Въртеше педалите по „Цар Борис”. Целта му беше Кладница. Преди месеци бе попаднал на купон в селото и му хареса. После разбра, че от там започват доста маршрути, които в следващите седмици обходи. Най-много обаче му допадна този до връх Селимица. Обичаше този преход от равното поле и все по-нагоре и по-нагоре. На високо. Планината! Обичаше тишината и избираше такива маршрути и пътеки, които не бяха населени с кашкавал туристи. Само той, колелото и планината. Никаква хорска реч. Откъсване от действителността и покой. Какъв ти покой. Звуците на насекомите, птичките, притичалата през пътеката сърна, шумът на листата, вятърът, свирещ в някоя канара. Спокойствие. Георги беше единствено щастлив горе, където не срещаше хора.
Но сега имаше път. Много път. Толкова рано сутринта нямаше никакво движение. Даже столицата му допадаше. Трябваше обаче максимално бързо да се измъкне от града, преди по улиците да пъплят автомобилите, бълващи кълбета газ, с които той нямаше желание да пълни отворените си от усилията бели дробове. Стигна бързо Владая и пътят почна да се изкачва. Вече му струваше все по-големи усилия да върти педалите и смени предавката. След двадесетина минути бе на входа на Кладница. Премина през селото и започна стръмното. Тогава я видя. Червена фигура в далечината. Също караше колело. Ускори, но колкото и да се отпиваше на можа да скъси дистанцията. Скоро тя се изгуби. Не я виждаше вече пред себе си. Помисли си да се върне и да хване друго разклонение на пътеката, но си каза, че е дошъл тук, за да избяга от хората, а не за да ги гони. А и каква бе тя? Червен силует в далечината. Луд ли е да гони Михаля? А и защо изобщо му е нужно това?
Прекара цял ден горе. Почиваше си и се разхождаше, наблюдаваше живота около себе си, опитваше да изпразни главата си от мисли, но усещаше нервност в себе си. За първи път не беше напълно отпуснат и слял се с природата. Оглеждаше се с тайна надежда да види червения силует, което не се случи. След шест часа реши да се връща. Метна се на колелото и пое надолу по същия маршрут, по-който бе дошъл. Прибра се бързо. Изкъпа се и седна да чете лекциите от миналата седмица. Мразеше да става така: нещо малко в деня, което преобръща цялостната настройка и прецаква нещата. Скоро захвърли лекциите. Отиде да си купи бира и пофлиртува с пълничкото момиче от магазина. По-късно вечерта си легна да спи, но не спа добре.
Едва дочака събота, за да се метне на велосипеда и да се отправи към Кладница. При Владая я срещна отново. Беше по-близо и успя да види облеклото ѝ – червен клин, червено яке, гъста и тежка руса коса, вързана на опашка. Въртеше ритмично педалите без да се обръща и оглежда. Само косата ѝ се поклащаше на ляво – на дясно, на ляво – на дясно. Георги ускори. Приближи се малко. Излязоха на платото между селата Владая и Мърчаево. Забеляза, че колкото и бързо да кара, не може да скъси повече дистанцията с червената колоездачка. Което беше странно. Имаше се за доста силен физически, а сега пот бе избила по челото му, а това девойче, си оставаше точно толкова далеч от него, както в началото. Взе да се проклина. Тогава видя, че тя се отклонява от пътя. Слезе на банкета, остави колелото легнало и се спусна в храстите. След няколко минути Георги бе там. Спря и се зачуди. Да отиде ли да види къде е момичето или … По дяволите, може да е отишла да пишка. Как ще изглежда, ако някакъв досадник почне да се завира след нея и търси. Остана на място. Така или иначе щеше да се върне при велосипеда си. Минаха няколко минути. Чу се шум откъм храстите и се мярна нещо червено.
– Здравей! – поздрави Георги.
Момичето го погледна с големи очи, сини като езера в слънчев летен ден. Чисти и бистри, невинни и обещаващи. На Георги му се зави свят. Високото чело, тънките вежди, правият нос, пълните и сочни устни, малките ушни миди и очите, трапчинката над горната устна. Косата – жълта като узряла пшеница пред вършитба. Господи. За по-малко от секунда разбра, че е влюбен.
– Здравей! – звънна гласът ѝ – чан в поляна.
Георги мълчеше. Момичето се наведе и вдигна велосипеда си. Момчето проследи движението. Под прилепналите дрехи забеляза перфектно оформена мускулатура. Когато ръцете ѝ хванаха дръжките на кормилото, видя слаби китки с дълги пръсти и къси нокти, покрити с червен лак. Всичко в нея беше червено.
