Стягате шапката – купи си нова. Ако пак ти отеснее – отиди на високо.

Когато човек стане на трийсет се случват някакви странни неща, иска или не иска, той – биологичната единица прави един вид равносметка. Да се зачудиш как си стигнал, до този труден за мозъка процес, все пак не си Питагор, и поради тази и основно други причина, до сега, си използвал единствено – това нещо намиращо се в дъното на черепната кутия, наречено амигдала (част от мозъка, отговаряща за емоциите).

Ето на, равносметката е факт, връхлитате неизбежно и в гръб, подобно бежанец на южна граница. Лишаваш се от излишни илюзии. Непотребните мечти захвърляш, без капка жал, в някое прашасало чекмедже в дъното на душата.

Така е то, както казваше класикът.

Положителното е, че си оцелял през двайсете си мърляви, но за сметка на това щури години. Все пак между купона си изкарал едно Вишо, как, по дяволите, си го направил – въпрос за един милион (може би щото ваще са настоятелни хора, уви – често се случва, родителското тяло е упорито в тези си намерения). Там някъде си разбрал емпирично, след няколко зверски запивки, че вероятно си смъртен, и по тази причина – логично – те цепи глава, е тогава – на двайсе не си още сигурен, но сега, когато скочи с пъргавина на късокосмест алпийски охлюв в третото си десетилетие, ти е прекалено ясно – ше се мре, брат, рано или късно. Добър ден, депресията чука на вашата врата, моля преди употреба разклатете! Тези черни мисли се засилват и от фактът, че около теб всички питат/искат/настояват да се жениш: от досадни баби, до подпийнали дядовци, през тревожни родители, чак до непознати роднини, от всякъде, от Бургас, от Русе, от Враца(тези, от северозапада, са най-настоятелни).

Вече ви разказах за състоянието в което се намирам, а сега да ви се представя нескромно, но за сметка на това кратко. Митко по име, мечтател по душа, и човек, който много мрази някой да му дава „зор“ и „акъл“, в тази последователност. Обичам вертикалата, не навиждам равното, особено в мисълта човешка.

И така по същество.

В мързеливата неделна утрин, на една небивало мъглива ранна Есен. Преди диванът да захапе окончателно основна част от задните ми части, аз – депресираният – си преглеждам „News Feed-a“ и попадам на клипче: Малко русо момиченце, в принцески одежди, с каска на глава, се опитва да се качи на пони. Знаете ги тези малки човеци – пълни са с енергия. Не успява, веднъж, два пъти…, но не се отказва – продължава, и на седемнайстият път – хоп, горе е, на 53 сантиметровият си исполин. Следва усмивка от ухо до ухо. И в този момент, осъзнах – аз, тридесет годишният, не бръснат и подпухнал индивид, че това – малкото русо момиче – мамка му, съм аз, а Мусала е моето пони. Venceremos!!! Тази руса малка лудетина, сякаш ми изкрещя в лицето – дърти човече стегни се. Ти можеш. Направи го. Сега, предполагам се досетихте, съзнателно или не, аз си търсих повод за Мусала, и най-вече да се махна от София-та, както казва един познат от едно близко до София-та село.

Когато, в даден момент, имаш глупава идея, а нямаш с кого да я споделиш. Какво правиш? Ами, същото и когато имаш великолепна идея и нямаш с кого да я споделиш. Звъниш на приятел, стига да имаш такъв. В моя случай изпратих имейли на всички френдове, повечето бивши колеги от университета, с идеята, че от двадесетина ще потвърдят идване десетина, а реално ще дойдат четри-пет човека. Тази тактика винаги е работила. И така мейлите бяха пратени в неделя, потвържденията долетяха, като ято врапчета подгонени от сокол-скитник, до сряда всичко беше ясно. Чиста работа. Мусала ни зовеше.

 

Автогара юг. Петък.

Тези пет дни времето продължи да си е тегаво. Не се дръпна мъглата, а тя нахалница една такава лепкава и миризлива, като загоряло мляко на горещ ауспух. Но на кой му пука, отиваме на Мусала, на чисто, светло и широко, поне последният път, когато бях на първенеца, в душата ми бе точно такова. И сега така, според синоптичната прогноза, изказана в рима от плешив и весел чичо – долу мъгла, горе- слънце.

Докато си мисля разни работи и се радвам на новата си ветровка, закупена два дена по-рано, синьо и леко удоволствие, струващо ми не малко. Чакайки да се съберем цялата група. Един след друг долитат sms-и, първият от Иво „Сори, няма да дойда, изникна нещо спешно“, до тук добре, казвам си, не е станало кой знае какво, но и следващите съобщение са в този дух. Почти се отчайвам. И в този момент преди да започна да псувам мислено, а сетне на глас, виждам познати тропащи срещу мен туристически обувки, решени в зелено. Надигам поглед, след което се первам по челото. Кого да видят очите ми? Надя!?

