Студът ме караше да се загръщам в късото шушляково яке и да крия ръцете си под дрехите. Хората около мене имаха ръкавици, бяха в топли грейки и с плетени шапки на главите си – да не повярваш, че е август. Бяха ми обяснили, че енергиите преди изгрева на Слънцето са най-силни, но смътно очертаващите се насреща върхове тъмнееха сънени и като че ли неочакващи да се случи нищо особено. Сигурно се бях вкочанила, когато видях, че седналите преди нас започнаха бавно да се изправят. Аз също станах от издадената скала и вдигнах дясната си длан, за да поздравя бързо нарастващото пред очите ми в далечината (не там, където очаквах) искрящо в огнени отблясъци светло лице. Като видим образ на скрития зад всичко случващо се Промисъл. И тогава точно чух вика на нямото момче.
Родителите на Богдан ме бяха поканили на гости четири месеца преди този ден, за Великден. Понякога ходехме с Андрий, моя колега в украинското училище, и жена му Оля на концерти в Органовата зала. Обикновено с мен идваше само единият от тях; следващата неделя – другият. Знаех, че синът им е аутист и живее в пансион, а през уикенда го вземат при себе си. Отидох у тях по обяд, с леко прегорялата си българска баница, с боядисаните от предишния ден яйца и с купения от магазина украински козунак със специална бяла глазура. Живееха в Заречния квартал, в малка кремаворозова къща с островърх дървен покрив и с висок бор пред вратата. Когато влязох в преддверието, Андрий извика: „Богдан, излез да видиш, имаме гости!“
Честно казано, страхувах се от този момент: по-скоро от съжалението, което трябваше да скрия при срещата с болното момче. Но от стаята се показа слабоват шестнадестгодишен юноша с бяло лице и умни, макар и изплашени черни очи. Имаше тялото и образа на принц. Ръкува се с мен, без да проговори. После побърза да отиде до единственото легло в пълната с книги стая и да се завие до брадичката.
– Той не говори – предупреди ме Андрий, проследявайки любопитния поглед изпод одеялото, с който момчето ме наблюдаваше. Направи ми впечатление, че макар да се криеше и да мълчеше, Богдан като че ли участваше във всичко, което се случваше. Като се увери, че не съм страшна, излезе от убежището си да види какво е сготвила мама, дали е вкусна българската баница, каква книга разгръща тати.
- Той ви е дар от Бога, като ангел е – казах.
- Името дойде само́ веднага след като се роди, Оля го получи като прозрение – започна да разказва Андрий.
- Изглежда толкова красив и интелигентен – не спирах да се чудя аз – имам чувството, че е нужно нещо малко, за да го пробуди от тоя унес.
- Да, и други са ни го казвали – отвърна Оля.
Пътят ми обратно към моята квартира минаваше покрай разцъфналите фиданки и излезлите да „погуляят“ на чист въздух около река Рос белочерковчани. Напрежението на тукашните хора не им личи като на нас, българите: по-малко мрънкат, не крещят; обикновено говорят тихо, като че ли някой спи и се боят да не го събудят. И въпреки това над града сякаш постоянно витаеше някаква няма тъга. Но сега, в този слънчев ден, се бяха отпуснали душите им и много мъже и жени седяха на постелки по двата бряга. Край тях тичаха радостни деца.
Докато вървях покрай спокойно течащата широка река, в главата ми се роди идея: да поканя Андрий, Оля и Богдан в моята България. Само преди няколко месеца бях дошла тук. Явих се на конкурс и заминах да уча украинските деца на български език. Бягах от хаоса в уж свободната си и мирна страна – в една държава, разкъсвана от противоречия и гражданска война. Не исках да слушам за тревогите на роднините, не исках да чуя какво ме предупреждават приятелите. Имах чувството, че всеки всекиго мрази у нас: бедните – богатите, богатите – бедните; българите – циганите, циганите – българите; народът – политиците, политиците – народа… Или поне едните мразеха, другите презираха. И сякаш единствено страхът от други едни несретници – бежанците, можеше да обедини всички в едно.
Когато пристигнах в Била Церква, беше влажна и мрачна есенна привечер и хората бързаха по главната улица, свити в палтата си. Квартирата ми се оказа в краен квартал, почти без никакви мебели, само с една изправена в ъгъла дървена закачалка, с бюро и неудобно диванче. Пътят за училище минаваше по две шумни, потънали в прах улици, през железопътен прелез и кръстовище с огромен кръст от черен мрамор – паметник на Голодомора (масовия глад в Украйна през 30-те години на миналия век). Още в началото хазаите ме предупредиха да не пия вода от чешмата, защото районът бил чернобилски. Вода си купувах бутилирана от близкия магазин, но имах чувството, че и въздуха не бива да дишам, а не знаех как да си набавя чист.
