Тя седеше и разсъждаваше над изгубеното време. Чувстваше се безпомощна и разпиляна. Сякаш в някакъв момент, подмамена от звука на веселба навън, беше излязла от себе си и вратата се беше затръшнала зад нея. Сега стоеше в студен коридор някъде между собствения си живот и живота на другите и като през мътно стъкло виждаше уютната стая, пълна с всичко, което обичаше и я радваше – редиците с книги, тоновете музика, снимките от пътешествия с приятели и любими… Но всичко това беше престанало да я топли, заглушено от една ярка, но безмилостно студена звезда; любов, която се оказа безнадеждно далечна и неоткликваща. Беше ѝ студено, беше сама. Време беше да направи нещо.
Винаги, когато се чувстваше така, хукваше към планината. Там, на открито и високо, възвръщаше способността си да диша. Понякога сядаше на някое хълмче и силно мечтаеше да се превърне в дърво. Веднъж почти заспа, галена от нежните лъчи на слънцето и почувства как краката ѝ се впиват в земята, превръщат се в корени, а косата и се разлиства в дървесна корона… Беше малка зелена магия, която се случва много рядко. Да, магия. Време беше за магия. Преди няколко вечери, докато се разхождаше безцелно през опустяващите улици на града и преглъщаше сълзите си, изведнъж някой я дръпна за ръката. Тя се обърна стреснато и видя жена, облечена като циганка, която я гледаше право в очите.
– Искаш да го забравиш? Да се освободиш? Наистина ли? – Изненадата я ограби откъм думи. Жената продължи: – Иди някъде, където се чувстваш спокойна и силна. И после го пусни, изпрати го с вятъра. Ако наистина искаш това, ще успееш. И ще забравиш всичко. Като магия за разлюбване. Но е трудна за разваляне. Само чудо или ново начало могат.
После жената пусна ръката ѝ, и се стопи в тълпата като дим. Въпреки странните ѝ думи, момичето я разбра напълно. В главата и се появи ясна идея какво точно трябва да направи.
Днес ѝ отне обичайните два часа да се изкатери на връхчето, любимо място, след зелените борове, на пет минути по каменистата пътечка след езерцето. Тук бе споделила прекрасни моменти, пикници с вино, смачкани сандвичи и смях, с много приятели, и с него също. Но днес нямаше хора – нито рибари около езерото, нито туристи. Планината беше на нейна страна – беше затворила вратите си за всички други. Момичето не знаеше, но днес всеки, който тръгна по пътеката, внезапно биваше обзет от странно чувство на безпокойство, и решаваше, че май ще вали. Или започваше да се чуди дали котлонът не беше останал включен след кафето. Или се сещаше за някоя неотложна работа. И бързичко поемаше обратно. Всички, освен него.
Седеше на върха и плачеше. Сълзите ѝ се стичаха по бузите, откъсваха се една по една и се раздуваха, подобно на сапунени мехури. И всеки един отнасяше по един спомен. Тогава, когато погледите им се срещнаха сред смеха на компанията и за първи път почувства онова особено разбиране между тях, което оцветяваше и най-невинната размяна на реплики в искрящи цветове. Ето я онази разходка, в която едно куче тръгна след тях и не ги остави, докато не влязоха в метрото. И първата целувка в снега – вкусът на очакване и вино беше подлудяващ.
Една по една малките прозрачни сфери се издигаха над хълма, над дърветата и се стопяваха в далечината. И с отдалечаването на всяка една усещането за безсилие и дълбока мъка, което я беше стиснало за врата, намаляваше. Това, което тя не осъзнаваше, бе, че в момента, в който споменът изчезнеше от погледа ѝ, тя го забравяше напълно. И когато последната сълза отлетя от бузата ѝ, мъката вече я нямаше. Имаше смътното усещане, че се е случило нещо, подобно на събуждане от изпълнен с преследване сън, който обаче не можеш да си спомниш, колкото и да се опитваш.
