12 октмоври 2016 – Маракеш, Имлил, заслон Тубкал
Гледах тавана на стаята в хостела и се питах дали най-добрата идея е още в първия ден от престоя си в Мароко да се хвърлям да катеря Тубкал, за който се предполагаше, че ще представлява най-сериозното предизвикателство в програмата ми. Никога не се бях качвал на по-високо от Мусала и, макар наскоро да бях покорил родния първенец с колело, което се явяваше сносно натоварване, все още изпитвах притеснения относно физическото си състояние. Особено след разказа, който слушах за онази японка, споминала се на 4000 метра от височинна болест.
Прецених, че опасенията ми са преди всичко ирационални и може би до някаква степен продукт на краткия културен шок, на който бях подложен допреди минути.
Кацнах в Маракеш около полунощ – със закъснение от около два часа поради техническа неизправност, довела до смяна на самолета в Рим.
Още с излизането от сградата на летището ме почнаха. Някакъв таксиджия ми се лепна и, движейки се съвсем бавно, успоредно на мен, говореше нещо, от което разбирах само „петдесет дирхама[i], четиресет дирхама”. След малко още един бакшиш, тоя път движейки се на заден ход и предизвиквайки смеха ми, пробва същото. С усмивка отклоних офертите и продължих по пътя в очакване на това джи пи ес-а да зацепи, че вече не сме в Европа, за да ме поведе по пет-шесткилометровия път до хостела. Планирах да стана рано и всяка загубена секунда ядеше от съня ми.
Миризмата на урина около аерогарата напомняше родната Централна гара в София. После, докато вървях по булеварда в посока м’дината[ii], си дадох сметка за осезаемата разлика във влажността. В деня преди да замина (разбира се, кога иначе) хванах настинка и за ден-ден и половина в Италия употребих три пакета носни кърпи. Сега носът ми бързо-бързо взе да се оправя. Въздухът бе сух и прашен, с особена миризма – в него имаше нещо остро, леко парещо, бих казал дори – люто.
С прекрачването прага на стария град започна въпросният културен шок. Обстановката бе напълно нова за мен, напомняше ми анимираната версия на Аладин на „Дисни”. На един площад се бяха събрали десетки, ако не стотици младежи, които пееха и се забавляваха, тропаха на тарамбуки, движеха се във всевъзможни посоки – тъмни, забрадени, непознати. От там се спуснах по улица между ниски жилищни постройки и магазинчета. „Притоците” ѝ бяха малки, криви и тесни, а тъкмо в един от тях трябваше да намеря и подслона си за през нощта. Тъй като джи пи ес-ът отказваше да намери точния адрес, трябваше да се ориентирам по спомен за местонахождението на хостела, което в този лабиринт все повече започваше да ми се струва проблемно.
В този момент иззад ъгъла се чу трясък и реч, която не разбрах, но с интонацията си звучеше като да става въпрос за ругатни. Продължих, външно спокоен, вътрешно – с нарастващо напрежение – и срещу мен се зададе местен, пиян или надрусан, който започна да ми говори някакви неща. Хладно го подминах, измърморвайки нещо на английски, и, за свое облекчение, се озовах пред вратата на хостела.
Усама, така се казваше рецепционистът (обещаващо начало), бе впечатлен от плана ми за следващите петнайсет дни, особено след като отклоних офертата му да ме заведе до Тубкал с думите „знам пътя”. Ако му бях казал, че ще ходя в Амтуди, сигурно щеше да ме погледне озадачено – „Това пък къде е?”. Допускам, че това бе причината да откаже да си платя закуската – явно повечето туристи, с които се среща обикновено не са съвсем наясно къде точно са попаднали, накъде, как и с какво да пътуват и т.н.
На сутринта се отправих към предполагаемата стоянка на гранд такситата[iii]. Последва кратко объркване, за което спомогнаха неправилното разчитане на картата и грешната информация от един полицай и друг местен. Последният, обаче, осъзнал грешката си, ме настигна с буса си и ме закара обратно до входа на м’дината, този път давайки ми коректни наставления.
