Човек не може да си избяга от съдбата. Каквото и да правиш, някои неща в живота ти са предначертани и измъкване няма. Неслучайно ги има тия приказки „Каквото е писано, туй ще стане“ и „Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш“. Ама толкова неслучайно, че няма накъде повече. Има моменти в живота, когато ти твърдо си мислиш, убеден си, че вървиш по пътя за Варна, а то се оказва, че си тръгнал по тоя за Враца. Не вярвате? Ей сега ще ви разкажа една история, за да видите, че такива неща стават.
Когато бях в трети курс в университета през лятото отидохме с няколко колеги на екскурзия. В курса имахме едно момче от Чипровци, с което движехме, та то все ни разправяше какви красоти имало около града и все ни канеше да идем нататък. Такива неща описваше, такива снимки показваше, че се съгласихме. Натоварихме се с раниците и палатките на автобуса – аз, Ваня, Сашока и Павката – и право при Теодоси в Чипровци. Той за първата нощ ни беше резервирал стаи в една къща за гости, та оставихме там багажа и ръшнахме да разглеждаме града. Обикаляхме насам, натам, Тео ни разказваше разни интересни неща, накрая ни заведе в историческия музей. Наред с останалите експозиции имаше и специална изложба на известните чипровски килими. Каквото и да кажа за тях ще е малко. То са едни цветове – ярки, красиви, наситени, то са шарки – птици, цветя, геометрични фигури, плетеници и черти, гледаш, гледаш и ти се пълнят очите с тая прелест. Ахкаме ние, охкаме, а Тео току разправя:
– Тая фигура тук се казва канатица пеперуда. Тая е пресечена канатица. Тия, дето са като снежинки, са пиротчанки, това е бибица, това жабица, това сложното е скрапа. Това зеленото, дето е като ромб, е вършено коло, а простите до него са макази. Ако обърнете кой да е килим ще видите, че има две еднакви лица.
– Хитро – засмя се Сашока – като нацапаш едната страна го обръщаш от другата и готово – имаш си чист и хубав килим.
– Догодина да дойдете за втори май. Тогава ни е съборът и има фестивал на чипровския килим. Това тук в музея нищо не е, да видите какво чудо става през май!
После пообиколихме още малко и накрая се настанихме в една кръчма да обядваме. Трябва да ви кажа, че такива порции до този момент не бях виждала. Ядохме, ядохме и пак почти половината храна остана, хем трима мъже, бая ми ти ящни, имаше на масата.
И още нещо искам да ви кажа: градът е просто разкошен. Сгушен е в западните поли Стара Планина, накъдето и да погледнеш – високи възвишения. Беше лято, та всичко светеше в зелено. Едно синьо небе се опънало отгоре, едно слънце пече, едни птици се разпели… И едни усмихнати хора! Приветливи, ведри, ще кажеш, че живеят на най-щастливото място на света. Прощавай, мило Чипровци, че досега така те пренебрегвах! Ти се оказа едно прекрасно място и остана завинаги в сърцето ми!
На другата сутрин рано-рано потеглихме към планината. Така казано ще рече човек, че кой знае колко е била далеч тая планина, а тя е току в края на града. Накъдето и да тръгнеш все в подножието на хълм излизаш. Само ако вървиш по брега на Огоста си в средата, долу между хълмовете. Тео беше измислил някакъв си негов маршрут и ние послушно го следвахме. Все пак никой освен него не познаваше околностите. За първата вечер опънахме палатките на закътана полянка и плъзнахме по нея да берем диви ягоди, че имаше в изобилие. Представете си следната картинка: петима човека се придвижват кой на лакти, кой на колене, кой на колене и на лакти по земята, лакомо късат ароматните червени плодове и още по-лакомо ги тъпчат в устите си. От време на време си подвикват по нещо и се хилят. За пръв път в живота си преядох с диви ягоди. Не просто похапнах, а преядох. Освен с красивата природа и приветливите хора до края на живота си ще свързвам Чипровци с преяждането. То е малко за срам, ама ей на, признавам си, честен човек съм.
Като притъмня момчетата запалиха огън, Тео домъкна отнякъде пресни гъби, наниза ги на дълги пръчици и ги изпекохме. Отделно си носихме разни други неща за хапване и пийване, Павката извади един стар транзистор – ветеран от множество походи, преходи и екскурзии – та и музика послушахме. До среднощ си разказвахме вицове и истории, а Тео току вмъкваше по нещо от местния фолклор и легенди.
