Предговор

Беше един от онези типични, февруарски студени дни през 2003-та, когато по писта „Осогово“ летях със ските надолу. То полет е трудно да се каже, тъй като самата писта не е от дългите, та докато литне човек и вече трябва да се реди на опашка на лифта. По време на непланираното последно спускане дясната ска поднесе, лявата я захлупи и я обърна, извъртайки крака и коляното почти на 180. Повечето хора разказват, че когато са късали кръстна връзка се чувало пукот. Е, аз нищо не чух. Само забих нос в снега, претърколих се и в следващия момент седях по средата на пистата и нямах никакво намерение да реагирам на възрастния човек, който се опитваше да ми помогне да се изправя. Нямах и намерение да ставам. Исках просто да си седя удобно и да си мисля, че всъщност коляното не ме боли. А то си болеше, та направо си виех! Беше кандидат – гимназиалната кампания, но от шиниране на крака с гипс нямаше как да се отърва. Обездвижиха коляното като пичове в Пирогов (където явно страдат  от излишък на гипс и го пляскат за всяко нещо), мускулите атрофираха и то точно тогава, когато всъщност трябваше да заздравяват. Ама кой да ти каже? Пък да рече човек, че не можех ски да карам…
Минаха се 2-3 годинки, кракът от време на време се обаждаше, докато накрая не започна да звъни настойчиво за по – дълги периоди от време и така стигнах до ЯМР, частна клиника (чието име няма да споменавам, за да не правя реклама), операция, още некадърност и закрепване на положението за около година и малко. След тази операция се наложи да се направи още една (при второто скъсване пукота го чух), та даже прибавих и скъсан менискус. Съобщиха ми, че от тук насетне трябва да преустановя всякакъв вид физическа активност…да, да, ама друг път! На кадърен лекар и читава жена, както и до днес разбирам, явно е трудно да се попадне. На 17, свикнал непрекъснато да търчи като гламав как да стане? Ами не стана! Закрепих положението криво – ляво, след време отново се качих на ските и така до момента, в който освен дясното, не започна да щрака и лявото. Сърбал от тая супа си казах обаче, че повече под ножа не лягам, пък каквото ще да става. И така до днес.
Чудиш се навярно защо трябваше да изчетеш всичко това, вместо да ти сервирам на готово просто един обикновен пътепис, в който съм обикалял някъде, стигнал съм до някъде и съм се върнал обратно? Как иначе щеше да разбереш за трайно неблагонадеждната връзка, която бях изградил, с не особено популярната Осоговска планина?

Част първа
29/03/2016

В никакъв случай не се изненадах, когато съвсем в началото на 2016-та реших, че искам да се кача на вр. Руен (2251 м). То просто започна само да си тегли натам. На няколко пъти все стягах багажа, все бях на косъм да тръгна, но метеорологичните условия не бяха с мен, а моята екипировка все още имаше своите съществени недостатъци. Веднъж ме спряха обилни снеговалежи, друг път – нечовешки минусови температури и достигането до върха се отлагаше някъде в неизвестното бъдеще.
Дойде и краят на м. март. В престъпно късно време тръгнах от София към местността „Трите буки“ и в още по – престъпно късно време пристигнах там. Набрал повечко самочувствие след соловия нощен Черни връх, реших и този път да действам сам. Раницата кацна на гърба ми в 12:20 и потеглих с привидно уверена и забързана крачка по пътеката.
Знаех, че е безкрайно късно за подобен преход, но скоро видях червения цвят на маркировката и всеки инстинкт за самосъхранение се изпари моментално. Екипиран със зимни градски обувки, чифт щеки – по една във всяка ръка и раница на гръб, редях крачка след крачка по калната пътека и прескачах поточетата от топящ се сняг. Благодарение на двама вещи информатори знаех, че питейна вода в района няма в излишък, заради което бях помъкнал собствени запаси, както и два термоса – с чай и кафе. За последен път щях да нося кофеин в планината! Докато крачех по кръшната снага на планината, стигнах до откритието, че всяко спускане на отиване е изкачване на връщане. Окрилен от тази невероятна сентенция, стигнах до поле с магарета,

