща, построена на високото. Изненадващо портата й зее отворена. Попадам на гостолюбиви стопани, които ме насочват към кръчмата „ При братята“ с малиновото вино. На изпроводяк жената ме настига с парче горещ зелник, увит в салфетка, слага го в ръцете ми и благославя :“ Хапни си, горещ е още, да ти стопли душицата“. Поемам зелника и изведнъж пороят на дъжда плисва в очите ми, обръщам глава и заситням надолу по улицата, да скрия сълзите, да изпреваря вечерта.
Купувам малиново вино, тичешком разглеждам църквата Свети Никола, строена 1848 година и килийното училище от 1820 година. Запечатвам самотно паркираната под дъжда Зафира пред магазина за сувенири и поемам обратния път, преди да ме настигне нощта.
Спирам за серия снимки при моста на река Канина и подгонена от мрака, който диша в гърба ми се отправям по серпентините към село Горно Дряново. Този път съм от страната на урвата и няма как да шофирам в насрещното платно, за да се придържам за скалата като ориентир. Мъглата примесена с оловото на вечерта е още по-непроходима. Забивам нос в предното стъкло и на сляпо с устни, които мълчаливо шептят молитва стигам в Лещен. Бърза разходка с Чародей под дъжда и преди да ни погълне мрака, потъваме в каменната пазва на къщата при силно бумтящата камина.
Уморена и премръзнала, разтърсена от преживяното в Ковачевица не успявам да дочакам Ахмед и жена му. Изгубвам се в белите пухени завивки, с нежен аромат на чисто и гладено спално бельо. В просъница благодаря на Ахмедовата жена, за това, че е отлична домакиня и пропадам в съня. Някак от далеч чувам, когато пристигат и приятните им гласове от разговора шептят в механата до късно през нощта. Сънят ме отнася все по-дълбоко и се изгубвам безпаметно.
Мокро. Натежало от влага, с дъжделиви, сънени клепачи утрото на 18 април наднича в завесените с бял кенар очета от мъничките прозорчета на каменната къща. Зеницата на опушеното в сиво небе изпълва стъклата с усещане за студ. Погледът пробягна по камъка на стените и се спира в гредореда на тавана, където от дървесните нишки като по слънчеви магистрали струи топлина. Придърпвам завивката над брадичката. Белеещата пепел в камината засилва очакването за студ и не искам да се изхлузвам извън топлината на леглото. Не мога да отгатна колко е часа. Металът в небето се е обложил по целия хоризонт и стресната от настъпването на деня, отскачам като пружина. Нахлузвам изсъхналите до камината дрехи и неприятния спомен колко трудно се събличат мокри дънки от запотено тяло набръчква челото ми. Чародей лениво спи в пруста и дори не иска да се разхожда. Насила го помъквам през масивната порта и установявам как купчинката дърва, предназначени за изминалата вечер се е стопила. Проспала съм тези часове, но явно Деян е поддържал до късно огъня. Въпреки ниско прихлупеното небе, навън за първи път не вали и в кръвта ми пролазва плахо надежда, че поне до обяд може да имаме един пролетен ден. Време, напълно достатъчно, за комплекс Омая, а след това по обратния път към дома небесата могат да се сринат. Едва-що стигнали до църквата, тази надежда бързо се дави в рукналите нови водни завеси.
Минава осем часа, докато събираме багажа, Ахмед пристига. Неловко кърши ръце и тъгата в очите му не ни пуска да си тръгнем. Зафирата е натоварена, но той предлага да поседим в механата преди път. Мъчно ми е, че отказвам да ни направи кафе, още не мога да си простя, че така сме се успали и сядаме на дългите дървени пейки. Явно това не е обичай само при руснаците. Ръцете ми намират опора в масивното дърво на масата и емоционалният поток, който изригна от устата ми, ме смая. Усещам превъзбуда, но не мога да спра. Една след друга се надпреварват думите за любовта към дървото и камъка, как искам да живея в такава къща, изказвам благодарност и хваля жена му за чистотата и уюта на дома, за ароматите, които трудно ме пускат да си ида. И когато поемам въздух, за да продължа тирадата си, неочаквано Ахмед заговаря:
– От векове живеем християни и мюсюлмани. Никога е нямало верски проблем помежду обикновените хората. В делника си се почитаме и помагаме един другиму с каквото можем. Празниците си уважаваме. Твърди хора сме. Планината ни държи братски. Планината не търпи омраза. Различията ни спояват, иначе то вярата като живота е една. Животът е труден. С политика не се занимаваме. Ние се занимаваме с живота. Управляващите винаги са използвали различията за политически цели. Иначе, то винаги има хора, които да мразят и търсят причина да оправдаят омразата.
