Рефракция
„Ако насилваш процеса, ти си задник, когато го започваш и задник, когато го приключваш… На кого му пука какво е свещеният Граал? Търсенето е това, което е важно. Трансформацията в теб.“
– Ивон Шуинар, алпинист, бизнесемен и основател на търговската марка „Patagonia“
Всичко започна, когато Тони разгърна издрасканата си тетрадка и нанесе няколко щрихи.
– Това е Опашката на Дракона, каза той.
Останалите се взирахме в очертанията на връх Серо Торе. Изглеждаше толкова малък, достъпен и уязвим.
Има една дума, която синтезира усещането да застанеш лице в лице с енигмата в скалните бастиони на Патагония. Тя е Имплозия. Или Експлозия наобратно. Когато колективното съзнание на няколко същества се взривява навътре към една централна точка, ос на вътрешното съществуване, чиято гравитация подчинява всичко материално и всичко ментално, което имаш.
Никога няма да забравя, когато го видяхме за пръв път извън нас. Останахме приковани към прашната пътека и осиновени от осанката Му. Не знаехме какво да правим с прилива на всичките чупливи чувства. Стъкленият глобус на утаените ни безлични и битови светове се преобърна и внезапно започнахме да стъпваме по звездите – трепкащите светилници на южна Патагония. Пунктуацията на сеизмичната й поезия. И нищо друго нямаше смисъл. Само достойнството на Титаните, които доминираха хоризонта и мълчаха срещу нас. Мълчаха тишина с форма на човешко безсилие.
И въпреки него борбата с бурите започна. В центъра й бяха върховете, а центробежна сила бяха страховете. Отвън оцелявахме физически, а отвътре се разпадахме естетически. Студеното изгаряне на меланхолията започваше да пълзи по етерната тъкан на съзнанията ни. Меланхолия е, когато реалността ти претърпява есен и листата й падат в очакване на нещо повече. Без това „повече“ изпитвахме болка по безнадеждния начин на децата. Отне ни цял месец да приемем, че може и да не бъдем приети. Че може би счупихме сърцата си в нещо, което не помръдна от мястото си.
А после ненадейно Патагония ‚падна‘. Рус се усмихна на връх Пойнсенот. Духовете ни пробиха почвата и асфалтираните ни сетива, за да пуснат листенца и да попиват светлина. И там за всички ни се случи онази точка на пречупване, рефракция, при която лъч се разлага на шарените си съставни части. Така изглежда будната кома на това да мечтаеш неразрушимо и непрестанно. Синтезираното щастие на това да се бориш и да бъдеш. Алпинизмът беше завършващата инерция на собствените ни страсти, матерният ни език в държавата на бляновете. Държава, защото те ни държаха така силно…
Там бяхме зависими към независимостта. Независимостта на свободните планини и свободния Дух.
Сблъсък
Подход към базов лагер „Норуегос“.
Декември.
“ Основен проблем на Патагония е времето, което се счита за най-лошото в света. Дъждове, които почти не спират, а когато спрат е за броени часове, но над всичко стоят свирепите бурии с ветрове от над 200км/ч, оставащи там със седмици…“
– Ерик Шиптън, един от най-разпознаваемите британски хималаисти.
Вече десет часа падаше налягането, падаше видимостта, падаше дъждът, падаха температурите, падахме и ние. Тръгнахме си от базовия лагер тъкмо навреме. Оставихме лиофилизирана храна, грабнахме екипировка, затрупахме денковете с камъни и се разкарахме. Зад гърба ни продъненото небе се прониза в Серо Торе и се сгромоляса върху ледника. Всичко зад нас се изгуби от поглед. Ветровете изпаднаха в окончателна истерия. Понякога минаваше компактна вечност преди да можем да се изправим отново на крака и да продължим. Вятърът ни дърпаше във всички посоки като парцалени кукли.