които ме гледаха недоверчиво и се чудеха за какъв дявол и на къде съм тръгнал. Познах това по начина, по който хрупаха.
С постепенното увеличаване на височината, започнаха да се появяват снежни петна. Първоначално разтапящи се кротко около пътеката, а след това и нахално застлани по нея. Върху снега личаха следи от снегоходки, а аз – тръгнал по щеки и мускули. Нищо, нали е краят на март, пролет се пука и разпуква, страшно няма! А и с откриващите се гледки към заснежените осанки на Рила и Пирин на къде и защо да се връщам?

Така стигнах до изоставена сграда. Реших смело, че това е заслон „Превала“, който се намира на половината път. Хе-хе, как само бях взел за един час толкова голямо разстояние, къде беше Дизела сега да ме види, че дори не си бях давал зор! Скоро разбрах, че нещата не стоят чак толкова цветно. На 30-тина минути от изоставената сграда разбрах истината за реалното местоположение на заслона. Време за почивка, кафенце, цигарка. Като че да бях на Витошка. А от там – зимната маркировка! Коловете – зебри в жълто и черно и пътеката като за сезона.

Започнах да следвам следите на рактрак и да изкачвам първия по – сериозен хълм. После се наложи да го спусна, а пред себе си виждах следващ. Не знаех колко точно ми остава до върха, но знаех, че съм някъде под него. Краката натежаха, крачолите на панталона подгизнаха. Затъвах до коляно и въпреки това се набирах на щеките, за да продължа. Изкачих и следващото хълмче и вече бях сигурен, че точно пред мен се намира крайната точка. Да, ама не. Не помня колко време бъхтах в снежната пътека, не помня и колко пъти виждах връх пред себе си и го кръщавах Руен. Помня само, че всеки път трябваше да сваля височината, която до преди минути бях изкачвал. Някъде около поредния път се отказах! Часът показваше 4:30, а дори не знаех с точност къде се намирам. Пред мен стърчеше в далечината поредното възвишение и беше ли това първенецът на планината Осогово, не беше ли, нямаше кой да ми каже. Време беше да се прибирам. Да оставя същата планина, която буквално ми взе здравето преди малко повече от 10 години, да покаже колко недостъпна смята да остане към мен. Имах ли друг избор? Чудех се дали пък ако съм точно под върха, няма да е адски тъпо да се откажа. Че щях да се заинатя и да стигна до края – щях, обаче връщането? По тъмно в снега? Благодаря, мерси и спасиба, аз съм до тук.
По пътя към автомобила не съжалявах. Бях преживял вече усещането да не стигна до крайната точка, към която се бях запътил. И под съпровода на „Тръгнал Рачо капитана“ осъзнах, че крайната точка всъщност не е връх, заслон или хижа. Крайната точка е да се върнеш обратно вкъщи, независимо до къде си стигнал. Това ме правеше спокоен.
„Защо? Какво ни кара да го правим? Какво кара всички нас да носим обувки с твърди подметки, да носим раници, да се задъхваме по пътя нагоре, какво ни кара да крачим напред, да катерим, какво? Толкова преди мен са се питали. Питат се, по детски откровените родопчани. „Е вие така, пеш, с тоя тежък багаж? Кой ви плаща?“ Не меркантилност има във въпроса, който чуваме от всяка уста тук, а искрено учудване. Какви ни кара да търпим лишения, студ, жега, жажда. Какво? Постижения някакви? Амбиция да видиш другите отгоре? Стремеж да докоснеш облаците? Не! Може би бягаме в планината, може би раницата е къде по – лека от всичко, което ври и кипи долу, в празната заетост и суетно трупане, което само ще тежи въз гробовете н. Може би бягаме безсилни да се преборим долу – но дали не можем – как тогава се справяме горе? Тук борбите не са по – леки, просто са по – истински. И може би именно това ни привлича – че тук всичко е по – истинско. Никой не може да се скрие зад маска в планината. Вижда се кой мисли първо за другите, а после за себе си, вижда се в кой има любов – и в кой само искане. Планината е чисто място. Дали не идваме тук, за да изоставим цялата мръсотия, цялата торба лъжи, компромиси със себе си и лицемерия. Дали не идваме, защото тук не сме странните птици, тук ние сме себе си. И планината ни приема именно защото сме такива. Невписващи се долу. Така на място горе. Не зная. А може би просто идваме да си налеем от покоя и, за да го пренесем със себе си насред тревожната суха безчувственост. Не зная. Но зная, че другарското в планината е друго. Там то се проверява във всяка крачка, с всяка хапка, с всяка глътка. Там доверяваш живота си, а не имота си. Там хората могат да станат истински човеци. И там усмивките наистина са до уши“