Изреченията са му къси. С тежки мълчания между тях. Не за първи път говоря с хора от Родопите. В Кърджали и Смолян, където ходихме цяла седмица с жените за гъби, а аз мъчена от тежка алергия не мога да проумея как не се задушават в метрите платове нагънати в шалварите им, в плътните кърпи на главите. В Доспат и в Батак, навсякъде казват едно и също, понякога дори езика ми не знаят, но очите им говорят. Всеки път ми подават нещо – я комат хляб, я вода. Ръцете им никога не са празни. Стяга гърлото тази истина наложена в годините, как политиците в България убиват народа си. Не за първи път. Корава е съдбата ни. Като планина е корава. В костеливата човешка черупка живее така мека душа. Страданието я омесва като хляб. Както тестото, колкото повече я мачка, върти и меси, толкова по да набухти и като втаса добре, се изпича дълбока и широка като слънчева погача, душа. Болката е необходимият квас, за да не стане човекът клисав. Народът винаги прави верния избор, от планината научен, че оцелява само читавото, избира да не мрази.
Спомням си в манастирите на Метеора не пускат жени с поли над коляното и с панталони. Докато изкачвах стъпалата се угрижих, как бунтар като мен ще изпълни това правило. Но като пристъпих до кошовете с фустите и мекият черен плат на бели точици изпълни шепата ми, по тялото се разля една блага топлина, милост някаква наля съществото ми. Ръцете трепереха, докато връзвах възела на фустата и през цялата обиколка на манастира едната ръка държеше възела. Никога не съм се чувствала повече жена. Сладък е вкусът от това да избера живота. А да избера живота означава да отстъпя понякога от себе си, да дам възможност на другото, по-голямото от мен да се случи.
Стискам листчето, на което Ахмед начерта карта с пътя до Омая. Мъчна е тая раздяла. Излизаме от пазвената Родопа планина, тридесет и осем километра ни делят от най-южните склонове на суровия Пирин. Поемаме за Гоце Делчев, а очите на Ахмед залепени в гърба на Зафирата. Така ще го запомня – стои под дъжда пред църквата.
Девет часа и тридесет минути е. Няма надежда дъждът да спре или поне да намали за малко. При Копривлен напускаме първокласния път, който отвежда в Гърция и следим табелите за еко зона Белите скали. Шосето пред нас е тясна, с нов асфалт алея, която насновава плетеници. Пълзейки през водната завеса на рукналия от небето порой сме изгубени, запокитени между скалите корабокрушенци на скиталческите ми нужди. Нито един мобилен оператор няма обхват тук. Усещам как Деян се напряга и изрича на глас, мисълта, която ми мина през ума :“Ако нещо се случи няма как да извикаме помощ.“ Чистачките на бързи обороти успяват едва за миг да открехнат водните талази и буквално плаваме през пелена от вода. Все пак успяваме да прочетем надписа от подредени бели камъни върху земята: „Еко зона Белите скали“. Ние сме единственият участник в движението. Не срещаме и не настигаме друг автомобил. Пред нас изниква кръстопът и трябва да забием носа на Зафирата в самата указателна табела, за да разчетем накъде да поемем. След разклона за Гайтаново стигаме до нова табела с населено място Ловча – това е било едно от старите имена на град Ловеч. Три километра по-късно из дъжда изплуват силуетите на няколко паркирани джипа и разбираме, че сме стигнали до паркинга на комплекс Омая. Продъненото над нас небе се опитва да ни удави. Деян е категоричен , че няма да мръдне от Зафирата, Чародей се прави на заспал – и тази мисия е индивидуална за мен. Навличам дъждобрана, вдигам ципа чак до брадичката. Взимам само пари за входната такса и чадър, за да прикривам фотоапарата, който не е водоустойчив. Със слизането от автомобила дъждът ме поема и отнася по посока на вятъра, безразличен към моята воля.