– На къде отиваш? – попита той. В следващият момент реши, че любопитството му може да се вземе за нахалство.
Сините очи се обърнаха към него. Розово езиче се стрелна между бледо-розовите устни и зазвуча чан:
– Към „Човешки кости”!
– Ха, – зарадва се Георги – Аз съм тръгнал точно натам. Искаш ли заедно да караме?
Момичето помълча, после кимна, така че русата опашка подскочи между плешките ѝ. Разкопча якето си и го сгъна. Георги не можеше да отклони поглед от нея. Ластичното бюстие, стегнатият корем, изящният ханш, подканящите му извивки и заоблените хълмове на женствеността ѝ….
Все така мълчалива се качи на колелото и завъртя педалите. Потегли рязко и уверено. Спътникът ѝ също натисна и скоро се изравни с нея. Погледна я. Слънцето надничаше на хребета и осветляваше гладката кожа и златните коси. В следващият момент, тя ускори и Георги изостана.
– Хей, как се казваш? – извика.
Чу прошумоляване на вятър, което заглушаваше звънна на чанове.
– Как? Как? Извинявай не те чух!
– Студена!
Какво име? За първи път го чуваше!
Изкачването продължи мълчаливо. Едно, че караха един зад друг, второ че нямаше дъх, за да поддържа разговор. Темпото се оказа убийствено. След два часа Студена спря и слезе.
– Стигнахме ли? – попита задъхания Георги, пускайки стъпенките на велосипеда си.
– Аз стигнах.
Той отпи от шишето с вода и се огледа. Никога не бе идвал тук. Местността „Човешки кости” се намираше доста над село Кладница, близо до извора на Мътница. Представляваше широка поляна, оградена от високи борове и скални късове. Тревата бе висока половин човешки бой и дебела. Георги не беше виждал такава трева никога. Кръгли, прешленести стебла,от които излизаха листата, чиито остър край завършваше с червено връхче. Поогледа се и ослуша. Имаше нещо в това място. Не се чуваха бръмбари, щурци, не прелитаха пчели и пеперуди, нямаше птичи песни. Тишина. Такава, каквато отсъства от всяка планина. Пронизително глуха тишина. Тогава чу гласа на Студена, звъннал като тежък чан:
– Внимавай къде стъпваш!
– Защо? – огледа се момчето – Какво е това място?
– Не знаеш ли за „Човешки кости”, за манастира?
– Не, защо така се казва?
Момичето се наведе и зарови пръсти в тревата, отскубна няколко стръка. Чу се звук като далечен писък.
– Виж!
Той се приближи и се наведе. Ахна уплашено и отскочи назад. Между червените корени на тревата се сивееха кости. Не знаеше какви, но … щом така се казва местността. Щом! Извика и усети, че главата му се замайва. Някаква тежка и сладникава миризма го обгърна. Прималя му. Падна на една страна, а очите му се впериха към връх Острица. Момичето дойде до него. Погледна го и седна на земята. Повдигна главата му и я положи в скута си. Започна да гали косите му и да говори.
Някога! Много отдавна живеех на близо. Бях млада и щастлива, дива като кушута, игрива като пале. Живеех в селото от другата страна. Село Студена. На него ме кръсти баща ми. Майка ми умряла при раждането ми. Едничка му бях. Заедно живеехме и си другарувахме. Тежки времена бяха тогава. Цял ден с животните на паша, вечерта шетня у дома, носене на вода от кладенеца в другия край на селото. Тежки времена, но станаха по-тежки. Отдавна беше, казвам ти. Слушаш ли ме още? Тук ли си? Тук си! Виждам по очите ти. Въпреки че избледняват и пердето на смъртта започва да се спуска, ще ме чуеш. Искам да чуеш цялата ми история. А тя е кратка, но пълна с мъка. С болка.
