Избираме дългия път, за да докажем чрез стъпките си, че сме достойни за общуване с планината. В отговор тя ни посреща гола. Позволява ни да надникнем в самите й оранжеви вътрешности, разкрива раззиналите си пропасти, озъбени в гротескни усмивки към слънцето, предизвиква ни с изплезени, покрити със серни кристали езици, безсрамно изложила на показ всички възможни и невъзможни цветове на земята. Търсим спасение в стъпките, чийто ритъм ни дава усещане за реалност.
Вървим по зелен пясък между гладки скали и остри хълмове, сякаш обагрени в прясна, богата на кислород кръв. Загледаш се в лениво протегнатите пръсти на лавата, струва ти се, ще смутиш планината и ще я събудиш да потече. Без трева или почва, които да омекотят допира със земята, стъпките звучат оглушително в собствените ни уши, разбивайки на прах стъклените кристали, разсипани по пътеката. Чужда, безмълвна красота на застинал огън, непознал в бурната си младост загадката на живота. Вслушваме се в стъпките, за да се убедим, че сме живи.
Част от ръба на кратера стърчи над останалите. Уморени, вече сме неуверени, но построена от разумна ръка пирамида служи за ориентир. Тук човешки същества поднасят своите дарове на вулкана – мидени черупки, връвчици, писма, единствени цветни зрънца сред безкрайната сиво-черна пустиня. Вятърът ни брули с настойчив въпрос: “Ами вие, какво ще оставите?”. Отговаряме със стъпки надолу. Само извървени докрай стъпки по дългия път могат да изразят истинската ни почит към планината.