Втренчил съм се в тила на Гришата, който стои на ръба на един голям боулдър изтикан в периферията на ледника. Рус е зад мен, а зад него излита Боинг 737. Той е единствения от нас без качулка. Чува нахлуващото свистене достатъчно рано и се свива на земята. За нас се оказва късно. Поривът се канализира с кошмарен грохот в улея между ледника и страничната морена, на чието дъно се намираме. Внезапно въздухът зад мен се взривява, краката ми се подгъват и със сила ме смазва в земята. Около нас летят камъни. Не мога да мръдна. Пред очите ми Гришата се отделя от повърхността на камъка. Съзнанието ми е простреляно от една дума и тя е левитация. Чувствам се като Алиса в шибаната страна на чудесата. Вятърът го усуква във въздуха и го замеря надолу с главата в дупката между боулдърите. Изчезва от погледа ми. Правя механичен, жалък и неуспешен опит да се изправя. Две секунди по-късно всичко е свършило сякаш не е започвало. Не чувам звук. В съзнанието ми нахлува идеята, че си е счупил врата. Докато се оттласквам, поглеждам назад, Рус се изправя на крака, правя две крачки напред и виждам Гришата на два метра под мен, усукан между острите ръбове на канарите. От носа му започва да капе кръв. Единият му крачол е разкъсан. В очите му е нахълтала институцията на болката. Чувства, значи е добре. Страхът се оттича от изражението ми.
Аз искам да питам, а той иска да крещи. Виждам как дъвче болката и я гълта. Аз и Рус се запознавахме с нещо, което той отдавна познаваше. Патагония. Гришата искаше да се връщаме преди бурята да се стовари. Казваше, че нямаме работа напред, а аз настоявах. Исках своята конфронтация с тази планина. Страхувах се от това, че не я познавам. Сега се страхувам от това, че я познавам. Но и това е нещо, не е ли? Едно е да нямаш шанс като алпинист, а съвсем друго е да нямаш шанс като човешко същество. Като парцалена кукла, която редува безсюжетната версия на себе си в града и безпомощната версия на себе си в планината.
Дни по-късно Гришата се прибра за операция в България. Хернията му се изостри след случилото се и след всички останали неуспешни подходи към преден базов лагер с десетки килограми на гърба. Прибира се при момичето, което обича. Така каза, а мен нещо ме сряза. Любовта тук е лукс. За момент съзнанието ми замести всички, които очакват от мен, с момиче, което очаква мен. Светулка, която ритмично перфорира тъмнината. Пет секунди по-късно внушението на Серо Торе нахълта в съзнанието ми и последното моментално се поряза върху него. Стресна светулката. Свивам любовта си на безопасно място. Търпение и сила. Януари ще настъпи съвсем скоро. Все още нищо не е свършило. Когато затворя очи чувам как Серо Торе шепне имената ни като сирена.
Усещането да бъдеш фатално привлечен от подобни върхове е усещането да гълташ стъкла. Опиташ ли да ги притежаваш по човешкия начин, да ги погълнеш в себе си, те спират да блестят и започват да болят.
Премката на Надеждата
Неуспешен подход към преден базов лагер.
Декември.
„Всеки, който бърза в Патагония, само си губи времето.“
– Аржентинска поговорка
След седмица получаваме сравнително обещаваща прогноза и тръгваме от Шалтен в опит да организираме преден базов лагер (около 30км). През нощта и на следващия ден се изсипва огромно количество нов сняг. Някак не позволяваме на надеждата да изгасне. Въобразяваме си, че ще достигнем западната стена, докато трае бурята и ще използваме следващия съмнителен няколко часов прозорец за щурм. Прекарваме нощта в базов лагер.
Ден втори от изток – подветрената страна на масива на Серо Торе, където зверските западни ветрове навяват опасни количества сняг. На моменти наклоните са 55 градусови. Единствената причина да продължим е усещането, че снегът е стабилен. И, разбира се, защото сме глупави. Излизаме на Кол Щандхард и претърпяваме внезапен челен сблъсък с ветровете на Тихия океан, които се канализират в тясното пространство. Опитваме се да пуснем рапелите, но на моменти въжето отказва да падне надолу, защото ветровете се обтичат нагоре.
