Езикът ми е като камшик с раздвоен връх. Толкова ми е трудно,когато имам да кажа нещо добро на някого. Замлъквам и умувам, а когато реша да бичувам и разобличавам,думите идват светкавично, точни и болезнени.
Но днес няма да съм критична.Ще бъде хубав ден. Тръгнали сме на неделна семейна разходка по древен римски път.
Двете ни деца, на седем и девет години, тичат щастливи и се смеят. Ние с мъжа ми едва ги настигаме. За наш късмет от време на време момченцето ни се спира и се навежда да търси фосили между камъните по пътя, давайки ни кратък отдих.
В един момент дъщеря ми забавя крачка и се умисля.
-Тате,какво ще стане ако срещнем мечка?
-Не се тревожи, мечките ни отбягват,отвръща съпругът ми.
-Освен това имаме нож в раницата,обаждам се.
-А аз имам шуликен,обажда се и баткото.
Очите на дъщеря ми се насълзяват:
-Няма да тормозите горките меченца!
-Няма,обещавам аз.
Наслаждавам се на свежия зимен ден. Небето е сиво, а гората е в тъмните си нюанси. Широколистните дървета са оголели. На този фон сияе зеленият мъх, застлал камъните край тясната пътека. Попивам с очи красотата наоколо и тогава забелязвам боклуците, нахвърляни по земята. Не казвам нищо. Днес не е ден за лоши думи,но е тъжно.
-Къде да си хвърля хартийката от бомбона,пита синът ми.
-В джоба, отвръщам кратко.
-Мамо, кой е нахвърлял толкова боклуци,пита отново.
-Ами-и-и, това са хора,които като нас са дошли да се порадват на красивата природа,но не са се научили да я ценят и пазят…Прехапвам език.
Мъжът ми се подсмихва ,защото е прочел мисълта,която не искам да изкажа, нещо за боклуци,които ядат боклуци и оставят диря от боклуци, но не. Няма да уча децата да мразят, и няма да мразя.
Ако можеха тези хора да видят планината през очите ми… Аз пристъпвам в гората като в храм. Тя ме изпълва с повече смирение от която и да е църква.
Всяко клонче трепти красиво ,протегнато към небето. Всеки камък мълчи красиво , в своята възвишена безучастност. И целият пейзаж се променя във времето,като във всеки миг носи своя неповторима прелест. В никой магазин на света не може да се купи нещо толкова прекрасно.
Вървя и мълча.
Стигаме до рекичка.
Децата се спускат по брега и си намират интересни,чудни неща. Изглежда бъркането с пръчки във водата никога няма да им омръзне.
Правя снимки за спомен,като се старая да не се виждат боклуците,хвърлени по брега.
Да, днес няма да бичувам никого с речта си,само ще ги изрежа от снимката тези…
Снимам двете деца заедно,като гледам найлоновата торба,която виси от дървото зад тях да не загрозява нашия спомен…