– Аз, май ви познавам от някъде… А, да, сетих се, вещицата, която съсипа 5 години от живота ми. Къде е метлата, драга? – изстрелвам с любезен тон на гласа си.

– Здравей, Митко, остроумен и неадекватен, както винаги – отговори подобаващо в същия тон, тя.

– Какво правиш тука?

– Как какво? Отивам на Мусала, сеш,ли се.

– Не, не се. Нямам спомен да съм те канил, капиш?

– Ти, не – Иван. Капиш.

– Иван!? Копеле.

– Радвам се да те видя – ехидно подхвърлям за да укротя топката.

Тя се засмива из под червената си шапка, после отправи очи към мен, с поглед насочи стоманено острие, което прониза очните ми ябълки, и без да бави отвърна:

– Събудих се тази сутрин и имах добро предчувствие, и сега какво, срещам познатия кисел Митко. Да кажа за протокола– продължи тя, че и аз не знаех, че ти ще идваш. Разбра ли?

Сега, аз не се славя с кой знае каква проницателност, но в този случай дори и за мен бе ясно – това е някакъв номер. Скроен от шайката нехранимайковци, наричащи се мои приятели.

Докато този „приятен“ разговор течеше виждам, че неканената държи в лявата си ръка, някаква кутия от която се чува едно „мяуууууууууу“. Наум си пожелавам това да са канарчета, малки сладки и мяукащи канарчета.

– Какво е това? Котка!?

– Не.

– Виж, не ме разигравай. Чувам гласа на животното.

– Не е котка, казах ти. Котки са – две котки. Нямаше на кого да ги оставя, наще офейкаха за уикенда. А, пък и Джони е болен и не бива да остава без надзор.

– Кой, по дяволите, е Джони?

– Рижото коте, в ляво от Силвестър – почуква тя от към страната на Джони.

Тъй-тъй. Има ли по-неприятно нещо от това на Автогара юг, в 7.45, да срещнеш неориентирана жена, с която не си говориш от месеци? Вероятно има, като например – тази жена да е бившата ти и да мъкне две малки котете, едното от които в не добро здраве.

След кратък размисъл, ето какво.

Нямаше как да се откажа от Мусала, а пък и да натиря Надя, не ми се видя уместно (въпреки, че за момент си го помислих), най-малкото защото щях да отнеса много подигравки. Какво толкова, ще издържа два дена.

Учудващо и тя не се отказа.

Следваше въпрос с повишена трудност. Как щяхме да убедим шофьора на автобуса да не изхвърли котките. Ами трудно, поради причината, че той бе леко изнервен и вманиачен на тема багаж, точно преди Надя да ме връхлети, като човек от малцинство социална помощ, видях да вдига скандал на група чужденци относно багажа и разположението му. Мисля, че бяха сърби.

Реших.

Приближавам шофьора и започвам да обяснявам важно и делово, че тези животинки са по програма от ЕС за опазване на дивите котки в Рила, сертифицирана с Исо 9000, одобрена с наредба С-200 от министерството, и лично премиерът е дал зелена светлина на тази програма. Разбира се това са глупости. Но като че ли хващат декиш. Той ме слуша дълго и напоително, накрая само каза „ Виж, не знам какво говориш, но дръж тоя добитък на задните седалки, там няма хора“.

Вече в автобуса, когато потегли, казах на Надя, как геройски съм разрешил този проблем. Тя се засмя и само добави: „ Преди малко му дадох на 20 лв.“ И след това продължи да се смее.

Така, след около два часа, с прекачване в Самоков, стигнахме Боровец. Пътуването беше относително приятно и озвучено, за учудване, само от здравият Силвестър, Джони спеше. С Надя не си продумахме. Общо взето наистина приятен път, може би, като изключим мърморенето на сръбската група, по едно време се чу на висок глас „Шта су они са ову мачку“, или нещо подобно, но да не издребнявам, все пак хората имаха право.

Мъглата изчезна бързо, като коледен бонус, някъде малко преди Боровец. Небето – едно такова ясно и чисто, набраздено и смутено само от кръстосани самолетни дири. Въздухът, няма как да се опише, трябва да се вдишва бавно и дълбоко, а когато те удари свежата струя в петите, усещаш, че светът става друг, хората стават други, ти ставаш друг.

Решихме да си спестим лифта. Поехме по-дългия път към х. Мусала, така и така имахме време, на върха щяхме да се качваме на следващия ден.

