Пътят към върха е върховен. Вторият ми връх в кратката кариера и защо не втория по височина в България. Вихрен му викат.

Бяхме трима, всеки един подготвен с каквато екипировка разполага – не много но от сърце. Пътят от Казанлък или „Канзас“, както е известен сред не малко хора до Банско си е време, така че тръгваме един ден по рано. Аз и Андрей не сме качвали върха, Деньо е, но не е носил със себе си книжката с печати от качените върхове, така че това си е добър повод да повтори.

Та тръгваме ние, заредили колата до горе с метан и потегляйки с бомбата на четири колела се отправяме към Пазарджик, тъй като там е следващата метан станция. Пътят е безпроблемен и след кракто, половинчасово обикаляне на Пазарджик успяваме да намерим заветната станция и да заредим повторно колата. Градът впечатлява с множеството блокове, които са спечелили безплатно саниране и след като отбелязваме този интересен факт се насочваме към Юндола.

Андрейката е спокоен шофьор, поне той така твърди, въпреки че Деньо вече се е оплел в колана, но историята не е за коли, а за планини, така че прескачаме напред до Банско. Там ни очаква фолклорен фестивал, като почти сме сигурни, че е в наша чест. Напред-назад цвърчат скари и макар и вегетарианец, разбирам, че това са си традиции. Но без да губим време набавяме запаси за заветните сандвичи, по една бира, която да отворим на върха и сме напълно готови да покоряваме Вихрен.

Ставеме в ранни зори и облечени с всичките си термо дрехи се чувстваме екипирани, или поне аз и Деньо, тъй като става ясно, че Андрейката си е забравил дългите гащи, така че изборът му е сведен само до къси, но поне от дънкена материя гащи. Абе, студено е, но той да си му мисли. Скачаме в колата и стигаме до хижа Вихрен, където си бием един печат на книжките за десетте върхове първенци. Моите хора имат всички подобни книжки, сто обекта, сто кръчми и други неща по сто.

Естествено следват реплики от типа: „Взехме печатите, защо да се катерим?“, но понеже бихме толкова път до тук, решаваме да си се пробваме. Около нас има много други туристи, което си е в голяма степен мотивиращо. Така че и ние се насочваме нагоре. Темпото ни е доста бързо в сравнение с част от жените и старите хора, а ми бива съобщено от Деньо, че ще минем по по-трудния маршрут. Тази новина не е напълно радваща, тъй като това ми е вторият връх в кариерата, но както казах, бихме пътя до тук, та какво ще му е.

Още в началото завиваме надясно, което вярвам също е насевер и групите от хора изчезват, тъй като явно си падат по популярните пътища. Аз все още не знам къде отиваме точно, но ме занимава това как след пет минути се чувствам като асматик в сауна заради разредения въздух. И все пак нагоре и напред към нещо, което мисля, че наричат центрофугата. Подминаваме разни малки отряди от хора, което показва колко пълни с енергия сме, макар и екипировката ни да не се различава много от тази, която имаме, когато играм футбол.

Но си продължаваме напред и нагоре с известни колебания дали сме на правилния път, но поне гледката…гледката е уникална, морени, слънце, зелено, мечта. Все пак Деньо решава да попита двойка, която е спряла за посоката. Чужденци се оказват и той впряга цялото си знание да попита за Вихрен или Кончето, “the horse”, както той се опитва да разясни. Намесвам се и разбираме от чужденците кой връх кой е. Малко ни дели от разклона за Кончето и Вихрен, та ми се съобщава, че първо ще се катери Кончето, тъй като така и така сме тук, което е мотото на цялата експедиция. Казвам добре, тъй като нямам прекалено избор и се насочваме по стръмна камениста област, докато стигнем билото. Изкачването не е лесно, но пък гледката на билото е омагьосваща. В далечината се виждат метални колове с метално въже по-тях, което е пътят за „the horse”. Въздъхвам и последвам другарите си. Красиво е, но когато стигаме въжетата, разбирам, че е и опасно. От едната страна чака дълго падане и тупване, а от другата дълго тупване и след това падане, така че държа металното въже, колкото мога. Адреналинът ми е на шест и повече следвам компанията, отколкото да му мисля, което ме прекарва до заветното Конче.

Както гласи поверието, не може човек да не се качи там и да не се тагне, така че ние тъкмо това и правим. Хапваме по един сандвич от предварително приготвените и се насочваме обратно към въжетата, но този път ще минем от по-безопасния маршрут, макар и аз да не виждам особена разлика. Над нас се появяват сиви облаци и сякаш те са разрязани от острото било на планината – от една страна небето и синьо и игриво, от другата – мрачно и сиво. От мрачната страна не е топло, но ние не бихме искали глезотии и полека лека се връщаме от преразпределителния пункт за Вихрен и Кончето.

Доста хора ни питат дали е лесно, откъдето се връщаме, и с пълен авторитет на баш планинари им обясняваме това-онова, събирайки сили за последния напън – за катеренето говоря.

Та споглеждаме се и тръгваме, все пак бихме толкова път дотук. Качването на последната част на Вихрен си е стръмничко от нашата страна и има метална верига, която да помага за изкачването, но с Андрейката се разбираме да не я ползваме, а и ни се получва. Хората са повечко за тясната пътека, но бавно и славно се изкачваме до горе, до върха.

Изчакваме си реда сред хората за снимка с плочата на Вихрен и си отваряме заслужено бирата. Полюбуваме се на гледката, даваме малко хляб на една птичка, също любителка на планините и се връщаме надолу, този път по лесния маршрут. Доста лесно се забелязва разликата с нашия, тъй като хората тук са доста повече, но и оттук е достатъчно красиво. Има езера над които птици сърфират във въздуха по някакъв необясним за мен начин, но явно си се забавляват, така  че и аз съм доволен.

Някъде надолу доюуваме момиче, което запитва приятеля си – „Ама още толкова ли?!“ и с усмивки на лице като опитните планинари, които сме, се насочваме към хижата и колата, които са все по-близко и по-близко.

Иска ми се да мога да опиша по-добре това ни изкачване, но накрая всичко ще бъде думи и все ще съм изтървал нещо или нещо няма да е точно така изпипано, както си беше. Съветвам всеки, професионалист или аматьор като нас да се хване и се озове под върха. Да създаде своята история със своите приятели, а дори и никой да не я прочете, тя ще остане завинаги част от вашия път и ще си спомняте с топли чувства за нея.