А той….Той беше безгрижен и щастлив младеж. Според него всичко в живота му беше наред. Нещата имаха свойството някак си винаги да се нареждат. Постоянно имаше някакъв интересен план или веселба на хоризонта, имаше и прекрасна приятелка, красива и интересна, ужасно влюбена в него, може би малко повече, отколкото му се искаше, но се разсейваше и с огромната компания от приятели веселяци. С други думи, радваше се на живота с пълни шепи. Но ето че онази вечер, докато се разхождаше с компанията по улицата, го спря една циганка.
– Дай да ти гледам, имам нещо важно да ти кажа.
Тъкмо ровеше в джоба за запалката и не успя да се отдръпне навреме. Тя сграбчи ръката му в своята и започна да говори:
– Тя те обича, много, прекалено много. Ти знаеш, и се опитваш да я промениш. Но запомни, ако се откаже от теб, твоят свят ще спре. Ще си по-сам от когато и да било. Над главата ти винаги ще има облаци. И винаги ще ти е студено. Това е магия, която трудно се разваля. Само ако пак се влюбите един в друг, тогава. Но това почти никога не става.
Думите й бяха толкова странни и интригуващи, че той застина с незапалена цигара в устата, докато я слушаше. Самата циганка не беше типична циганка, беше с тъмна, червена коса и имаше правилни красиви черти. По-скоро приличаше на актриса, която играе циганка. Тя все така държеше ръката му, но го гледаше в очите.
– Внимавай да не я изгубиш. Тя е слънцето в твоя свят.
И без да поиска пари или да заговори друг от компанията му, тя отмина и се стопи в гъмжилото от хора. Той забрави за тази среща бързо след това. Никой от приятелите му не каза нищо, сякаш не я видяха, нито чуха какво му каза. Вечерта се завъртя, шотове, цигарен дим, вицове – беше поредната купонджийска вечер, която се преля в пияно утро и мързеливо обедно кафе в последните топли есенни дни. Беше събота на обяд, офисът изглеждаше далече в бъдещето, а махмурлукът – прекрасно оправдание да не правиш нищо смислено. Но изведнъж той изведнъж се стресна. Не я беше чувал от няколко дни. НЕ повече от 2-3 май Погледна телефона си – нямаше пропуснати обаждания от нея, нито съобщения. Необичайно. След последната кавга, тя си тръгна много сърдита, но обикновено след около ден отново започваха да си говорят. Но в тези първи минути, докато все още не се беше събудил, изведнъж думите на циганката прорязаха мозъка му като светкавица.
Неочаквано осъзна, че пропуснатите обаждания и съобщенията, които понякога поглеждаше чак половин ден по-късно, бяха трохичките топлина в деня му, които го успокояваха, че каквото и да се случи, каквато и дивотия да направи, тя е там някъде, чака го. Но днес, сред мъглата на махмурлука, вече не беше много сигурен в това. И макар денят да беше слънчев и топъл, изведнъж му стана студено и го побиха тръпки. Без да е решил съзнателно какво ще прави, вече навличаше дънките и търсеше чорапите си. Знаеше къде да я намери. Докато чакаше таксито, набра номера ѝ. Тя не вдигна, още нещо, което се случваше много рядко.
Стигна в подножието на пътеката около час по-късно. Хвърли две десетачки на шофьора на таксито и тръгна на горе. По пътя ѝ звънна още няколко пъти, но все така без успех. С приближаването към подножието на планината увереността му, че тя е там някъде, по любимата си пътека, на онова връхче, се засилваше. Закрачи уверено нагоре през есенните листа. Стори му се странно, че в такъв прекрасен ден нямаше други хора. Крачеше бързо, като дори потискаше желанието да запали цигара или да хвърли едно око на телефона, защото не искаше да губи време.