Накъде час и половина след Боровец направихме почивка на едно открито и слънчево място. Разхвърляхме насам-натам раниците. Аз започнах да ровичкам из добре подреденият си багаж. А Надя, на четри-пет метра от мен, си играеше с котките. От страни погледнато изглеждаше мило. Тъкмо намерих така търсеният шоколад, и в моментът, в който щях да ѝ предложа, видях, че тя се отдалечава и вика по име Силвестър, който спринтира пред нея, явно подплашен от нещо. Мушна се в някакъв гъсталак.

– Какво направи ? – изстрелвам бързо.

– Нищо, просто се изплаши и хукна да бяга. Шмугна се, ей там – сочи с пръст Надя.

– Да го викаме по име – предлагам, – може да излезе.

– Ами, аз какво правя, умнико, не чуваш ли?

– О-о, я моля те, ако така ще ми говориш, по-добре си го търси сама.

Обърнах гръб и отидох към раницата си.

Котките са интелигентни, хитри и много много своенравни животни, това щеше да разбере Надя в следващият половин час. А аз отстрани спокойно си кибичех, легнал удобно положил глава на раницата, и с наслада унищожавах какаовият убавец, триъгълните късове се топяха по гърлото, като сняг на Матерхорн, пролетно време. И си мислих колко хубав и едновременно с това несправедлив е живота, как милиони души долу в мъглата се трепят всеки ден, въобще защо и какъв е смисъла от цялата тази работа? От време на време хвърлях по един поглед към Надя, а тя продължаваше, вече двайста минута, почти отчаяна да търси Силвестър. Но явно на Силвестър хич не му дремеше, ни звук ни стон.

Има няколко фази, когато търсиш котка на височина над 2000 м., всъщност фазите важат не сама на тази надморска височина. А причината е проста, че котката си е котка и на високо и на ниско. Подплаши ли се това животно няма откриване. Та, последната фаза е отчаяние, Надя бе влязла именно в това състояние, накрая на слънчевата поляна, почти разплакана. Да ви кажа и аз взех да се притеснявам, не успеехме ли да намерим котето, то щеше да свърши, като храна на някое друго животно.

Отидох при Надя, окуражих я с няколко думи, и си разделихме шубрака. Тя тръгна нагоре, аз в противоположна посока. И двамата викахме по име котето, а то не излиза от никъде. По едно време чух шум, и за момент мярнах разбойника, който в този същият момент отпраши с 300 надолу по пътеката. Пак го изгубих.

Спуснах се подир него със скорост, за която Юсейн Болт би ми завидял, и малко преди един бор да ме стопира неприятно, видях познатата група сърби, явно се бяха разделили, защото бяха само трима, жена и двама мъже. Поздравих ги, те мен също и ме насочиха „Мачка побегао доле, попните се бор. Йебига“. „Как Йебига, бе, друже?“ Едвам репликирах, след което залетях отново надолу, на 30-40 метра я видях, сърбите бяха прави, беше се качила на бор. Леко се покатерих и хванах за врата разбойника.

Олекна ми. Силвестър бе намерен и спасен.След което не чаках дълго и го замъкнах до раниците.

Надя се зарадва.

Хапнахме, по случай добре завършилата спасителна операция, останалите шоколадови триъгълници. И най-сетне потеглихме към хижата. Като че ли нещо се бе променило, напрежението бе изчезнало. И след около три часа, неусетно минали, се озовахме пред осанката ѝ, а до нея шестото Мусаленско езеро, което сякаш близваше дървената постройка, подобно Силвестър болният си събрат Джони.

Настанихме се в хижата.

Предстояха няколко часа преди стъмване. Разходихме се в района, после се върнахме и поспряхме около езерото. Разбира се с котките, Джони бе постоянно на рамото ми. През цялото време с Надя си говорихме, и стигнахме до извода, че за да ни спретнат такъв номер, явно на приятелите ни им е било писнало, от наще караници по-рано и шумна раздяла по-късно, всичко това породено от популярното клише „Несходство в характерите“. Няма по-ценно нещо от това да се видиш отстрани в нечии очи.

Сутринта се събудих рано от телефонно позвъняване. Жоро, Петя и Иван бяха тръгнали към Мусала. Изчакахме ги, а през това време, отидох за вода от езерото, последва чудна закуска за четрима, и приятно кафе пред хижата. Живота е хубав на високо.

Предстоеше един чудесен ден: х. Мусала – заслона на Ледено езеро – вр. Мусала.

Уговорката.

Следващият сезон – Вихрен, разбира се с котки. И без номера.

П.П Стягате шапката – купи си нова. Ако пак ти отеснее – отиди на високо