Намерих такситата, завъртях се двайсетина минути наоколо докато чаках моето да се напълни. Потеглихме за Имлил – село на час и половина път южно от Маракеш, от което започва изкачването на Тубкал. Пътьом нахилено зяпах през прозореца накацалите по склоновете на планината селца. От центъра на Имлил си купих вода, банани, карамелизирани фъстъци и шоколадови десерти. Разговарях с двама местни – първият ми каза „Стоичков”, а аз му отвърнах с „Хидиуед”[iv]; вторият продаваше килими на консигнация; шиели ги жените от околните села, за което печелели средно по двеста евро на месец. Предложи ми бартер за нещо от България, но отказах, тъй като всичко, което носех ми бе нужно. После се сетих за търкалящите се в раницата лукчета – поне с тях можех да го почерпя, но вече бях далеч.
Целта за деня бе да стигна заслона, където да спя и на следващия ден да изкача върха. Имах достатъчно време пред себе си, затова не бързах. Минавайки край Армоуд – последното село по пътя за Тубкал – си мислех колко много пейзажа ми напомня на онова, което съм гледал за Непал – с накацалите по планинския склон къщи и терасовидните овощни градини.
Докато седях на един камък, слушах музика и наблюдавах слизащите от планината местни, натоварени с ябълки, се запознах с немците Никол и Щефан. С тях се водихме до светилището на Сиди[v] Шамхаруш. А този Шамхаруш бил цар на джиновете/демоните. Та там имало някаква че врачка ли, вещица ли, при която се стичали хора от околността, че и от по-далеч, за да се възползват от вуду-услугите ѝ.
В заслона пристигнах на заздрачаване. Изкачването не бе нищо особено – нито много дълго, нито много стръмно. Гледките, обаче, бяха прекрасни. Един от кадрите, които успях да заснема, ме хвърли в тих възторг: събиращите се под формата на чалос сенчести планински склонове и изпъкващия огрян от слънцето баир зад тях. Без още да знаех какво ме очаква го кръстих „Планината е жена” – нещо, в което предстоеше да се уверя.
Настаних се и в общото помещение се запознах с Амин – местен, който говореше доста добър английски. Тъкмо той ми разказа за вещицата от светилището. С него обсъдихме значението на Мароко в района, отношенията с Алжир и Мавритания, историята на Западна Сахара и Сахарската арабска демократична република. На въпроса ми дали страната е конституционна монархия, Амин отвърна с усмивка: „мароканска конституционна монархия”, имайки предвид, че не е като нищо друго. Режимът на Мохамед VI бил авторитарен; имало особен вид шпиони, чиято институция съществува още от Средновековието, и, които, бидейки разположени на различни позиции в обществената йерархия, снасяли информация на краля. Нямаше как да не се сетя за милата родна картинка от периода на тъй наречения „комунизъм”.
Упорито отказвах да приема, че появилото се главоболие е симптом на височинната болест. Легнах си рано, защото бях решил, че да изкача върха по тъмно и да гледам изгрева оттам.
13 октомври 2016, Тубкал
Алармата звънна в 03:18. Впрочем, още си мислех, че е с един час по-рано. През нощта ми бе станало студено на краката и ги бях завил с якето си, а тъкмо в един от джобовете му се намираше звънящият с не особено приятна за околните (в стаята спяха още десетина души) мелодия телефон. Та последва една епична борба, тъй като и двете ми ръце бяха изтръпнали от начина, по който бях спал, в която трябваше, сънен и неадекватен, да извадя джаджата от джоба и да я спра. Както може да се предположи, събудих народа, след което гузно се изнизах навън по най-тихия възможен за мен начин.
За изкачването на върха взех със себе си само най-необходимото: два шоколадови десерта, фъстъците, половин литър вода, джи пи ес-а и фара на колелото. В последния момент преди да замина (от България) реших да не тръгвам с планинските обувки, а с маратонките. Нямаше да ми е за пръв път да катеря планина цивилно облечен и се чувствах спокоен.