Омая
част трета
На ограда от ратанови пръчки виси табела с прогизнал картон. На ръка е изписано:“Вход – 12лв. Островърхата колиба, изплетена от същия материал е празна и наводнена. Няма на кого да платя и затова стъпвам върху настлана с чакъл алея и продължавам през млада борова гора. Вляво, под скован от дъски навес са паркирани пет велосипеда, по-бързия начин за обиколка из петстотинте декара площ, върху които е разположено селището. Сред боровите иглички върху чакъла на равно разстояние са наредени бели кръгли топли, които през нощта светят. За да не дразнят в пейзажа, от по-тънки ратанови стебла са измайсторени островърхи шапчици с крачета забити в земята и поставени върху лампите, от далеч приличат на малки сламени колибки. Минавам покрай навеси , където са складирани кубици дърва и под други за инструменти . Дъждът продължава безмилостно да се плиска върху ми. Температурата на въздуха е един градус по Целзий. Зашеметена от двудневния магнетизъм на потъналите в мъгла планини, при постоянно изливащия се потоп, със сетива опиянени от нюанси и тоналности на зеленото, загубвам напълно представа за реалността. Алеята отвежда върху обширна поляна, с ярък електриков килим, който боде в очите. Няма и следа от пътека. Отвсякъде ме обграждат зелените багри на растителност, чиито бои се размазват под камшиците на дъжда. Притварям клепачи. Краката ми са нагизнали във вода и въпреки платформите на обувките са мокри до кокалчетата. Отварям уста, за да поема дълбоко въздух с надежда съзнанието ми да се проясни. На около два метра пред мен стои иззидан от камъни квадратен стълб с височина малко над моята. В горната си част очертани с по-големи плочи между камъните има два шахматно поставени отвора, през които на интервали излиза някакъв ароматен дим, като изпафкан от цигара. Не зная колко време се пуля в него. Разумът не извиква никакъв отговор за чудото, намиращо се пред мен. От мозъка към сърцето пролазва страх. Преди да попадна в паническата му хватка, тръгвам напред. Движението ако не ми даде отговор, поне ще ме отдалечи от страха. След няколко крачки разбирам, че поляната е с лек наклон. Продължавам по извитата й дъга и се спускам на по-ниска тераса, под която е първата къщичка, до която стигам. В един миг разбирам, че странното нещо пред мен е комин и с влизането си в селището съм минала по покрива на глинена къщичка, която се оказва ресторантът на комплекса. Цялата конструкция е вградена в земята, челната страна е стъклена. Наднича изпод навеса с огромните си очища към натъналата под дъжда цветна градина, разположена между естествени черни скали с причудливи форми. Под навеса на пейка седят двама мъже , увлечени в разговор, загледани в дъжда. В момента , в който ме забелязват, стават на крака. Вероятно продължавам да излъчвам страх, а и понеже мълча, единият напуска защитата на навеса , излага се на дъждовните шамари, хваща ме предпазливо за лакътя и ме въвежда в помещението. Топлината отвътре ме посреща и замъглява съвсем съзнанието. Машинално регистрирам, че има още хора, които при появата ми спират разговорите си и няколко чифта очи се вторачват любопитно в мен. Настъпва ужасно протяжна тишина. Мълчанието при хората, не е като това на природата. Аз още не мога да се окопитя и с трескав поглед обикалям стаята от вътрешната й страна. Тук всичко е направено от глина, дърво и камък. И не разбирам как, но интериорът граничи с изискан лукс. Погледът ми се връща повторно върху предметите и сама не зная какво търся с очи. Мисълта за комина е залепнала като мокра риза за гърба и установявам , че не виждам камина или печка, за да си обясня топлия въздух , който ме обгръща и е причина за странното нещо, което първо ми се изпречи, влизайки в селището и вкара ума ми в недоумение. Изведнъж измежду хората се шмугна малко кученце, изджавка до краката ми, подуши ме и доволно/явно му мириша на Чародей/след като ме прие, започна да ближе обувките ми. То ме възвърна донякъде в реалността. Обръщам се наляво, където зад дървен изящен пангар стои жена и разбиращо ме гледа. Тънка усмивка