„Не всичко, което блести, е злато“
/българска поговорка/
Какво бихте избрали да правите, ако денят беше неделя, а времето – по августовски топло и мамещо да излезете? Още едно условие – партньорът ви току-що е заминал, а приятелите ви спят (поне) до обяд. Бихте отишли на море? Да, защо не, но в онази неделя, в която всички тези фактори бяха на лице, усещах все по-наближаващия понеделник – работен за мен.
Излязох на балкона да изпия кафето си и отговорът дойде от само себе си – Витоша. Витоша, която беше толкова близко, че стига да протегнех ръка… Добре, добре – само образно казано, но определено е по-близо до дома ми от някои други крайни квартали на столицата. Освен това ѝ бях длъжница – преди две седмици, забравила, че не е все едно дали човек тича по улица „Витошка“ или по билото на планината, се провалих на надбягване с лифта. А планината напомня, но трябва някой да я разбере.
И така, решението бе взето, изкъпах се и се облякох, почти „набегом“, за да не загубя много от достатъчно дългия, но бързо минаващ ден. В осем часа вече потропвах с туристическите си обувки – поне при ходенето не пренебрегнах правилата на някогашния вулкан – на спирката на трамвая, който щеше да ме отведе до Княжево, а оттам знаех пътя наизуст. Пък и има достатъчно табели. Докато прочета два нелоши разказа от книгата, която винаги нося в раницата си, дойде моментът да вдишам дълбоко съвсем различния от обичайния за мен въздух. Задържах го малко, тренирана от курса по йога, и издишах с усмивка. Срещу мен – още три усмихнати лица. Знаех си, че в планината поговорки като „каквото повикало, такова се обадило“ доказват правотата си много по-бързо, отколкото в града.
След като загрях – непредвидено, но Витоша този път ме щадеше – с две дружелюбни кучета, поех към „Златните мостове“, спирайки от време на време, за да снимам красотата на природата: причудливи корени, преплели се като във вълшебна приказка; билки и дървета, услужливо снабдени с табели – както информативни, така и с мъдри цитати от Петър Димков; камъни и още, и още… Улисана в заниманията си, почти бях забравила хората и ако не бяха „заклетите планинари“, които поздравяват без претенции и очаквания, съвсем бих игнорирала себеподобните си. Не ме разбирайте погрешно, моля ви! Аз не съм мизантроп, но в ежедневието си се срещам с токова много хора, че не заради тях избрах такъв начин да прекарам неделния ден.
Докато минавах с лекота познатите ми пътеки и гонех от главата си спомени, за да уловя мига, установих следните прилики с живота изобщо:
1) Трябва да минеш по много дървени мостове, за да стигнеш до Златните и да си спомниш, че не всичко, което блести е злато.
2) Колкото по-високо се качваш, толкова по-малко хора срещаш И все по-малко те поздравяват.
Не възразявах – особено срещу последното, както разбрахте. С полуусмивка и отворени за цялата необичайност сетива, за малко не подскочих, когато чух мъжки глас да нарежда, повтаряйки: „Оти, мъ, ако е паратько? А я си тъ яка галям… А-а, бендиса го, а?!“ (записах го с диктофон, а няколко дни по-късно приятел, специалист по родопски диалект, ми го преведе: „Защо бе, да не е лошо? А аз така си те обичам… А-а, хареса го, а?!“). Тогава ги видях – дребничък и много слаб, леко прегърбен като гномче от приказките мъж с дълги, побелели коса и брада и малка, слаба овчица – като специално нарисувана за Малкия принц, – която пристъпваше до него. Човекът държеше клонче със зелени листа и се опитваше да придума овчицата да хапне. Отдръпнах се, за да им направя път, а те като че ли не ме забелязаха. Живееха си в тяхната вселена. Проследих ги с поглед, докато минаваха по моста – не, не златен. Тяхното злато не се търси в града.
Аз ли? Аз стигнах до Златните мостове, изпих един билков чай в хижата и поех по обратния път. Вече у дома, когато след топлия душ свалих снимките, за да ги обработя на компютъра, установих, че не съм снимала стареца и овчицата. Планината, обаче, ми беше подарила среща с един друг свят. И до днес се питам кое е завело родопчанина чак във Витоша, но дали отговорът е по-важен от недоизказаното?