Хижата (изключае моята стая) спеше. Пред мен стояха близо хиляда метра денивелация – намирах се на 3200, а върхът бе на 4167. Първото препятствие бе водопада, който предпочетох да заобиколя отгоре. Сетне тръгнах по пътеката и скоро… я загубих. Работата бе там, че джи пи ес-ът ми не отчита позицията ми при твърде ниска скорост (защото е предназначен за велосипед). Това наложи на моменти буквално да бягам нагоре, за да разбера къде всъщност се намирам и в коя посока е пътеката. Фактът, че няколко пъти я губих не значеше, че няма да стигна върха – посоката бе ясна – нагоре; просто щях да го направя по по-бавен и труден начин.
Стараех се да разпределям скромните си запаси равномерно по време на кратките почивки на завет – подбирах по-големи камъни, зад които да се крия от ставащия все по-силен и студен вятър. Още на 3400-3500 метра се разтреперах един-два пъти. По-голям проблем, обаче, бяха ръцете: без ръкавици (оставих ги в хижата, понеже по някаква причина бях решил, че с тях ми е по-студено) и през по-голямата част от времето стоящи вън от джобовете, тъй като с тях държах джи пи ес-а и фара.
Към онзи момент небето беше още чисто и звездно. Стоях облегнат с гръб о една скала и гледах нагоре, наслаждавайки се на момента и неподозирайки каква забава ми готви планината.
След като за пореден път обърках пътеката, вече на 3900 метра, ми се наложи да пъпля почти на четири крака, понеже се бях озовал на стръмен склон, върху който някой от древните берберски богове беше решил да изсипе с чувала ронлив камънак, та да може хубаво да се повлача надолу в случай на грешно движение.
Дай ми на мен да слизам – да подскачам надолу по морени или да вилнея с колелото. Но изкачванията никога не са били моето нещо. Един-два пъти се задъхах сериозно, като втория път, точно преди последния щурм на върха, спрях и дишах тежко. На 4100 метра вятърът спокойно можех да опиша като брутален. От известно време ме брулеше и суграшица. В далечината видях – буквално – как времето се случваше пред очите ми. Намирах се там – зле подготвен и сам – в природната лаборатория, или може би трябва да кажа – кухня, в която Нейно Величество готвеше облаци, вятър и лед. Плътно прилепен до единствената скала наоколо, която можеше да спре поне част от вятъра, правих опити да сгрея ръцете си. В същото време осъзнавах, че не мога да си позволя да остана там задълго, тъй като тялото ми започваше да се тресе от студ.
Събрах се духом и се втурнах нагоре: ръмжейки, сумтейки, пръхтейки и дори врякайки, досущ като в епичен филм. Хубаво бе поне, че вятърът духаше в гърба ми – иначе, при скоростта от може би 100 км/ч да изкача върха би било смехотворно, а да го сляза – самоубийство. На билото можех да се движа без почти никакво усилие. Направих жалък опит да заснема върха с фотоапарата. Две-три секунди, след като го извадих от калъфа, замръзна, барабар с ръцете ми. Никога не бях виждал последните такива: оранжеви на цвят и сякаш подути. Дясната ми буза на пипане напомняше на пиле, извадено от фризера. Въпреки това – няма как – поех риска да изгубя съответния крайник, извадих телефона и си направих селфи. Той поне не замръзна. Суета!
Горе останах не повече от минута. Не спирах да се движа. Последното би означавало следващите посетители на върха да ме намерят в качеството ми на сталагмит. Не бях обмислял вероятността да бъда криоконсервиран, а и не мисля, че това беше момента да го правя – трябваше да сляза по най-бързия възможен начин. Вятърът и суграшицата бяха превърнали якето и панталона ми в кора. Чувствах се като Брус Уейн, който се оплакваше на Алфред, че батманския му костюм не бил достатъчно гъвкав. Само дето моят не беше от кевлар и струваше има няма двайсет-трийсет лева.
Липсата на видимост успя да ме накара да се замисля дали пътеката, по която слизах бе онази, която водеше до заслона. Но не и да ме разколебае в желанието ми да продължа по нея. В този момент нямаше значение къде ще се озова – ако ще да бе от другата страна на планината и това да означава цял ден ходене отгоре – трябваше възможно най-бързо да сляза под снежната виелица. Джи пи ес-ът може би знаеше отговора, но предпочитах да не се сраства с ръката ми.