Все пак се спускаме в капана на Серо Торе – запад. Продължаваме да се лутаме в жалката видимост към Кол де ла Есперанца /Премката на Надеждата/ – началото на западната стена. Свършваме с изкопаване на снежна пещера, тотално изгубени поради липсата на видимост. Запушваме входа принудени от постоянните пориви на вятъра, които нахълтват с взлом и ни пробутват снега си, сякаш очакват нещо в замяна. Получават го.
#@%&#&$ майката.
През нощта подгизваме от кондензацията до степен, в която не можем да си позволим да продължим. Събуждаме се със затрупан вход. Мечтаният прозорец дори не загатва за себе си. Снегът продължава. Съзнаваме, че ако не се върнем сега, капанът ще щракне и пътят ни обратно ще остане затворен. Там провизиите ни са положително по-краткосрочни от лошото време. Заравяме храна за следващия щурм и отстъпваме. В един кратък антракт на облаците се разкрива западната стена на Серо Торе. Оставаме ужасени от снежните формации по headwall-a. Във въздуха нереалистично висят 15-20 метрови тавани от rime /снежно-фирнова шапка на върховата пирамида/, захлупили отвесите под себе си. Даваме си сметка защо върхът отблъсна италиански, новозеландски и норвежки екипи преди нас. Облаците го поглъщат отново и откъсваме погледи навреме.
Затъваме в сняг до кръста. Опитваме се да бързаме. Първите лавини са въпрос на време. Катеренето обратно към Кол Щандхард от запад е малък, отвесен, компактен ад. Горе разбираме, че може би сме закъснели. Под нас няколко стотин метровите стръмни снежно-ледени склонове са навяти с почти непроходими количества сняг. Продължава да вали. Снаждаме въжетата и се спускаме един друг към безопасността на Норуегос – мястото на базовия ни лагер. Сриваме се в палатката. Сутрешните лъчи на красивото утро удрят пейзажа. Тътенът на първите лавини проехтява в гърбовете ни над ледника Торе Супериор. Излизаме от палатката и пред нас се отцепва серак между Фиц Рой и Пойнсенот. Потъва с глух тътен в бездната надолу. Във въздуха разцъфват снежни облаци с височина от стотици метри.
Обзема ме късометражното усещане, че тук нищо не принадлежи на хората. Хората, които пристъпваме с цялата си смешна дързост, като правописни грешки в поезията на тези пейзажи. Започваме да катерим, само защото не знаем как да спрем. С цялата орнаментика на дребните страсти и едрия хедонизъм…
Отиваме и взимаме всичко за взимане под угрозата да дадем всичко за даване.
Серо Торе
Януари.
„Всеки, осмеляващ се да пристъпи в район на скални формации с големината на Серо Торе и Фиц Рой, трябва да умее да подхожда смирено, самосъхранително и самодостатъчно.“
– Роландо Гариботи, алпинист, писател и хроникьор на катеренето в Патагония
Алармата се вклинява болезнено и нахално в съня ми и ме изправя. Три през нощта е и е януари. През малките часове на нощта могат ли да се случват големи неща?
От устата ми излиза пара. Отварям палатката, впита в стръмните склонове на Кол де ла Есперанца и хващам с тръпнещо нежелание ледения метал на сечивото. Залепя се за кожата на дланта ми. Посягам да разбия фирнованата кора вдясно, за да стопя вода. Ръката ми спира. Фирнът блести, както блестят очите на дете. Нещо ми пречи да нараня чупливата светлина. Поглеждам нагоре. Космосът поглежда надолу. Ръкавът на галактиката е изгрял перпендикулярно на хоризонта. Всичко е посипано със слана от светлина. Бледа и едва жива като Луната. Пред мен черните контури на групата на Серо Торе впиват иглите си в нощното небе. Бях достатъчно сънен, че да повярвам как се раждат звездите – дупки от върхове в небето, през които нощем тече светлината отвъд. Слънчевата смола на Сътворението.