Изведнъж небето се заоблачи и всичко наоколо неочаквано и зловещо потъмня. Той се уви в тънкото яке и ускори крачка. И в този момент очите му се спряха върху необичаен предмет. Във въздуха към него се носеше малка светеща прозрачна сфера, подобна на сапунен мехур. Но когато приближи до него, в главата му избухнаха образи – неговото и нейното лице, усмихнати и замечтани. Той тръсна глава. Май не биваше да поръчва онова последно уиски снощи. Мехурчето отмина и се стопи в притъмнелия въздух. Само след миг долетя още едно – и отново събуди спомен, за тях, прегърнати в целувка, леко пияни и много щастливи. Той проследи топчицата безпомощно с поглед и когато се обърна, към него летеше трета… И с интуицията, която понякога получаваме в ключови моменти в живота си, той смътно разбра какво става и почувства, че най-важното нещо за него в този момент е да спаси тези спомени. Протегна ръка и се опита да хване сферичката. За негова изненада тя не се пръсна от докосването му, а легна топло и уютно в ръката му с нежна тежест, като коте, което търси милувка. Беше с размера на топче за пинг-понг, и леко вибрираше, като живо същество. Той я пусна в джоба си и се огледа за още. Срещу него летеше цял рояк от светещи мехурчета. Трескаво протегна ръце, започна да ти събира, като се опитваше да ги напъха в джобовете си, в ризата си, чийто краища набързо събра отпред като кошница, но беше трудно, защото всеки път като докоснеше някоя, в главата му ставаше експлозия от образи – сега той разбираше, че това са нейни спомени, които минаваха на бързи обороти, и оставяха усещания – болка, разочарование, обида… толкова много чакане и пропилени моменти… Той размахваше ръка и ги събираше, но беше почти сляп от усилието да хване колкото се може повече и да следи какво прави през рояка от нахлуващи картини и чувства. Затова не беше чудно, че не видя отворилата се пред краката му пропаст. Там обикновено имаше мостче, но днес планината го беше прибрала. Той залитна и аха да падне в скалния прорез, когато изведнъж топчетата излетяха от джобовете и ризата му и започнаха да се подреждат в тънка двойна линия пред краката му. Продължаваше да се олюлява, но успя да се закрепи невярващо върху тях и дори направи няколко колебливи крачки. Линията се огъваше леко, но издържаше на тежестта му. С всяка крачка в главата му продължаваха да избухват образи и спомени. Един особено много го жегна – денят, в който за първи път отвори уста да ѝ каже, че я обича, но тя прекъсна думите му, тъй като още се сърдеше, че е отишъл за риба само с момчетата. И в момента, когато го изпълни силен гняв, че бе пропуснала откровението му заради своята упоритост, мостчето отмъстително се разпадна и той полетя надолу. Тупна на земята, няколко метра по-долу, претърколи се и застина, докато прозрачните светещи топчици се скупчваха над неподвижното му тяло, сякаш чакаха нещо. И ето че изведнъж над главата му изплува рояк от светли сферички, които се смесиха с нейните и в луд танц на светулките избягаха по двойки, спомен за спомен към мътното небе през клоните на леса.
Тя слизаше с лека и весела стъпка обратно по пътеката. Чувстваше се безпричинно весела, излекувана сякаш. Помисли си: „Жалко, че зарязах телефона в къщи”. Можеше да си пусне нещо и да танцува по пустата пътека, сред килима от жълти листа. Макар че колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни нито една любима песен в момента. Изведнъж спря стреснато. До пътеката се виждаше тяло. Тя се затича. Беше момче, очевидно в безсъзнание. Изглеждаше много симпатичен. Наведе се над него, увери се, че диша, след което си пое дълбоко въздух и се опита да си припомни основите на оказване на първа помощ. И понеже в главата й не идваше нищо смислено, а и не носеше своя телефон, започна да рови в джобовете му за неговия, като се молеше да има такъв, да има батерия и онзи номер с набирането на бърза помощ, който никога не беше използвала, да проработи. Изведнъж момчето изстена и отвори очи.
Той гледаше разтревоженото лице над себе си. Не познаваше това момиче, но веднага си помисли, че имаше най-красивите очи, които беше виждал някога – светлокафяви с неочакван отблясък на зелено. Тя хвана ръката му и леко я стисна. Изпълни го безпричинна радост. Момчето се усмихваше. Момичето се усмихваше. Начало.