Като съмна пихме по едно разтворимо кафе, прибрахме багажа, засипахме огнището, събрахме боклуците в едно чувалче и отново потеглихме. Времето се понамръщи, един ветрец излезе, облаци плъзнаха по небето, уж да завали, но не заваля. Стигнахме до мястото, където Тео беше избрал да лагеруваме и отново опънахме палатките. Вечерта беше по-хладна от предишната, та се пооблякохме докато стояхме навън край огъня, но всичко друго си беше същото – щурците, които скрибуцаха навсякъде около нас, шушкането на листата, мирисът на пушек, на билки, на чисто, даже печените гъби бяха същите. Тео пак беше успял да намери отнякъде. По транзистора хванахме някаква поздравителна програма та хубавичко си попяхме покрай нея.
Призори са зачуха гръмотевици, далеч бяха още. Ванчето, с която деляхме една палатка, подаде глава навън да огледа положението, но каза, че не вали. Доспахме си и към девет часа отново се събудихме. Пак разтворимо кафе, пак оборка и пак на път. Бяхме с анораците си, защото осезаемо захладня. Очаквахме да завали, облаците се скупчиха още повече и слязоха по-ниско над нас, но Тео каза, че било рано за дъжд. Познавал района и знаел как изглежда небето, когато ще вали. Според него можело да очакваме първите дъждовни капки на другия ден преди обед. Възползвайки се от това ние свърнахме през едни храсталаци, през едни дерета, през едни пресечени терени (тоя пък Теодоси реши да види дали сме сериозни или баир-будали!) и излязохме на едно райско местенце – Чипровския водопад. КРА!СО!ТА! Само това мога да ви кажа. Приказна гледка на разпенена като млечна пяна вода, падаща от осемнадесет метра, скачаща по скалите, разбиваща се, пръскаща, шумяща и бумтяща! Въздухът наоколо беше пропит от влагата, а зеленината беше с ярки, наситени цветове. Едни капчици се стичат по листата, една водна пара се носи из въздуха, едни меки, зелени мъхове плъзнали навсякъде. Случихме се сами, та се наснимахме хубаво за спомен.
– И зимата тук е много хубаво – обясни Тео, – водопадът целият замръзва и става на висулки. Като в ледена приказка. Ако удариш по тях с пръчка – кънтят; по-тънките по един начин, по-дебелите по друг.
Повъртяхме се още известно време, попръскахме се с вода и пак потеглихме. Теодоси отново ни поведе през разни шубраци и невидими пътечки, които само той си знаеше. Твърдеше, че така сме щели да стигнем много по-бързо до някъде си, по-пряко било. По път той често се отклоняваше, мушеше се сред дърветата като ни караше да продължим сами, после ни догонваше с гъби в ръце. Приличаше на някакво горско духче, което винаги знае къде има гъби и кои са правилните пътечки, само на ръст не го докарваше – убедена съм, че няма горско духче, високо почти два метра и яко като канара. Чак беше неестествено да го гледаш при тия му габарити колко е пъргав, как подскача по камънака, прескача падналите дънери, завира се в храстите.
След няколко часов преход излязохме на едни възвишения, по които имаше останки от стара сграда. Докато отмаряхме на скованите дървени пейки и маси Тео се впусна да разказва:
– Това тук някога е било Гушовският манастир. Кръстен е на закрилника на града – Свети Архангел Михаил. Местните му викат „Свети Рангел”. Не се знае кога е построен, но е бил изгорен и разрушен из основи от турците по време на Чипровското въстание. Има една легенда, свързана с това. Значи, като идвали преди много години хората тук, на храмовия празник на манастира, от гората излизал един елен, който имал бяло петно отпред на гушата, „гушовец” му викали, то затова и на манастира така казват. Идвал еленът, пиел вода, почивал си, а после хората го принасяли в жертва. Една година еленът дошъл по-късно и хората от бързане не го оставили да пие вода и да си почине, веднага го заклали. От гората се зачул глас „Това царство ще загине и турско царство ще дойде” и от този момент нататък еленът престанал да идва. В същия ден избухнало Чипровското въстание. Било седемнайсти век.
Станахме, поразтъпкахме се да огледаме наоколо. От сградата беше останала само вкопаната в земята основа на църквата и някое и друго парче запазен стенопис по камъните, като и малко от манастирските стени. Имаше и един забит каменен кръст, малко по-висок от човек.
– Теодоско – провикна се по едно време Сашока, – ти защо ни преведе по тия кози пътечки, та целите се издрахме, я гледай какъв широк път има там.
