Защо си толкова тъжна? Виж…Знам, че ти е трудно.Трудно е за хора като теб в свят като този ,но ще се справиш.
Не отговаряш.Водила си този разговор и преди,добре виждаш неговия край.Почти всяка седмица с майка ти,много харесва този въпрос въпреки ,че не желае да чуе отговора ти. Продължаваш да гледаш през запотените стъклата на колата. Високите блокове спяха от дълги часове и само самотните прозорци на творците и любовниците разцепяха мрака. Бързо отминавате с колата и от тях нищо не остава.Червена светлина светва на празния градски булевард ,майка ти рязко набива спирачки.Стреснато ,но отново безмълвно, за секунда съзнанието ти е проверило дали всичко е наред и е готово отново да мисли за далечни светове.Обръщаш глава ,а пред теб намясто блокове сега се издига гигант. Чудовище от пръст и кал,на хиляди години възраст.По грубата му плът са заседнали дървета с високи гръбнаци и ръце протегнати нагоре към звездното небе,молят се на техния си Бог. Времето спря,за да те остави за се насладиш, с очите си да обгърнеш планината и си каза търпеливо „Хей,това момиче май откри нещо свещено”.
-Скъпа?
Транса също както за миг беше озарил живота ти и светкавично си бе отишъл.
-СКЪПА!!??
-Мамо,коя е тази планина?
-О,ти си можела да говориш?Днес си по-тиха от обикновено?
-Коя е тази планина,ей там.
-Мислиш ли,че трябва да звъннем на доктора ти или вече е много късно?
-Мамо!
-Какво!
-Коя е тази планина?
-От къде да знам,даже не знам къде сме. Доктор Данос каза ,че адреса на заместника му е в този град.Пътувахме цял ден ,вече е 1 през нощта.Трябва да намерим хотел да си легнем и утре сутринта ще отидем до кабинета и да ти вземем лекарствата.
Не искаш лекарства,те не ти помагат… Очите ти не могат да се отделят от върха.Лакомо той те погълна,сдъвка всичко в теб и със зелената светлина на светофара те изплю в колата на майка ти.Онази чужда, студена кола ,която предвижваше тялото ти из улици и далечни булеварди. Егоистично върха се превърна в котва и остави тежката си следа дълбоко в теб .Колата спира пред голяма сграда,непознат човек ти помага с багажа,непознат те води до стаята ти.И ти ,и непознатия мълчите, той оставя багажа до вратата и се обръща към теб. Очите му те оглеждат и сякаш ти казват нежно „Успех” ,осъзнавайки какво ще се случи.
Майка ти е заспала дълбоко.Не чува когато се обличаш,не разбира когато вдигаш раницата си от земята, едва ли е разбрала, че си излязла в тъмната нощ. Не те е видяла колко устремено преминаваш през фоайето на хотела или как се отваря пред теб електрическата врата. Дълги години си представяше какво са емоциите. Толкова дълго си мечта да имаш мечти ,цел,на тях да посветиш тяло и душа. Вървиш по улиците на град, чието име дори не знаеш към планина ,която си видяла за секунда през прозореца.Краката ти се движат сами под натиска на древна сила.Единствените ти придружители са уличните лампи и зимния вятър. Със слънцето едва подаващо се ,заедно достигате грамадните поли на планината. Сякаш от нищото започва величието й, сякаш света е създаден около нея и се смее да доближи подножието й.Света го е страх от непознатото затова прати теб да се изправиш срещу него. Сутрешните лъчи галят дървената кожа и нежно я разкриват пред теб. Крачиш нагоре по влажни изпопадали листа,а лешникови черупки пукат под тежестта й. Във въздуха усещаш аромата на иглички и мухъл. Високите клони леко помръдват високо над теб от дивите катерички. С ръка докосваш вековните стъбла . Вървиш между дърветата и дишаш дълбоко влажния разреден въздух. Вече не си човек. Кръвта ти се е превърнала в буна река ,дробовете ти са листа,кожата ти е от пръст. Ти не си човек ,ти си планина и също като нея се издигаш над тленното и над златния метал.Вече нямаш мършаво болно тяло,с всяка крачка то остава зад теб в ниското дъно на планина.
Крачиш бързо нагоре ,устремена към небето.Пред теб се издигат двете стройни брези ,надвесили глави на теб и оформящи с ръце древна врата. С няколко стъпки преминаваш през листния портал и пред теб се разкрива широка поляна. Не знаеш защо ,но умът ти я припознава. Виждал я е некъде преди из сънищата. Чак сега на това отворено пространство осъзнаваш колко време е минало – слънцето отдавна не е зад гърба ти, то е ниско долу в далечината и с последни сили ти праща своите лъчи. До този момент дърветата ти пречеха да изпитваш глад или студ,но на поляната те се бяха отдръпнали и бързо те застигаше реалността. Не беше подготвена за този момент. Планината вече не беше дружелюбна към теб. Дала ти свобода да скиташ ,тя искаше в замяна висока цена. Мъглата идваше да те прибере. Ти лягаш,отпускаш се ,тялото ти пулсира. Всяка част от теб осъзнава какво ще се случи. Не си яла от 2 дена,от толкова не си и спала. Не си си била инжекциите от повече от ден, не си пила лекарства. Дробовете ти изсмукват въздуха ,но той не им достига. Скоро около теб е останала само мъгла и трева. Готова си за това ,искаш това. Толкова години самота и сега когато няма никои около теб в последните ти часове ти се чувстваш заобиколена с живот . Той щяка навсякъде наоколо ,но не успява да влезе в тялото ти .
И така ти си остана там. Тялото ти изгни и от нега се роди дърво.
То растеше с пълна сила. Пролетта се радваше на събратята си когато те разцъфваха ,а есента плачеше когато те изстиваха под студа. От тежък живот неживян на болно момиче произлезе високо дърво издигащо се по средата на тучна поляна.