се спотайва в ъгъла на устните й . Бузите ми лумват в издайническа червенина и си давам сметка колко глупаво изглеждам с полуотворената си от смайване уста. Успявам да смотолевя , че искам да си платя входната такса и някой да ме ориентира в посоката за обхождане на района. Жената ме пита за колко човека ще платя, аз отговарям за един. Тя на свой ред се опулва, че ще се движа сама и бързам да замажа положението, оправдавайки нежеланието на другите с дъжда. Мъжът, който ме въведе в къщичката ме чака отвън. Посочва ми края на поляната и започва дълго разясняване по коя пътека да тръгна, кога да завия на ляво, кога на дясно…естествено, не запомням нищо. Съзнанието ми хваща за ориентир три пункта, които се отличават сред дългото обяснение по това, че не се повтарят и аз се стремя да ги задържа по-дълго преди дъжда да ги измие от паметта – средната пътека преминава през гората; от другия край извежда на широка, настлана с чакъл алея, по която може да се движи и автомобил; накрая обхода се затваря в кръг и ще се озова в началото. Ето ми сега приказка, с лабиринти, която трябва да избродя сама. И понеже всичко в живота се случва по-щедро, отколкото съм го пожелала, приказката има и екстра – проливен, мразовит дъжд, който прониква през дъждобрана чак до костите.
Ако в Ковачевица светотатствах, тук съм в светилище.
Пътеката на места преминава в изсечени в земята стъпала покрити с широки плочници между композиции от черни с тъмно зелени нишки омагьосващи камъни . Излезлият вятър завърта небесните воали на дъжда и рисува магичен ритуален танц покрай полираната черна гръд на скалите с неправилна форма. Интуитивно следвам водния танц и попадам в синхрон с агрегора* на местността.
Тишината тук мога да режа на парчета и от кубчетата й да подредя пъзел на отговора коя пътека да поема, така че да следвам кръга, където са разположени къщичките, държейки вярната посока, без да губя време за връщане ако сгреша. Силно концентрирана действена енергия протича между черните пирамиди на скалите и ме води изпълнявайки връзката мисъл – форма чрез невидимата си нишка с доверие. Вятърът усили скоростта. С измръзнали пръсти се опитвам да задържа чадъра. Постоянно се налага да повдигам качулката на дъждобрана, която пада ниско над очите ми. В Родопа турмалина на планината има меко сияние приглушено в сините тонове на индиколит** и верделитово*** зелената гама. Тук, в Пирин остро просветва с черния блясък на шерл.**** Цялото място е огромен олтар. Все едно метеорит се е разбил в земята и след като е изгорял, отломките му овъглени и окаменели стърчат със забити в небето върхове. Черният цвят е символ на Вселената. На дълбоките води, пълни с възможности и откриване на нови неща. Тайнството на мрака, енерго-информационна структура, която натрупва електричен заряд и при целенасочени действия ражда живота.Търпи развитие чрез обмяна на информации и енергии.
Изпитвам страх. Вървя между изумителните композиции на скалите, около които са оформени различни кътове. На места алпинеуми допълнени с посадени от човека растения, накители по това време цветове в огнените гами на жълто, оранжево и карминено, с малки кокетни езерца; на други извити глинени пейки, масички и столчета в екзотични форми и инсталации от ратанови пръчки над тях, изплели кокетни абажури, в чийто обков перлено блести осветителното тяло на лампа. Опитвам се да си представя красотата нощем, когато запалят светлините. Непосилна е за човешките сетива. И сега я понасям трудно, с полуотворени устни, поради недостигащият от възхита кислород. Красотата носи спокойствие на измъчената душа. Общуването с природата настройва за безкрайната мъдрост на висшия Аз. Води до неизследвани измерения на вътрешната сила. Обгръща с уютното наметало на мълчанието.
Докато търся къщичките, още не зная, че са седем на брой, минавам покрай изкуствения басейн построен в средата на най-голямата формация от черни скали. Представям си какво е да лежиш върху нежното зелено на тревата в топъл ден, да четеш книга, а слънцето да опалва черните върхове на тайнствените камъни.
