Горещо е. Топли вадички се стичат по гърба ми. Вървя в края на колоната и се опитвам да сдържам въздуха, който издишвам доста шумно. За да не чуят другите – двамата ми внуци и една от дъщерите ми. Пътеката се вие стръмно нагоре между боровете. Тук там червенеят последните зрели малини. Спирам и откъсвам сладкия плод. Не, не съм уморена, просто обичам малини. Отдъхвам си с облекчение, когато водачът дава кратка почивка. Групата ни е разнородна, хора от 16 до 61 години. Върхът към който се стремим е висок 2016 метра, годината е 2016. Живея в малкото градче под върха повече от четиресет години, но защо се реших чак сега.

Отново тръгваме нагоре. Ще издържа. Но в главата ми се прокрадва подлата мисъл да се откажа. Опасно е все пак. Заради годините, заради височината, заради сърцето, което бие все по-силно. При следващата почивка водачът казва, че след още десетина минути ще стигнем равно място. Стискам зъби и продължавам. Изведнъж пред очите ми се ширва гола поляна обрасла само с трева. Пътеката поляга кротко под краката ми и сърцето ми забавя буйния си ритъм. Посядаме на тревата и хапваме сандвичи. Пред очите ми се разкрива прекрасна гледка. Не мога да я опиша с думи, защото всичко, което ми идва в главата звучи банално познато. Вече съм го чула или чела някъде. Може би трябва да се измислят нови думи за величието на планината. Сърцето ми се изпълва с неизпитвано досега чувство. Вече по-спокойно вървя нагоре. Вляво пасат диви коне. Ето я местността  „Мочурище“, кошарите на каракачаните, чешмата, където са поили стадата си. Спираме за снимки и отново вървим към върха.

Върхът е покорен. Не мога да повярвам, че успях. Вазовият камък, който досега съм виждала само на снимка, книгата където покорителите на върха пишат имената си, а в краката ни е нашият град. Вятърът отвява думите, но не и радостта от победата на духа над тялото и страха. Чак сега аз, момичето от полето, разбирам какво значи да си балканджия.

На запад от върха природата е изваяла причудливи скални форми, които приличат на разрушен замък, замъкът на принцесата, която била толкова смела, че решила да живее тук с любимия си, далеч от хорските очи. Не, няма такава легенда, но на мен ми харесва да си мисля, че е било така. Разпервам ръце и надвиквам вятъра, свободна и щастлива, че изкачих  връх Ком, който е висок 2016 метра и до който мислех, че никога няма да стигна.