Ето така преди година Серо Торе продупчи душата ми, а в шепите ми изтече малко светлина отвътре. Опитах да я натикам обратно, обаче не се получи. Обещах си, че ще дам себе си да я изсипя там горе. И ето ме, сега съм тук, изтласкан от прибоя на мечтите си. Водите на сънищата ми се отдръпват от повърхността на съзнанието и оставят след себе си само още няколко мидички магия. Слънчевата смола постепенно спира да сълзи през дупките в небето и конкретните контури на реалното се забиват в сетивата ми отново. Ръката ми, здраво стиснала пикела, се стоварва върху снежната кора и хлътва в нея до китка. Светлината изхрущя безсилно реална. Трябваше да стопя вода с малкото оставаща газ, защото утрото започваше да нахлува мъчително бавно от изток. Тридесет дни не можехме да достигнем основата на западната стена, а сега бяхме тук, на кръстопътя на мечтите си, и борбата за тях започваше.
В небето угасваха звезди. Внезапната и безшумна експлозия на изгрева запали хоризонта. Събрахме и заровихме лагера си, за да не останем без него, закопчахме котките, вдигнахме сечивата и се вкопчихме в 55 градусовия лед към Кол де ла Есперанца. Марто беше зад мен. Движехме се на френска свръзка. Вятърът, нахлуващ през премката, ме обви. Не виждах нищо и не чувах нищо. Поток от ледени стъкла драскаше лицето ми. Парчета лед, счупени от мен, летят към Марто, удрят го по цялото тяло, а виковете му да прекратя катеренето и да се съберем попиват във виелицата и не достигат до мен. Двеста метра по-късно виждам лицето му. Разбития нос и сухата кръв по кожата и ръкавиците. В Патагония 60 метра дистанция прекратяват комуникацията. А в буря и метър и половина са достатъчни, споделя ми веднъж Гришата. Крещиш нямо в лицето на партньора си, а думите ти биват пометени от ветровете. С колко и какви ли думи бяха пълни долините?
Отказваме се от френската свръзка. Дължина на въжето по дължина на въжето навлизаме в сюрреализма на Ел Елмо. Серо Торе започва да се изправя над нас и да завзема все по-голяма част от небето. И от нас. Сблъскваме се с първия вертикален rime. Започва да си играе с психиките ни и да търси слабите им места. Марто си проправя път нагоре с обичайната липса на паразитни движения, издаваща внушителен опит и разбиране. Знам, че подсъзнанието ми се опитва да копира този начин на движение. Вертикалът е нестабилен, осигуровките спират да работят. Въжето е декорация. Опасната игра на опорни точки приключва за него и започва за мен. Една малка грешка тук, безобидна контузия, и ще бъдеш въвлечен в най-голямата си битка за оцеляване. Или изтляване. По подобие на запалена восъчна свещ. Тук си толкова далеч и толкова сам. Събираш парещия восък в ръцете си, докато съзнанието ти ръждясва от тихата пустота, разпиляна наоколо. Унищожителната липса на форми в континенталния ледник, изтрил света на запад от нас, се опитва да размие собствените ми очертания. Опитва се да ме превърне в парче нищо. Не гледам натам. Вадя френдовете от раницата и продължаваме на френска свръзка през следващите 120 метра микст. Спираме в основата на над 50 метрова отвесна стена от монолитен и твърд син лед. В повърхността му няма никакви слабости, никакви форми и никакво въображение. Поне за 50 метров момент осигуровките отново имат смисъл.