Когато откривам първата къщичка се изпълвам с по детски чиста и невъздържана радост. Разбирам, че се движа в правилна посока. Последователно стигам до двете езера. На брега на първото самотно е закотвена лодка. Вглеждам се в балончетата, които водните капки образуват по езерното гръбче и то ми заприличва на вкусно блокче аеро шоколад. В бързината съм забравила телефона в автомобила. Сутринта не съм пила кафе, а и никакви други течности. Не зная колко време се лутам из местността. Деян вече се тревожи. Дъждобранът отдавна е прогизнал и цялата съм мокра. Студено е. Забързано продължавам налучвайки вярната пътека. Къщичките са разположени в гора, до тях няма указателни табели. Трябва да се открият. Понякога пътеката преминава в живописни мостчета над река навътре сред дърветата. Спирам до всяка колкото да я снимам. Приказни са с причудливите си форми. Всяка една е съобразена с пейзажа и вградена като негово естествено продължение, без да дразни, го допълва. Направени са изцяло от дърво, глина и камъни. До някой от тях са поставени масички и столчета от дървени пънчета, до други изградени глинени огнища и скари, до трети иззидани чешми с корита от обли камъчета вградени в дървени пейки с облегалки. До всяка една има нарязани и нацепени, складирани под навеси кубици дърва. Попаднала в страната на чудесата със сетива блокирани от красота и студ, не мога да мисля. Отдавна не броя къщичките. Мозъкът ми прогизнал от влага е огромна набъбнала гъба. Усещам, че е изминало много време откакто слязох от Зафирата. Дано Деян не тръгне да ме търси. Не зная какво ми предстой напред, но се надявам да е по-малко разстоянието, отколкото ако реша да се върна по обратния път до изхода. А и не съм сигурна, че ще мога да уцеля пътеките, по които минах, за да стигна до тук.По средата на второто езеро расте внушително дърво с кичеста корона. Погледът ми е привлечен от движение в клоните. Излита голяма птица разперила огромни крила.Черните й пера зловещо проблясват между водните игли и въпреки страха, които почти ме блокира, не мога да удържа възхищението, с която наблюдавам как пикира над езерото. Мисълта че мога и да се загубя, а няма как да сигнализирам за помощ, започна да яде съзнанието ми. Ускорявам крачки, колкото ми позволяват останалите сили и се упреквам, че отворих врата на страха, през която влезе и студ – цялото ми тяло е вкочанено и боли, гърлото ми пресъхна – както винаги не нося вода със себе си и преди да се предам на паниката пред мен се изправи чудатото нещо с два отвора бълващи ароматен дим. За разлика от първия път, сега истински съм щастлива, че виждам комина от началото на обиколката. Като с вълшебна пръчица някой отмахна тревогата и се затичвам към Зафирата.
Деян е бесен. Трябва да изглеждам много зле, щом се въздържа от забележки. Поглеждам таблото – минали са два часа. Почти хриптя, изтощена от дъжда, усилието, обезводнена. Бързам да се освободя от мокрите дрехи, преди да ме втресе. Парното в автомобила е увеличено, това само засилва алергията . Умирам за една гореща напитка. В колата няма нищо, поне сок или вода…Преоблечена и суха затварям очи, отпускам се на седалката. Трябва да пестя сили, докато дишането ми се нормализира и стигнем до първото населено място, за да купим нещо за пиене. С полузамъглено съзнание виждам червените цифри от таблото на автомобила. Часът е дванадесет. Напускаме Омая – вълшебен, паралелен свят, изпълнен с чистота и мистика. Още преди да дойдем, Ахмед спомена, че нощувката за една вечер в глинена къщичка струва двеста и петдесет лева, ако е с четири легла, цената е четиристотин лева. В нея е включена велосипедна или пешеходна разходка по разнообразните еко пътеки, екологично чиста храна от региона, приготвена върху дървени въглища. Спортен риболов, чиито улов може да бъде поднесен за вечеря от майстор готвач, обслужване по къщичките, басейн с чиста вода и коктейл бар до него. Почиващите собствено ръчно могат да си приготвят храната на трите барбекюта, едно от които е разположено на остров по средата на по-голямото езеро. Има игрище за федербал и волейбол, тенис на маса. Любителите на коне могат да се насладят на планинска езда. Мечтая какво би било ако можех да си позволя няколко дневна почивка тук, където Чародей да тича на воля в девствената природа из петстотинте декара площ, чиято ограда няма да му позволи да се загуби и аз ще мога спокойно да си отдъхна без постоянно да се тревожа и да го следя с поглед. Може би мястото оправдава цената, ограничава масовия достъп, с надеждата, че избраните посетители ще съхранят по-дълго време чистотата му.