„Лавина“, Блага Димитрова

Част втора
15/05/2016

Как виждаш нещата, дали се бях отказал? Поредната несполука в Осогово само ме мотивира да искам още повече да стигна до петия първенец в България. Без някаква конкретна причина, просто си го бях навил на пръста. Всеки неуспех, провал и разочарование могат да ни смажат в дланта си подобно муха. Способни са и да ни мотивират. Защото всички знаем на теория колко сме малки спрямо всичко голямо, което ни заобикаля. Под върха всички сме нищожни, израстваме, когато се качим на него, но то е като в пубертета – едно диво израстване, неосъзнато, пиянско. Чак след това помъдряваме – когато се приберем у дома. Знаех, че следващия път, когато тръгна отново към Руен, ще пресметна всичко по – правилно, ще подготвя нещата си така, че да успея да стигна, да порасна истински. Кой знае? Всъщност знаеше ли някой?
Работна събота. Както обикновено, приключих в 18:00, вечерта беше пред мен, както и цяла неделя – все свободни. Даваха го, че ще вали през последния ден от седмицата, заради това и планове нямах. Щяхме да се видим с приятел от детството, който беше един от участниците в недостигането на вр. Ботев преди повече от половин година. Това е един от онези приятели, с които винаги имаш какво да си кажеш, ще се скарате за нещо, после пък ще си се извините, ще му направиш някой номер, после той на теб и най – лошото: ще му предложиш някоя тъпа идея, пък той ще каже „Ае!“. С него крояхме планове за грандиозни изкачвания на 5,6,7,8, че даже и на 10-хилядници, преходи по джунгли и острови. Половин час, след като се видяхме, подготвяхме раниците, за да хукнем към Кюстендилско. Щяхме да стигнем по тъмно, за всеки случай взех палатка, ако в х. Осогово няма кой да ни приеме. След страхотно лутане стигнахме града на черешите малко преди полунощ. Подминахме хижата с намерението да използваме палатката на някое подходящо място, а защо не и да тръгнем с челници до някъде, пък то поляни много! И както си се возихме като пичове по пътя за Трите буки, напреко на тесния път премина глиган. Или диво прасе, не го знам какво беше, но си спомням ясно, че нямах време дори да натисна спирачка. До удар не се стигна, обаче работата беше въпрос на косъм. И преди да ми се пръсне сърцето, вече бях обърнал посоката на движение и паркирах пред хижата. Хайде нека с екстремностите до тука. Тази планина явно беше решила да ме пъди до край.
Хижа Осогово беше отворена, вътре се вихреше страшен купон, а ние двамата юноши бледни, само търсехме как да се доберем по – бързо до стаята. Нощта премина без да се появяват повече глигани.
На следващата сутрин бяхме готови за подвизи от рано. Слънцето се усмихваше зад баирите на Пирин, едно тихо, едно спокойно – идеалното време за изкачване на върхове! Пътеката я знаех от къде започва, как минава, слизанията, качванията, всичко! Единственият проблем беше, че си нямах и на идея от реалното разстояние до самия връх. Поне снегът явно се беше отдръпнал почти изцяло и освен калта други препятствия нямаше. Цялата тази идилия продължи поне едно да го кажа… 10-тина минути, когато пред нас на пътя изскочиха цяло стадо магарета,