Вече стотици метри лед наред започвахме да проникваме в езика на Серо Торе. Не можеш да го знаеш преди да навлезеш в бруталната сценография на западната стена. Излизаме на западното предвършие. Там конструкциите на реалността окончателно излизат от форми и пропорции. Следвам Марто в естествен отвесен тунел от монолитен син лед, който ме заключва от всички страни и прорязва втората от трите гигантски снежно-ледени гъби на западното предвършие. Не съм много убеден как трябва да катеря вътре. Подобни формации просто не се случват на моята планета. Двуизмерната ми катерачна мисъл, дешифрираща плоскости, мутира в триизмерна и излизам от тунела. Погледът ми се фиксира върху Марто, който продължава да обира въжето ми, докато приближавам. Все още не съм върнал себе си на себе си, заключен в студената утроба на тунела, когато до мен долитат думите:
– Не изглежда толкова зле…
Веднага разбирам какво има предвид и изправям погледа си нетърпеливо нагоре. Самообладанието ми се разплисква във всички посоки. Оставам поразен. Страхът нахлува в очите ми и знам, че Марто го усеща. Казва ми, че не изглежда толкова зле, въпреки, че и двамата знаем точно колко зле изглежда. Изчаква реакция, а после ми предлага да тръгне той. Изминават три трудни секунди, в които искам да се скрия зад диспропорцията в количествата опит, които имаме. Изкушен съм, защото знам, че е достатъчно силен да го понесе. Изминават три трудни секунди, в които животното, което оцелява и човекът, който се осъществява, претърпяват сблъсък от обратната страна на лицето ми. Усещам как волята ми се разпада отвътре, личността ми претърпява тотална деконструкция. Страхът ме превзема, защото иска да ме спаси.
Какво правя тук? Борбата за върха е едно, а борбата за живота ми ще е нещо съвсем друго. Не изпитвам съмнение, че следващите 50 метра ще бъдат най-трудните в живота ми. Психо-физическата граница, върху която лесно можеш да се порежеш, ако направиш грешката да докоснеш. Щастието наистина ли изисква това?
Страхът нахлува и залива менталната ми повърхност. Опира се в предела ми и започва да ме прегъва, а в мен остава да трепти една единствена струна, която отблъсква конформистката безсюжетност на градовете и лесносмилаемата им занимателност. Дискотечната истерия и емоционалния ексхибиционизъм, които фалшифицират щастието на моето поколение.
Не, щастието не изисква това. Дори алпинизмът да е дегизирана суета. Оцеляването не е достатъчно на живота. Бях достатъчно мачкан от тази планина. Отивам да си прибера мечтите от върха. Стискам ледените ръце, събирам всичко останало в мен и го тласкам напред. Тялото ми тръгва последно. Над мен се надвесва същинска ледена катедрала, която завършва гигантската гранитна кулминация, носеща името Серо Торе. Тук, на това място, той вече окончателно доминира небето. Навлизам в ледената катедрала без да нося религия. Принадлежа на себе си.
… Денят е 6-ти януари, 16 часа местно време. Марто, застанал на 5 метра под върха, ми казва:
– Твой е.
Беше наш. А аз отидох със светлина в шепите си и се сринах на колене, опрях лакти в ледените пера и изкрещях себе си навън. Вкопчен в живота, крещях интензивния страх на последните метри катерене, крещях екстаза, крещях душата си навън, която се разтваряше и смесваше със западните ветрове на пасифика. Крещях коварното усещане за безкраен човешки потенциал. Крещях дълбочината под повърхността на думите, защото сега думите не можеха да бъдат значенията. На изток се разпростираха зелените патагонски степи, а на запад ледената шапка, която се начупва във фьордите на Тихия океан. Само на километър пред нас върховете в групата на Фиц Рой, парадоксално сами, се изстрелваха в небето и създаваха звезди. Наоколо поезията имаше плът.
Защото още може би само сънувах… завит с космоса от небето над Кол де ла Есперанца. Премката на Надеждата.
Край.