От първото населено място Деян купува двулитрова кутия натурален сок и впивам устни в опаковката без да търся чаша. Всяка глътка ме изпълва с кислород и захари, а погледът ми се избистря. Спокойно може да продължим за Гоце Делчев. Правим автомобилна разходка из града, докато изберем маршрута на връщане . Разчитайки на познатото, Деян иска да се върнем по обратния път. Вярна на желанието си да не минавам от едно и също място два пъти, настоявам да тръгнем за Доспат. Поради напредналия час не можем да спрем за кафе. Предстой ни да прекосим Родопа планина, Средна гора и Стара планина. Доволна, че тръгваме по маршрута, по който преди няколко години за двадесет дни направихме четири хиляди и сто километра обиколна из България, се примирявам, да пия кафе на някоя бензиностанция от големите вериги, където предлагат напитката с добро качество.
Поради упорития дъжд не успяваме да видим нищо от Гоце Делчев. Напускаме го по третокласен път в посока Доспат, а указателните табели обещават да стигнем след петдесет километра. Още в Сатовча дъждът премина в сняг. Вали косо, с навявания набива срещу нас. Родопа планина бързо побеля и много скоро върху зелената си дреха наметна леден плащ. Температурата на въздуха е един градус и половина по Целзий. Снежна великденска приказка. Десет километра преди Доспат снеговалежът удвоява силата си и от небето ни засипват пухкави бели парцали, които завихрени от вятъра танцуват вълшебен танц. В тринадесет часа и двадесет минути сме при язовир Доспат. Температурата е паднала до нула градуса по Целзий. Въпреки студа слизам да фотографирам мистично задрямалия под снега язовир. Винаги съм идвала тук само през лятото. Дивите коне на спомените препускат през кадрите като на кинолента и пред очите ми оживяват всички места, които съм обходила. Сбъднатата мечта от нощувките в дървените бунгала с алпийски покриви на язовир Широка поляна, разходките до Малък и Голям Беглик , до язовир Батак в сърцето на Родопа планина. Величествените й борови гори, водното й изобилие с многобройните чешми изградени на най-невероятни и причудливи места, които не пресъхват през лятото. Всяка стъпка напред в нуждата от движение е доказателство, че живея.
С изкачването на Доспатски проход попадаме в истинска снежна приказка. Видимостта е силно намалена. На места се е образувала снежна покривка от десет сантиметра. Шосейната серпентина криволичи между исполински борове, снежинките валсуват в балните си рокли и искам времето да спре. Едва забележимо вляво от нас е язовир Голям Беглик, завиваме по моста вдясно и се отправяме към Баташка планина.
Ранният след обяд преваля , когато излизаме от град Пазарджик и спираме на последната бензиностанция, за да заредим гориво за петдесет лева. Надеждата, че ще пия кафе ме напуска, след като и тук няма представителство на ОMW или Shell. Снегът отново преминава в есенен остър дъжд, чиито шипове се забиват по купето на автомобила, заплашвайки да го пробият и да пуснат студа, който напира през прозорците отвън. Доволна съм от поведението на Зафирата, обута с нови , втори сезон летни гуми Yokohama. Преминаването през Панагюрски колони и прохода през Средна Гора не са проблем поради височината до хиляда метра. Тревожи ни прохода Кърнаре -Троян, където ще ни завари настъпването на вечерта, когато температурите падат под нулата и ако там има снежната покривка на Родопа планина, спускането от билото, при паметника Арката на свободата ще отнеме време и ще бъде трудно.