И наистина – до поляната водеше удобен, чакълест път.
– Пътят е за градските глезльовци, вие сте изпечени планинари, няма да се излагаме. Пък и по чакъла гъби не растат.
– Бе ти с твойте гъби! – Подразни го Павката – Кой знае какви са, някакви отровни, халюциногенни, та искаш да ни нахраниш с тях и после да ни гледаш сеира.
– Че нали и аз ям с вас?
– Ядеш ти. Сигурно подбираш само нормалните, а за нас оставяш другите.
– Ех, една тайна си имах и ти ми я разкри. Ама я давайте да хапваме набързо и да тръгваме, че трябва да стигнем до едно място, дето ще спим, а до там има доста път.
– А, гъбите си ги яж ти, аз искам сандвич – закани се с пръст Сашока и зарови из раницата си в търсене на храна.
– Споко, гъбите съм ви ги приготвил за довечера като запалим огън.
– Тео, колко далеч ще ходим? – запита Ванчето.
– Доста. Нали Герганата много държи утре по изгрев билки да бере, та съм предвидил едно хубаво място, дето има доста мащерка и други неща. – Тео се изхили и ме погледна хитро. – Еньовден било, магии, тинтири-минтири.
– Да млъкваш! – сопнах се миролюбиво аз. – Като не разбираш нещо не значи, че то е глупост. От край време на Еньовден си бера билки сутринта.
– Затова ли си такава хубавица? – засмя се и Павката, загризал червена ябълка.
– Много ясно! – отметнах гордо дебелата си плитка през рамото. – Ти какво мислиш? То може да ми е дадено, ама трябва и да се поддържа!
– Уууу, че и скромна! – включи се Сашока, ръфайки сандвича си.
– Скромност ми е второто име – заявих сериозно.
Когато станахме да си вървим отново се зачуха гръмотевици, но Тео ни успокои, че дъждът е още далеч. По пътя се мотахме, спирахме, за да снимаме пейзажа, брахме боровинки, тъкмо бяха почнали да зреят, та пристигнахме почти по мръкнало. Набързо разпънахме палатките и момчетата стъкнаха огъня. Тео наниза на пръчки гъбите и се захвана да ги пече. Чуден мирис се разнесе. Павката успя да хване някаква станция на транзистора, та пак имахме музика. Вярно, прекъсваше, шумеше, бръмчеше на моменти, но няма значение. Така е то в планината. Тази вечер стояхме до много късно. Какви ли не истории си разправяхме, Тео ни разказа сума ти неща от миналото на града – исторически факти и легенди, които знаел от баба си, тя от нейната баба, тя пък от нейната баба. Подухваше ветрец, щурците скрибуцаха край нас, обади се кукумявка. По някое време облаците се поотдръпнаха и се показа луната – жълта, едра, наляла се, аха да се изпълни цялата. Мека светлина обля полянката, на която лагерувахме. Хорът на щурците изведнъж се усили. Заслушах се. Стана ми едно такова хубаво на душата.
– Герганче – рече след малко Сашока, – какво бе, пиле, така се умисли? Да не ти дойде в повече винцето?
Изплезих му се.
– Чакай ти да ми дойде в повече винцето. Мислех си разни работи. Имаме си огън, точно като за навечерието на Еньовден. Да имаше сега и една река да се изкъпем, съвсем щяхме да сме в десетката.
– Ти пък, река – намеси се Тео. – И в най-горещите дни реките са студени. Планина е това все пак.
– Нищо де – продължих, – поне да наджапаме щеше да е възможно. Така повелява ритуалът.
– Няма да джапаме – усмихна се Ванчето. – Обаче утре ще берем билки. Да ме събудиш с теб.
– Добре, нямаш грижи – отвърнах.
– Абе, момичета – започна Павката, – някак не е честно разпределението по палатки. Вие си спите двечките, пък аз се бутам с тия двамата. Не може ли тая вечер малко да се разместим – аз с едната от вас, а другата – на моето място.
Тео и Сашока веднага завикаха одобрително.
– Не разчитай – пресякох всички мъжки надежди аз и около мен се засипаха протести.
Всичко беше шега, разбира се, още преди да тръгнем за Чипровци се бяхме разбрали кой в коя палатка ще спи.
