Нагоре по равното

Крача. Един-два. Край няма. А и нямам вече вода. Преди дни тръгнахме около дузина група. Сега май останахме около четирима. На всяка спирка се отделяха изморените индивиди и благоразумно заслизаха към удобствата на цивилизацията. А ние – ние продължавахме….Луди глави! Брат ми най- отпред, с касетофона завързан над палатката. Аз с всичките десетки аудио касетки и резервните батерии – най-отзад. По-между ни – останалите оцелели. И тичаме по скалите, встрани от пътеката, нагоре по равното. Щото флегматични туристи ни се мотат на пътеката пред нас. А ние си прокарваме свои. Който може да ни последва по тях – да заповяда. Нароге по равното…

Но нормалните хора, флегматичните туристи ни се възмутиха на безхаберието. Че не ги чакаме. Че тичаме като кози. Че надуваме музика из чукарите на Пирин. Проклетисаха ни да паднем и да се почупим…. Даже и толкова високо да срещаш злобни хора?… Не го разбирам…
Ние просто ги погледнахме учудено по между скоците ни из между канарите. Не знам дали и забелязаха… Накрая всички заедно вечеряхме на заслона… Планината е една за всички.

Та крача, из тази ми ти планина. Едно-две, едно-две… Гледай си в краката, да не се спънеш. Едно-две, едно-две…. Я птичка, я дърво, я небе…. Ругая от типа на: „Да му бера лайката – защо няма повече потоци из тия дебри?!?“… Едно-две… Само да стигнем. Вече почти го подушвам – мириса не езерото… Знам, че е там, точно под онези зъбери – долу в скута им… Никога не съм го виждал, но знам че е там!… Набирам по-бърза крачка – нагоре по равното. Задминавам и водача и почти не почвам да тичам на четири крака като го видях в далечината….

Бос пълня студена вода в бутилки. Проснат на тревата топя уморени ходила в потока, извиращ от езерото. Гледам небе и нямам ни една мисъл в главата. Ще е чудесна нощ за палатка….
След като сме разпънали бивака, огледал съм наоколо, проходил съм цялото крайбрежие на езерото, по пътя си съм успял да се удивя какви странни хора успяват да стигнат по тия височини. Да, планината е една за всички, но все си мисля, че не всички виждат една планината…

Разхождайки се си избърсвам негативните впечатления като пот от преход. Вятърът освежава морното чело и в последните лъчи на деня успявам да си намеря перфектната канара на която да си седна. Кръстосвам крака, паля цигара и издишам бавно. Опитвам се да погълна и обхвана с поглед и мисъл гледката пред себе си… Неописуема – тези скали, тези зъбери, тази планина, този връх… Единствени!…

И тогава ме удари… Като гръм… Осъзнах – че не съм и способен – да го осъзная, да го обозра, да го обхвана и прозра. Да го запазя… Прекалено съм нищожен. Та какво съм аз – спрямо тия канари – зъбери на векове, гордо извисяващи се през времето, брулени от ледове и ветрове, на които човек не може и да издържи и ден?… Сякаш се отделих от тялото си и се издигнах директно нагоре…. В един момент спрях да се виждам като точка на тоя див фон от сурова природа. Малко се уплаших, защото осъзнах че съм нищо в сравнение с това което чувствам и виждам. Поуспокоих се като си спомних думите на баща ми: „Планината трябва да се уважава. И когато си искрен – нещата са взаимни. Така е в природата.“….

Затворих очи. Отворих очи. Осъзнах че съм спрял да крача. Поне за момент. За тази вечер съм стигнал. Разпънал съм си къщата и съм си вкъщи – в Планината. Допуших си блажено цигарата и слязох от канарата. Поклоних се на Планината с усмивка на лице. Поздравих я от името на всички нестигнали. Казах й да не им се сърди. Че те пак ще дойдат. Че я уважават достатъчно и знаят кога да си тръгнат на време, за да могат отново да я навестят някой ден….

В хижата пък се запознахме с планинския водач на флегматичната група туристи. Сподели, че му било писнало да се скита из Планината и мечтаел за бира, тълпата на София и миризмата на аспух от трабант. Много интересна и забавна личност – какви ли не се срещат из тия височини. Точно под върха. Точно тук, най-лудите дишаме най-свободно…. От Планината е.

На другият ден спокойно, без да бързаме, с леки сърца и ние слязохме от планината. Беше прекрасно крачене и имаше много езера и поточета с ледено студена вода. Оставихме върха зад гърба си…

Но мисля че накрая Планината от никого не слезе…
И просто продължихме да си крачим към свои върхове….
Нагоре по равното…
Едно-две.
Едно-две.
Здравей, отново!