В Панагюрище загубваме двадесет минути, поради ремонт в инфраструктурата. Улиците приличат на лунни кратери. Типично по български наред със старите указателни табели за Златица, Пирдоп са поставени и нови такива, насочващи промяната в посоката на движение, наложена от ремонта. Продължава да вали обилен дъжд и при отсъствието на хора, които да ни упътят, се въртим в кръг. Накрая се връщаме до бензиностанцията в началото на града, от където ни насочват как да излезем от този лабиринт. Никъде не виждаме таксиметрова пиаца и възможността да платим на някое такси, докато ни изведе отпада. Излизаме от града в шестнадесет часа без десет минути. Още не съм пила кафе. И докато се чудя как живеят хората без таксита и бензиностанции от големите вериги, небесата над нас се срутват и пропадаме в истински библейски потоп. Вода извира от земята и се излива върху ни, като заличава границата на хоризонта. Отстрани ни замятат мощни водни талази и попадаме в центрофуга на водна буря , която ни върти безпощадно. Зафирата отдавна не стъпва на земята, поради образувалия се аквапланинг. Гумите порят водния пласт със свистене. Залепила съм се за червените светлини от стоповете на френския миниван пред мен, натискам педала на газта, страхувайки се да не го изгубя от поглед. Чистачките мятат пера на бързи обороти, напразно. Единственото, което виждам са изплуващите за миг премигващи светлини на Реното. Като на магия изминаваме тридесет и двата километра и в шестнадесет часа и четиридесет минути сме при разклона за Пирдоп, където правим десен завой и се качваме на първокласен път „Подбалканска магистрала“ . В седемнадесет часа преминаваме над Клисура, дъждът утихва и се връща в границите на обичайния от двата дни порой.
Изминали сме седемстотин тридесет и седем километра до тук. В седемнадесет часа и десет минути при Кърнаре завивам на ляво и започваме да катерим Беклемето. Проходът обещава да ни погълне в непрогледна мъгла. Преди да потънем в нея, поглеждам назад – Сопот и Карлово са щедро облени от залязващото слънце. Единственият летен пейзаж през цялото пътуване. Водите на язовир Копринка седефено златят. Минути на магичен покой, преди небесният светлик да слезе зад хоризонта.
Пълзим с тридесет километра зад автомобил с хасковска регистрация. Видимостта е до десет метра. Температура на въздуха – седем градуса и половина по Целзий. Мъглата е гъста като сирене и мога да я режа на филийки с нож. За предпочитане е пред снега, който ни изненада с отсъствието си. Участник от насрещното движение ни сигнализира за паднала скална маса върху платното. Шофьорът пред мен набива спирачки, респектиран от големите камъни, които са затворили нашата лента за движение. Използвам неговото забавяне, заобикалям го заедно със скалната маса и се връщам в дясното платно. Видимостта пада до пет метра. Деян подава сигнал на телефон сто и дванадесет за свлачище от скали, което е затворило лявата лента на двадесет километра от южната страна на прохода Кърнаре – Троян. С наближаване на билото дъждът се засилва. Под Арката на свободата едва пълзим. В дясно по скалите както винаги е останал неразтопен снежник. Със спускането в северната част температурите падат до три градуса по Целзий. Мъглата остана зад гърба ни. Започваме спускането на прохода под остър съчмен дъжд. Тук вече сме у дома. Преминаваме покрай Айдушкото сборище и не след дълго вдясно е конната база на Балканец, където съм учила високопланинска езда.
В осемнадесет часа сме в Ловеч. Изразходено гориво от шейсет и пет литра. Зареждане на бензиностанции Лукойл, поради петнадесет процентната отстъпка , изминати осемстотин двадесет и три километра. С всеки оборот на колелата планината извиси ръст в мен.
Пречистена, новородена, изпълнена с вкуса на живота. Природата е моята църква. Без епитимии, без деноминации. Откровено и чисто общуване, огледално отражение. Пътят примирява с човешката ни същност.
*агрегор – съвкупност от силно концентрирана действена енергия на едно множество;
** индиколит – син турмалин;
***верделит – зелен класически цвят на турмалин;
****шерл – чер турмалин – Различните цветовете са причинени от наличието на малки количества включения и следи от елементи, като зависят от мястото на формиране на камъка. Една от най-характерните особености на турмалините е тяхното оцветяване – много често те са обагрени в различни нюанси на един и същи цвят или едновременно в няколко различни цвята. Известни са турмалини оцветени в 5 различни цвята едновременно. Турмалинът е един от най-интересните скъпоценни камъни, които се използват в бижутерията. Според различните източници той е алумо-боро-силикатен минерал със сложен и непостоянен химичен състав, а според други – група минерали със сходен състав и физически свойства.