Пораснах и татко ме даде за жена на един човек от Кладница и дойдох да живея тук. Не го обичах,но нямах избор. Родих му детенце. На третия месец от раждането се чу, че турците идват. Хората започнаха да се прибират по къщите преди да мръкне, криеха брашното и житото, криеха животните. А глъчката и зурните вече се чуваха отвъд хребета. Беше ме страх, а мъжът ми рече да се скрия с детето в манастира. Всички от селото щели да се се потулят там и да чакат бурята да отмине. Наистина върволица се изви към Кладнишкия манастир. Тръгнах и аз. По средата на пътя се сетих, че съм забравила цедилото, а без цедило трудно щях да се оправя с бебето си. Втурнах се обратно. Влязох в къщи и го взех. Детенцето плачеше, сигурно уплашено от нервността ми. Поседнах за миг на прага и му дадох да бозае. Исках да го успокоя. В този миг осъзнах, че няма жива душа в селото. Ни животни се чуваха, ни хора. Надигнах се да ходя и тогава пред мен се изправи едър турчин. Накривил бе феса си назад и се хилеше под гъстите си рунтави мустаци. Извика ми нещо. Не го разбрах и хукнах да бягам. Пред мен изскочиха още турци. Завардиха ме, заобиколиха ме. Нямаше къде да се дяна. Притисках бебето към голите си гърди и плачех.Усетих как капки мляко се стичат по кожата ми. Нашествениците се приближа, смеейки се и подвиквайки. Хванаха ме. Изтръгнаха бебето от ръцете ми, а онзи мустакатия се наведе. Допря четинестата си кожа и захапа гърдата ми. Пи мляко, а после ме погледна и каза на български:
– Сега и аз съм ти дете, гяурко!
После се разхили отвратително, обърна се към дружината си и им каза нещо на чужд език. Хвърлиха се като глутница върху ми, разкъсаха дрехите ми, опипваха ме, целуваха ме, хапеха, дърпаха, скубеха. Изнасилиха ме не знам колко пъти. Привечер бях ни жива, ни умряла. Бяха ме оставили да лежа насред улицата, а те се бяха пръснали из къщите да грабят. С пълзене стигнах до малкото вързопче-моето бебе и го прегърнах. То ме гледаше със сини очички и мляскаше с уста. Гладно бе. Дадох му гърда със сетни сили, но бях суха. Нямаше капка мляко. Детенцето ми, милото писна. Турците се върнаха при мен. След малко дойде и този, които рече, че ми е дете – най-гадният и най-жестокият:
– Къде са селяните, гяурко? – попита ме.
Нямах сили да говоря. Само плачех и притисках детенцето до мен.
– Казвай или ще те заколя! –извика той и извади закривен ятаган. Опря го о гърлото ми.
Глас нямах. Пищях и се дърпах.
– Тогава детето ще заколя и ще ти дам да го изядеш, мършо! – извика черния. Замахна, а аз се олюлях и паднах на една страна.
– Там са… –успях да промълвя – там в манастира.
Гледах черната фигура на турчина и се проклинах, че издадох скривалището на моите братя и сестри, но нямаше какво да правя.
Турците тръгнаха. Опитах се отново да дам на детето да суче, но нямах нищо. Порязах пръста си – потече кръв и дадох му дадох да суче. По-добре кръв, отколкото нищо. След час успях да се надигна и тръгнах олюлявайки се към манастира. Когато стигнах тази поляна спрях. Исках да крещя, да викам, да плача, да се дера, да умра, да потъна в земята, да се закопая, но усещах топлото бебешко телце до гърдите си. Цялата поляна бе осеяна с труповете на моите съселяни – млади, стари, мъже, жени, деца, бебета, бременни, всички бяха мъртви, а калта бе станала с мътен кървав цвят. Аз ги бях издала, че са в манастира, а после разбрах че друга дружина вече била минала през манастира и на тази поляна кладничани са били поставени между двете шайки нашественици. Проклинах се, че не съм умряла с тях. Но нямаше какво да направя. Тогава видях една старица. Надигна се из куп тела и ме погледна. Вдигна костелив пръст и ме посочи.
Едва чух думите ѝ: „Проклета да си!” .После падна пак и повече не стана.
Пренощувах и почти умрях от студ. На другата сутрин видях, че бебенцето ми е студено като камък. Целунах го и легнах в една долчинка. Чаках да умра. Без него живот за мен нямаше. Но смъртта не идваше. Дойде старицата, която ме прокле. Беше започнала да се разлага, не знам колко време и аз съм лежала. Вонеше ужасно, а жълтите ѝ зъби светеха в тъмното. Чух гробовният ѝ глас. Закле ме да водя всяка година прясна кръв на поляната, за да не се забрави жестокостта на турците, да не бъде простена и за да помогна на съселяните си да преминат отвъд. Прясна кръв! Това искаха и те. Надигнах се и тръгнах така, както бях гола. Не усещах студ, защото … да, бях мъртва и вечно заключена да служа на „Човешки кости”. Злото и предателството няма да бъдат простени. Дори твоята невинна жертва, Георги!
Студена стана. Положи главата на момчето и склопи очите му. Още една душа щеше да премине отвъд тази година. Отвъд планината. Там. Горе. На високото!