През нощта не спах спокойно, вълнувах се за следващата сутрин. Притеснявах се да не завали дъжд. Не че това би ме спряло, но все пак друго си е докато човек бере билки времето да е сухичко. Обичам Еньовден, чувствам нещо много специално на тази дата. Не знам какво е, но ми харесва, изпълва ме цялата, сякаш долавям стотици забравени гласове от миналото, които шептят, бърборят, пеят, надприказват се, смеят се в едно неспирно жужене като от кошер. Звучи шизофренично, но чувството е много хубаво, топло едно такова. От години бера билки на този ден, ставам със зората и тръгвам из тревата, а всичко наоколо е все още в роса. Слънцето изгрява, а капчиците засияват като късчета елмаз. Нали знаете легендата – според народните вярвания на този ден слънцето се изкъпва в някоя река, а после се отърсва и водата пада на земята под формата на роса. Тя е магическа, прави билките особено лековити. Харесвам старите вярвания и традиции. Те ме свързват с корените ми, с предците, с хората, които са живели по тази земя преди векове и чиято кръв тече във вените ми.
Събудих се много рано, навън още мержелееше, имаше време до съмване. Облякох се и побутнах Ванчето да става. Тихо се измъкнахме от палатката, за да не събудим момчетата, и се отдалечихме в посоката, която Тео предния ден ни беше показал. Озовахме се на нещо като поляна, по-скоро крива обезлесена местност, цялата заобиколена от дървета. Просека имаше само от мястото, откъдето ние бяхме дошли. Мирисът ни обгърна веднага. Мащерка. Прекрасна, дъхава мащерка. Наведох се, отрих ръце по росата и след това ги прокарах по лицето си. Слънчевата вода – лековитата. Започнахме да берем мащерката, имаше и кантарион, риган, равнец – росни, свежи, ароматни.
Скоро първите слънчеви лъчи се показаха над дървесните корони и оранжевото им сияние слезе към тревата. Погледнах през рамо да видя сянката си. Според поверието, ако се вижда цялата, човек ще е здрав, а ако е на половина – ще боледува. Цялата беше. Не съм и очаквала друго, но въпреки това винаги правя този ритуал.
Набрахме по една торба билки и си тръгнахме. Проговорихме си едва след като излязохме от полянката, преди това бяхме мълчали. Не се бяхме сговаряли за това, просто така се получи.
Като наближихме палатките видяхме стълбец сивкав дим да се извива нагоре. Момчетата бяха станали. Отидохме при тях и те ни връчиха по чаша горещо кафе.
– Тео – започнах развълнувано аз, – ти знаеш ли, че там имаше и еньовче?! Изобщо не мислех, че ще си намеря.
– Знам, много ясно – позасмя се самодоволно той, – неслучайно ви казах там да идете за билки.
Залепих му една звучна целувка на бузата.
– Ама нямаш грешка значи! Много ти благодаря! Направи ми празника съвсем истински!
Закусихме, поседяхме край огъня, поговорихме си и се стегнахме отново за път. Тео искаше да ни заведе на някакво място, дето ходел с баща си като малък. Имало много ягоди и боровинки и се откривала страхотна гледка към долината и Чипровци, обаче било доста път до там.
Нас пътят не ни плашеше, та потеглихме, както се казва, с песен на уста. Теренът не беше най-лесният, имаше стръмни изкачвания, спускания по каменисти скатове, продължителни пресечени местности, храсталаци, неравности. Не напредвахме бързо, то и нямаше как. Към обяд небето съвсем се прихлупи, загърмя, задуха.
– Ей го, иде – отбеляза Тео и след десетина минути дъждът заваля.
Започна леко, тихо, но половин час по-късно се заизлива като из ведро. Ние бяхме с шушляци и дъждобрани, обаче беше трудно да се върви по този терен. Шурнаха вадички от околните нанагорнища, зашляпахме из калта. Вятърът се усили ненадейно, небето стана оловносиво. Гръмотевица тресна, светкавица светна. Буря за чудо и приказ!
– Слушайте – заобяснява Тео, – наблизо има нещо като заслон, пътят до него не е приятен, но по-добра опция в момента нямаме. Ще вали така поне четири часа, затова е по-добре да сме на сухо.
– Давай, давай – прекъсна го припряно Сашока, забърсвайки стичащата се по лицето му вода, – не се обяснявай, а ни води нататък, че ще се издавим.
Свърнахме наляво и поехме през гората. Кошмарно беше! Големите ни раници непрекъснато се закачаха по клоните и храстите, земята се беше разкаляла и по грайферите на обувките ни залепваха доволно големи количества кал, направо беше трудно да се върви. Излязохме на едно открито място, където позачистихме подметки в острите камъни и продължихме. След пет минути направихме завой и настигнахме някакъв мъж. Той вървеше с приведена глава, като периодично се оглеждаше изпод качулката на смачкан дъждобран, спираше се, въртеше се, явно се беше заблудил. През рамо носеше голяма торба.