Скоро след като се втурнах надолу се сблъсках със следващата смешка – всичкият камънак бе покрит с много тънък слой лед, който го правеше прекрасен за пързаляне. Жалко, че не си взех кънки. Припомних си стария ми прякор – „Алберто Томба”, който, когато бях в дванайсети клас и влязох като резерва при разгромната загуба на родната гимназия от севлиевци, някой от вражеската скамейка ми лепна след поредното нескопосано подхлъзване край тъча, завършило с дву-триметров плонж в мократа трева.
Неведението, в което се намирах относно посоката не продължи дълго. В (трудно е да се говори за такава поради условията, но все пак) далечината видях силуетите на някои от първите ентусиасти, тръгнали след мен от заслона. Някои от тях, при вида на вихрещата се буря, се връщаха, други – продължаваха нагоре. Това ми подейства успокояващо и от друга гледна точка – знаех, че ако нещо я закъсам – все някой ще помогне.
От друга страна появата им – особено на онези, които се отказваха и тръгваха надолу – се яви проблем. Пред мен имаше група от може би шест души, движеща се извънредно бавно и внимателно надолу по пътеката, което създаде своеобразно задръстване. За някой без достатъчно топли дрехи като мен да ги чакам се превръщаше във все по-сериозно изпитание на търпението. Затова предприех поредица от рисковани изпреварвания по камъните встрани от пътеката и продължих с полета си надолу.
От един момент насетне студът спря да бъде проблем. Ледът в брадата и по дрехите ми взе да се стапя. Опасност представляваше само потенциалното счупване на крак, глава или нещо трето. Падах леко два-три пъти, още десет-двайсет успявах да се задържа на крака след ефектен пирует. Веднъж загубих пътеката, което наложи досадно връщане и пъплене по разни морени, но в крайна сметка слязох благополучно. Пих чай в хижата, разказвах си весели истории с другите планинари – повечето от които, тръгнали след мен, се бяха отказали.
Слязох от планината същия ден. С Амин се водихме надолу, обядвахме берберски бъркани яйца (той черпи), след което ме закара до Маракеш и отказа предложените пари за гориво. Един от истински гостоприемните мароканци, с които се запознах.
Изкачването на Тубкал, за който знаех, че е туристически връх и не изисква специална подготовка, се оказа по-голямо приключение от очакваното – основно заради метеорологичните условия. Северна Африка бе последното място, на което очаквах, че ще се опасявам от измръзване. Тъкмо това бе и най-големият ми страх – за разлика от пролетта, например, когато в Проклетия, откровено се страхувах за живота си. Този път нито духът, нито тялото, нито физическата и умствена подготовка ме предадоха – през цялото време знаех какво да правя. Трябваше само да си нося ръкавици, по-дебело яке и планински обувки.
За пореден път най-трудното се превърна в най-запомнящо се. И в най-полезно – поне с оглед трупането на опит и желанието ми постепенно да вдигам нивото на трудност. Планината действително е жена – непредвидима и страшна, но привличаща повече от всичко друго. А природата е най-доброто място, на което човек може да остане сам – защото е непредубедена, напълно безпристрастна и незаинтересована от присъствието му.
Тя не лъже, не мрази, не използва, не предава, но също така – не обича, не закриля и не те приема с отворени обятия: тя просто е. Може би затова е най-доброто място, на което пътникът може да остане насаме със себе си – защото ролята на човешкия фактор – макар да не може да бъде изключена – е минимализирана. А това е нещо извънредно важно, от което, сякаш, повечето от нас се страхуват – със или без да го осъзнаваме.
_________________________________________________________________________
[i] 11 дирхама са приблизително равни на 1 евро, но реално никъде не ти дават такъв курс, така че по-лесно се смята като да са 10.
[ii] Стария град.
[iii] В повечето случаи тридесет и пет годишни Мерцедес-и, в които се събират до седем души – двама на седалката до шофьора и четирима отзад.
[iv] Мурад Хидиуед, марокански футболист, играл за Литекс и ЦСКА.
[v] Свети.