Най-много ме потискаше някакъв механичен звук, като плач, който вечер долиташе от единствения прозорец на стаята ми. През две пресечки се издигаше местният затвор и не знам дали от близостта му, от климата, или от енергиите на предишните обитатели се чувствах в квартирата си като в клетка. И тъгувах, много тъгувах за дома, за Светльо, за двете ни пораснали деца, за учениците си. Но именно там, в полутъмната ми и студена стаичка, се роди за мен една нова България. Пред очите ми се редяха топлите улички на нашето градче. Липсваха ми – в тази сякаш безкрайна равна земя – гористите височини, където в събота и неделя със Светослав и децата разхождахме кучето. В спомените ми се плискаше морето на близката Варна, блестяха, погалени от слънцето, върховете на планините, към които всяко лято поемаше нашата вярна дружина… Имах чувството, че никога не съм обичала толкова силно своята родина. И сега, в този великденски следобед, също толкова силно пожелах да заведа там новите си приятели. Отбих се в съборната църква „Свето Благовещение“ – големия бял храм, който беше дал името на северния украински град, и се помолих това пътуване да се сбъдне.
Тримата дойдоха в България през август, когато групичката ни, както всяка година, тръгваше към планините. Това лято беше ред на магичната Рила. На летището в София Богдан изглеждаше уплашен. Криеше се зад широкия гръб на татко си. Но щом маршрутката ни остави в Сапарева баня и поехме по пътеката под лифта, той като че ли се преобрази. Хукна така бързо напред, че не можехме да го стигнем. И после през целия следобед не се спря. Не разбрахме как – следвайки го – минахме Бъбрека и стигнахме до Окото. Оля, разтреперана, едва успяваше да го следва. Когато, изправени до Сълзата, съзерцавахме прекрасната гледка на все още снежните склонове, Богдан беше като замръзнал на върха – сякаш всеки момент щеше да полети.
Вечерта изпращахме слънцето – заедно с гостите, за пръв път участвах в тоя ритуал на Бялото братство. Не знаех песните и молитвите им, но се оставих да ме понесе общата енергия на благоговение и любов. И в един момент, когато погледнах Богдан, не можах да се освободя от чувството, че и той пее. Стори ми се, че припяваше една от песните, дарени на нашата южна земя от просветления мъдрец Беинса Дуно. В следващата минута обаче видях, че момчето отново се притули зад гърба на баща си.
Разпънахме палатките близо до Старата хижа. Няма да забравя тая нощ. Сякаш бях легнала върху камъни (после се оказаха корени на клек). Другите спяха, а на мен нещо непрекъснато ми убиваше, мястото беше неравно и се свличах надолу. Треперех от студ, макар да бе август. Будех се на всеки петнадесет минути и с изненада съзнавах, че си пея наум песните, с които изпращахме слънцето. И кой знае откъде думите за светлина и любов сами идваха в главата ми. Така неусетно съм се унесла до ранната утрин, в която Светльо ни събуди да посрещнем изгрева. Като излязохме, беше още тъмно и на небето се виждаха едрите звезди над Рила и чистата кръгла луна. Поехме по тясната стръмна пътечка към Молитвения хълм. Не виждах никого пред себе си освен ръбатите рамене на Светослав и от време на време – широкия гръб на Андрий, осветен от Светльовия начелник. Знаех, че отзад са нашите момчета, а с тях – Оля и Богдан. Като пристигнахме, на върха вече имаше доста хора – свити в якетата си, с шапки и шалове, седяха по големите камъни сред ниския клек. Седнахме и ние и така, в мълчание, прекарахме около час, докато се показа яркооранжевата дъга иззад облаците, наподобяващи планинска верига: нещо като искряща огнена шапка. После, с порастването на кръга, ми се стори, че нещо светкавично започна да изпраща към нас ярки дискове от огън и светлина. След това всичко се сля в едно и Слънцето изплува над прекрасната Рила планина. И в този момент чух оня вик:
– Мамо, Слънцето изгря!
Роденото на север момче, аутистът Богдан, проговори за пръв път… на български. На езика, с който някога прабаба му е посрещала изгрева. И до днес се чудя – дали срещата с великолепната Рила, разходката покрай езерата, песните, магичната нощ в палатката, изгревът или прегръдката на пълната с непроявена любов българска земя… Кое от всички тези неща развърза магията на затворената в себе си млада душа?
Но тогава нямах много време да мисля за това, защото още същия ден тръгнахме за Рилския манастир. Очакваше ни дълъг път нагоре, по който всеки от нас, подобно на Богдан, трябваше да открие думите за своя вик. Вик за България. За Украйна. За света, онемял пред взрива на бомбите, дрънкането на оръжие, лицемерието и лъжите на силните; страха и омразата на слабите… И своята молитва трябваше да намери всеки от нас.
Все още ги търсим. Но вече знаем, че Слънцето изгрява, за да чуе нашите думи на любов. И само заради любовта си струва да се наруши мълчанието.