– Човече! – Викна му Тео. – Къде така в тоя дъжд!
– Аз… май се загубих – отвърна мъжът.
Беше млад, може би колкото нас самите или съвсем малко повече. Лицето му беше покрито с няколкосантиметрова поддържана брада.
– Идвай – махна му Тео, – недалеч има заслон. Скоро няма да спре да вали. После ще те упътя за където си тръгнал.
Мъжът се присъедини към нас и заедно продължихме. Стори ми се, че вървяхме цяла вечност. И как иначе в това време! Гръмотевиците трещяха една след друга все едно идваше краят на света. Вятърът хвърляше в лицата ни дъждовни струйки, брулеше листата наоколо, кривеше клоните. Отвсякъде се стичаха вади и се събираха в долчинки и дупки. Когато най-сетне някъде пред нас се показа заслонът, всички си отдъхнахме.
Беше нещо като голяма дървена барака, скована от дъски, с широк навес отпред. Тео бутна вратата, не беше заключена, и влязохме. Смъкнахме раниците от гръб, за да се поразкършим и се огледахме. Имаше две помещения, от едното се влизаше в другото, но без врата помежду им. Всяко от тях се осветяваше от мъничко прозорче с потъмнели стъкла. Покрай стените имаше грубо сковани дървени нарове, пейки и маса, в единия ъгъл бяха натрупани дърва.
– Не си го представях така – рече Павката.
– А как? Легло с балдахин ли очакваше? – позасмя се Тео. – Казах ви, че е заслон и ето – заслон е. Да отдъхнем малко и после ще запаля огън вън. Под навеса няма да ни вали и добре ще ни дойде по едно горещо кафе. Приятел – обърна се той към непознатия мъж, който стоеше прав до вратата и мълчеше. – Ще се наложи да поостанем тук, та закачай торбата някъде, ей там, на стената, има пирони за тая цел, и се настанявай.
Мъжът не остави багажа си, но отиде и седна на една от пейките. Сашока се стовари до него с недоволно сумтене:
– Ама и време!
Провесихме връхните си дрехи да се отцеждат и извадихме алуминиевото джезве и пакетчетата разтворимо кафе. Тео и Павката запалиха малък огън отвън и скоро имахме гореща, ободряваща напитка. Отпивахме с наслада, така добре ни идваше след прехода в бурята!
– Благодаря ви за кафето – каза непознатият, обхванал димящата си пластмасова чаша с две ръце, за да ги постопли. За трети път ни благодареше в рамките на няколко минути.
– Ти пък, няма защо. – отвърна Тео. – В планината трябва да бъдем хора. То… не само в планината де, но тук най-вече. Аз съм Тео, това са Сашо, Павката, Ваня и Гери – представи ни той.
– Димитър.
– Е, Мите, какво те доведе тук в това чудно време? – попита Сашока.
– Аз към манастира бях тръгнал.
– Кой манастир? – изненада се Тео.
– Тукашният, „Свети Иван Рилски”.
Едва в този момент си дадох сметка, че Димитър носеше тъмна дреха, дълга до земята, и сандали, имаше брада и дълга, вързана на опашка коса.
– Ти да не си монах? – намесих се.
– Послушник съм.
– То не е ли същото? – включи се в разговора и Ванчето.
– Не. Аз още не съм дал обети и не съм минал подстрижение.
– Какви са тези обети? – стана ми интересно.
– За целомъдрие, послушание и нестежение, то ест за отказ от всякакви материални блага.
Сашока издиша шумно.
– Човече! От всичко мога да се лиша, обаче целомъдрието ще ме усмърти! На теб няма ли да ти липсват… някои неща в тази връзка?
Ванчето изсъска на Сашо да млъква.
– Няма да ми липсват. Когато човек е отдаден на бога, той няма нужда от всичко това. – продължи Димитър. – Всеки сам избира своя път. Аз съм избрал моя.
– А ти откъде знаеш, че бог иска да станеш монах? – запита Тео.
– Не знам. Но досега не ми е дал знак, че изборът ми не е правилен.
