Слизаме в Три Могили, нарамваме раници и разхождаме малко да огледаме селото.
Две баби се раздумват на пейка.
– Добър ден!
– Хожгелдиниз (добре сте дошли)! Накаде утяати бе дяца?
– Към Мумджидам!
– Ааааа… Мум Джи Даммм!
С едно особено ударение на първата сричка и изречено по родопски разтеглено, това име прозвучава като мелодия.
Местен човек, наборче, ни съпровожда и ни показва как да хванем
пътеката за натам. Така и така отиваше към къщата вуйчо си.
По пътеката към Мумджидам срещам преданието.
Като малък планински ручей, клокочещ между камъните, така и през вековете едва едва е долазило то.
„В много стари времена… отсреща на голямата скала жрец е подпалвал огньове. Огньове от светлини. Нишите не са били празни. Подбрани кристали имало наредени в тях. Като е изричал магьосаните слова, и с ръце пускайки светкавици, запалвал ги е, светвали са в различни светлини. Като лъчи от прожектори са осветявали поляната там, гдето сега е махала Мумджидам.
Хората дошли за мистерията, унесени и омагьосани, приседнали и утихнали, поемали са знанията.
Оттогава магията все витае тука като облак.
Говори се, че един ден, жрец пак ще дойде тук и ще запали скалата!“
Странно звучеше, но красиво, иди че го разбери!
Вечерта край огъня, раздумвайки с местните овчари-спартанци, нищим топонимите.
Саръкая (скалата отсреща) – жълтия камък.
Мум-свещ.
Мумджия-свещар.
Мум-джи-дам – мястото на свещаря.
Пасва. А и магията витае наоколо като облак.