които изобщо не ги интересуваше нашата посока и нямаха ама никакво намерение да ни пуснат да продължим, че даже се опитваха да ни накарат да си ходим. Ем…то пък кой е казал, че баш по пътеката трябва да се върви през цялото време? Давай към електропастирите, давай прескачай, давай джвакай в потоците и така четириногите останаха някъде зад нас. Не мога да твърдя напълно, но ми се стори, че малко по – далеч видях сърна в далечината…и всъщност съм сигурен в това! С относително добро темпо стигнахме до з. Превала (бойният другар също като мен се беше зарадвал на порутената сграда) и там някъде, сред ей тия красоти се появи като ябълка на раздора едно леко противоречие. Прогнозите бяха за дъжд и апокалипсис, а откъм Македония се задаваха черни облаци. Атмосферата започна да се нагнетява от решението дали да продължим или да се върнем обратно, преди да ни е хванал потопът. Моят другар категорично отказваше да последва маркировката. Че как щяхме да стигнем всички други върхове, които ни бяха в представите?
– Там е друго, каза, аз към тоя твоя Руен не правя и крачка!
Да де, ама…нали се сещаш? За втори път да се върна, как да стане? Малко дъждец, колко му е? И така разделени в мненията си аз продължих, пък той остана при заслона. Два часа беше в едната посока, значи след четири, щях да се върна, а още два ни деляха до паркирания автомобил. Общо шест. Че колко му е?
Патил – препатил подминах зимните колове и продължих по лятната маркировка. Хубава права пътека със съвсем лек наклон. Минавах покрай хълмовете, по които преди месец и половина водех ожесточена борба и в полу – галоп сякаш виждах един спартанец как затъва в преспите, препъва се, пада, става.
„Защо? Какво ни кара да го правим?“
Осъзнах, че върхът не е бил дори близо тогава, когато се обърнах и си плюх на петите. А слънцето се скриваше зад тъмни облаци.

Поне не вървях по сняг. В далечината различих старата гранична застава и вр. Руен до нея. Последните метри ги взех хем докато тичах, хем докато си повтарях, че вече няма да къде да ми избяга. След прецакано коляно, нелепо връщане, почти – сблъсък с глиган, препятствие от магарета и разправия с приятел, с Осоговската планина явно най – после щяхме да се разберем. Да стигна аз до най – високата и точка, пък да седнем, да изпушим по цигара, да си стиснем ръцете мъжки и да прекратим тая вражда, нейната…

На петия планински първенец откарах около четвърт час. Имах какво да кажа на върха, на планината, на Вселената и на себе си. Не бързах. А по склона започнаха опитно да се катерят облаци, мъгли.

Пътеката се скриваше в далечината, после се показваше отново. Малко ми липсваше ходенето по сняг и не пропуснах да стъпя на него, но за малко…за малко повече. На заслона ме посрещнаха изоставеният другар, непозната синя Лада Нива и първите капки дъжд. Без почести, без поздравления. Ей така започна да се изсипва от небето! Неподготвен се бях зарадвал, че с тази планина повече проблеми няма да имам. Хукнахме надолу, собствениците на Ладата оставихме на топло да си пиянстват в заслона, очите ни забити в пътеката, прескачаме локви и вади. И за миг спря! Вдигнах глава и ги видях –  Рила и Пирин, сгушени една в друга с белите си шапки. Прекрасни, величествени и горди. Видях също и гората, сърцето на планината…

Миг на покой. На благод…и като се изсипа отново! Не вървяхме, а направо летяхме обратно, подвили опашки. А пътеката кална, с капани ни изведе кални и мокри, но пък доволни и с усмивки до чакащия ни автомобил. Не пропуснах да спра отново на х. Осогово и заслужено да подпечатам успеха си в книжката. Не защото го правя за медалите, а за да си спомням колко време и несполуки са отминали преди дъждовните капки да размажат мастилото върху номер 27 от страницата!