Поговорихме си, той ни разказа за манастирския живот, беше ни много интересно. Къде иначе човек може да чуе такива неща? Слушах го как говори, беше толкова искрен, толкова непосредствен, личеше си, че всичко, което прави, е жизнено важно за него, че е истински вярващ. Изглеждаше добър човек. Да не говорим колко беше хубав! Леле! То едно високо, стегнато тяло, то едни хубави лешникови очи с дъъълги мигли като на момиче, то една усмивка (вярно, не се усмихваше много, но като се случеше да го направи цялото му лице светваше), една хубава, гъста коса (мокра, ама се виждаше, че е поддържана), едни такива дълги пръсти, абе хубавец та дрънка! Идеше ми да го питам къде е тръгнал да се замонашва като ще разбие кой знае колко женски сърца с това си деяние. По някое време той се изправи и надникна навън. Изглеждаше неспокоен.
– Скоро май няма да спре да вали – рече. – Аз май по-добре да вървя.
– В никакъв случай! – възпротиви се Тео. – Бурята е сериозна, може да стане някоя беля.
– В манастира ме чакат, не трябва да закъснявам.
– Обади се да им кажеш къде си. Да просветне малко времето и ще ти покажа пътя.
– Нямам телефон – сведе очи той.
Спогледахме се. На днешно време не беше възможно да има човек без телефон! Обаче ей на, имаше.
– Ето – подаде му Павката своя мобилен. Димитър не посегна да го вземе. – Обади се, обади се – настоя Павката. – Нека знаят, че всичко с теб е наред.
Димитър се отдалечи в съседното помещение и проведе кратък разговор. После върна телефона и благодари.
Извадихме храна да хапнем. Димитър първо се притесняваше да седне с нас, нямал бил с какво да допринесе за трапезата, обаче ние набързо го приобщихме. Ми така де, то грехота в тая ситуация да оставиш някого гладен. Докато ядяхме си приказвахме и се смеехме, а Димитър дъвчеше мълчаливо. Поглеждах го крадешком. Ама хубав бе! Рекох си къде си тръгнал монах да ставаш, я вземи стани модел, че да ти се радва женското народонаселение.
В късния следобед дъждът все още се изливаше силно без намек, че ще спре. Тео излезе навън да огледа небето и като се върна с възторжена усмивка съобщи:
– Компанията, с радост искам да ви съобщя, че ще станем свидетели на образуването на езеро!
Павката се оцъкли насреща му.
– Какви ги дрънкаш, бе!
– Ей такива. Този заслон не е построен случайно тук. Преди години някакви биолози, дето дошли да изследват мъховете в района и да събират проби, открили, че като завали пороен дъжд ей там, малко по-надолу, се образува езеро. То си има нещо като вдлъбнатина в земята, а и ние тук сме в дере, та отвсякъде се стича вода. Понеже случили лошо време и не могли да си тръгнат, наложило им се да останат три дни. После разправяли, че им се били случили странни неща и за това било виновно езерото. Вечер излизали от него някакви мъгли и от тях те се държали като пияни. На сутринта не помнели почти нищо, не знаели какво са правили вечерта, нямали спомени. Както и да е, заминали си. Обаче решили да не оставят тая работа така. Пак дошли, тоя път домъкнали апаратура някаква, датчици, едно-друго. Есенно време било, ноември, дъждовете били чести. Пак заваляло, пак се образувало езеро. И тия сладури установили, че има колебания в земната гравитация на самия бряг на езерото. Гравитационното ускорение там било 9,74 метра в секунда, а два метра встрани – 9,79. Когато времето се оправило и езерото пресъхнало, на същото място замерването показало гравитационно ускорение 9,79. Занижаване вече нямало. И геомагнитни проучвания правили, засекли и там аномалии. Освен това установили, че камъните, намиращи се непосредствено по брега на езерото, имали по-силни вибрации от останалите, но това се променяло, когато водата пресъхнела. Дошли още учени, построили тоя заслон тук, взимали проби за изследване, снимки правили, какво ли не. Нищо не доказали и си заминали. Заслонът останал. Сега я се сети някой да дойде, я не. Баба ми обаче ми е разправяла друго – ако се случи да вали на Еньовден и някъде се образува вир от дъжда, това било слънчова вода на истината – каквото трябвало да стане, тя давала знак за него. Това са бабини деветини, разбира се. Учените не са ги изследвали – Тео се засмя. – Но са опитали да изследват мъглата, която се образува не само на Еньовден, а при всеки дъжд.
– Да бе, мъгла имало! – засмя се Сашока. – Кой ги знае какви гъби са яли, сигурно като тия, дето ти ни береш.
– А! Ти хубаво ме подсети! Имам още един плик с гъби, трябва да ги направим за довечера, че ще се развалят. После ще припаля пак огъня.
Стана ни любопитно за това езеро и наизлязохме да видим къде се е образувало. Вярно – там беше. В долчинката, съвсем близо до заслона. Не беше голямо, прецених диаметъра му на около десетина метра. По брега му мъгла не се забелязваше.
– Тия учени сигурно са палнали по някой джойнт и после мъгла им се е привидяла. – засмя се пак Сашока. – И аз такава работа искам: да ходя по планините, да си правя кефа, да събирам листа и мъх и после да ми плащат.
Привечер дъждът намаля и Димитър отново каза, че ще си върви. Тео обаче му обясни, че скоро щяло да се стъмни и нямало начин за толкова кратко време да стигне до града, камо ли до манастира, който е няколко километра по-нататък. Отново му дадохме да се обади по телефона, той, милият, изглеждаше толкова притеснен, направо уплашен, че няма да може да се прибере. Нямаше мърдане, налагаше се да остане с нас до сутринта.
Тео запали огън и започнахме да приготвяме разни неща за вечеря. Имахме консерви, които притоплихме, гъбите опекохме, хляб извадихме. Хапнахме хубаво и докато не се беше стъмнило съвсем отидохме да видим езерото, защото Павката при едно излизане навън съобщи, че вече имало мъгла.
Имаше! Ей богу, имаше! Слязохме до долу да видим отблизо. Езерото, което до съвсем скоро се виждаше, сега беше обвито в мъгла. Такава обаче имаше само там, при него.
– Бе какво се чудите – избоботи Сашока, – нищо странно няма. Земята е била топла, сега от събралата се вода се охлажда. Образува се пара. Все едно да напръскаш топъл котлон. И някакви си учени са потрошили сума ти държавни пари, за да изследват нещо, дето всеки може да каже какво е.
Разсмяхме се, постояхме още малко, пък се прибрахме.
И после… И после почти нищо не помня. Честна дума, губят ми се моменти. Оказа се, на останалите – също.
До ден днешен се опитвам да подредя спомените си, щедро изпъстрени с черни петна. Първо се върнахме в заслона. Черно петно. Димитър разказа нещо за манастира, май каза, че през годините шест пъти е бил опожаряван. Някой извади бутилка водка. Черно петно. Бутилка вино. Черно петно. Музика. Ще да е било от транзистора на Павката. Черно петно. Безумен хилеж. Черно петно. Ярка светлина от няколко големи фенера. Сашока носеше такива, ще да са били те, защото в заслона нямаше лампи. Черно петно. Танцуваме. Черно петно. Всички пием. Черно петно. Димитър пие. Черно петно. Аз гледам невярващо как Димитър пие, беше казал, че не близва. Черно петно. Аз и Димитър правим секс. Черно петно.
Да, правилно прочетохте последното, но не питайте как е станало. Не знам. Човекът, който с такъв плам говореше за бог, човекът, който обясняваше, че категорично е избрал своя път в живота и това е монашеството, изведнъж се оказа на пода до мен, целуваше ме, прегръщаше ме, шептеше в ухото ми колко съм прекрасна.
Не знам как стана!
Нямам представа как стана!
Нямам обяснение как стана!
На сутринта всички се събудихме с махмурлук, беше почти десет часа. Наоколо се търкаляха празни бутилки от алкохол. Огледах се, Димитър го нямаше. Наметнах набързо якето си (бях с дрехи, явно по някое време през нощта съм се облякла) и излязох. Не валеше, небето тук-там се показваше през облаците. Езерото си стоеше, но беше наполовина намаляло и нямаше мъгла. Вероятно почвата е била пропусклива и водата бързо се е отцедила. Разтърсих се за Димитър. Открих го след десетина минути, беше се облегнал на една скала. Стоеше с гръб към мен и раменете му се тресяха. Първо реших, че повръща след снощния запой, но после осъзнах, че плаче. Пристъпих тихо. Чух го, плачеше с глас, звучеше толкова нещастно, толкова отчаяно, че се стъписах. Тихо се отдалечих, защото осъзнах, че всичко това е заради мен. Беше нарушил целомъдрието си (за което все още не беше положил обет, но на което държеше въпреки това) и можех да си представя колко тежко го приемаше. Сдухах се страхотно. Като се върнах в заслона ме питаха какво ми е, но излъгах, че ме боли главата. Повярваха ми, всички бяха, бяхме, махмурлии.
Димитър се върна и помоли Тео да му покаже пътя. Аз стоях в ъгъла и се чудех къде да се дена от срам. Не смеех да го погледна, толкова гадно ми беше. Той благодари за всичко, сбогува се и излезе. Аз прехапах устни, за да не заплача.
– Теодоско, братче – подхвана Павката, разтривайки слепоочията си, – какви бяха тия гъби, дето ни направи снощи! Чувствам се натровен!
– Да бе, гъбите са ти виновни. Че нали малко пи!
– Е аз като наистина пих малко защо пак съм зле като вас? – вметна Ванчето с крива физиономия.
– Де да знам – смръщи се Тео. – Може водката да е била менте. В този случай и малко количество стига, за да се нарисуваш.
– Може пък да е било от езерото – продължи да разсъждава Павката, явно решил, че не ще да е в гъбите вината. – Нали видяхме оная мъгла.
– Бе я по-сериозно – изломоти Сашока кисело. – Мъгла! На баба ти хвърчилото! Или е от пиенето, или е имало някоя отровна гъба сред другите и сме я изяли. А може и от двете заедно да е. В комбинация.
– Все тая – намеси се Ванчето отново. – Давайте да се стягаме, че път ни чака.
Прибрахме всичко и потеглихме. Не отидохме на онова място, дето Тео щеше да ни води и за което бяхме тръгнали преди да ни застигне бурята. Първо, беше кално, второ, по всичко личеше, че ще вали още, трето, чувствахме се зле. Върнахме се в Чипровци, постояхме два дни и после с Ванчето, Павката и Сашока се върнахме в София. Тео си остана, той нали там си беше вкъщи.
До края на лятната ваканция се чувствах сдухана. Не ми излизаше от ума гледката на разплакания Димитър. Може да ви е смешно, но, уверявам ви, не е. Правех опити да анализирам нещата, да си спомня какво се случи тогава в заслона и най-вече как се случи, но не успявах. Вярвах, че Димитър ме мрази. Даже исках да ме мрази, защото го бях подвела. Не знам как, но бях го направила. Все си спомнях с каква кротост и вяра говореше за монашеския живот, който го очаква. Той беше избрал пътя си, а аз го бях накарала да извърши нещо, което не бива. Не знам как бях успяла, но е факт. Чудех се как ли съм го принудила да пие. Сигурно от малко го е хванало. И после…
С радост посрещнах новия семестър. Лекциите достатъчно добре ангажираха съзнанието ми, имах много да уча, пишех курсови работи. Лека полека забързаното студентско ежедневие ме понесе и позабравих случката от лятото.
Веднъж като излизах от университета погледът ми срещна някакъв мъж, който стоеше прав недалеч. Огледах го машинално. Висок, добре сложен, хубавец, с къса коса и гладко избръснато лице. Усмихнах се вътрешно като забелязах, че ме заглежда и бях готова да продължа, когато гласът му ме спря.
– Гергана.
Смръзнах се. Ей там, насред тротоара, под лъчите на топлото ноемврийско слънце се смръзнах все едно беше зима. Обърнах се бавно. Той пристъпи към мен. Не бях го познала в първия момент без брадата и с късата коса. Освен това беше и с дънки, а не с онази дълга до земята дреха.
Димитър.
Гледахме се известно време мълчаливо, след което думите изведнъж започнаха да се изливат от устата ми:
– Митко, ужасно съжалявам, аз наистина не знам… тогава… може би водката нещо… обаче, честна дума, не съм искала… Извинявай… Толкова зле се чувствам от цялата работа…
– Като се върнах в манастира дълго време се молих. Исках да получа някакъв знак от бог, чувствах се така, все едно съм предал доверието му. Седмиците минаваха, а знак нямаше. И тогава една нощ разбрах – всичко е било изпитание, което не бях съумял да издържа. Нямах място в манастира. Бях се издънил. Тръгнах си от там и дълго време бях сам. Не исках никого около себе си. През цялото време мислих. След това реших да те намеря. За добро или лошо имаш връзка с всичко това.
Отидохме да пием кафе. Изпуснах си следобедните лекции, но не ми пукаше.
Започнахме да се виждаме всеки ден, а когато три месеца по-късно ме целуна, аз му казах:
– Може да не е било изпитание, което не си издържал. Може би е било знак, че животът ти е извън манастирските стени.
Каква беше истината нямаше как да разберем. Както и не разбрахме на какво се дължеше всичко онова – на гъбите, на алкохола или на мъглата край езерото. Никой от нас така и не си спомни всичко в пълнота. Пък може и бабата на Тео да е права – това е била слънчова вода на истината, която дава знак за нещата, които трябва да станат.