То се случи през късната есен в подножието на една високо уважавана и известна българска личност, бидена оприличена на връх. Няма да издавам коя е за да имате шанса да ви се случи по този интересен начин както на мен.

След страшен звездоброй и огнена вечер, станахме рано. Изпреварихме с 2 мекици старозагорската група която чакаше за 16. Завихме своите в компанията на боровинково сладко и ги приготвихме за момента в който щяха да бъдат полезни, някъде там на върха, но преди това ни чакаше работа!

Катерим, загряли, слънцето огрява, часа е около 9 и подухва приятен лек бриз, приятно е на открито сме и има страшна гледка.  Ние сме нищо и никакви туристи. Група от четири забавни и гениални личности, по-скоро на разходка от колкото на сериозно приключение. За вас може би, би било безкрайно по-интересно да слушате за ледени катерения, седем или осем хилядници и чудесата на непознати светове, но повярвайте ми чудеса се случват и в подножието на домашните 2 хилядниците.

Двама от нас, притежавайки по атлетични тела, избързват с около 150-200-300 метра напред. Не се притесняваме, защото знаем на къде сме тръгнали, следим високо издигащите се горди колци. От отдавна се издигат по тези места, някои са без табелки нито номер. Пък и когато телата ни предпочитат да се наслаждават на природата, все пак сме имали огнена вечер, по-добре да се вслушваме.

Аз лично от една година не се бях се надишвал така жестоко с чист и леко разреден въздух. Имах си мойте причини, бях си купил грешните обувки, а пък след това си счупих ръката от едни други преживявания та бях се застоял малко.

Следва пристъп на жажда последван от спиране. Сам и последен, другите трима смело атакуваха този, така не висок, нито стръмен връх, но връх! Освен хидратацията извърших и акт на дехидратация. И тогава, в този така блажен момент в който се наслаждаваш на света с всичките си сетива, в момент на екстаз и блаженство се случи нещо.

Представете си една безкрайна тишина, балкани, върхове, гори, хижи, манастири, равнини, гениално. Не се чува ни пиле ни дявол единственото което чуваш е лекия бриз който гали ушите, пропит от лек есенен хлад. Изведнъж обаче чуваш овчарски кавал от койте се лее най-чистата и естествена мелодия, която някога си чувал. Рай. Тишината, бризчето и тази песен. Летиш летиш летиш.

Ама къде пък ще да е тоя овчар, толко високо да си е довел овцете. Едно стадо диви кози видяхме по-рано, дали пък не е бил козар, може и козар да беше. Заоглеждах се, забравих за върха и групата за всичко, ама пусто овчар се не вижда, ни козар, никой. Сам с балканите и песента.

Дали не беше от свежия въздух, дали не бях гладен вече? Дали не съм изкукал нещо, ама на 29 ми е малко рано! Не може! Гледах, гледах, ама не го намерих овчаря, доста се заседях и си казах дай да тръгавм, че ще настина покрай този сутрешен ветрец.

Моите по-бързи атлетични приятели се бяха изгубили във височинната мъглата някъде почти горе, само Виктория виждах на 200тина метра напред, но тя щеше да ме изчака. Спирах няколко пъти да си почина и се оглеждах за овчара и мелодията, но нито видях, нито чух нещо. Пих пак вода, ако ще и на сила малко, пак дехидратирах смело срещу ветровете. НЕ! Нищо. Питах и Вики дали е чула кавала и тази така планинска мелодия, тя ме погледна леко странно и каза, че не знае за какво говоря. Продължихме да катерим и се заговорихме нещо та съвсем забравих за случката.

Стягах си обвките и в тази секунда на тишина пак я чух. Скочих и се заоглеждах и заослушвах като ловец насред гора пълна с дивеч. Къде си сърничке, от одеве си играеш с мен, ще те ловя. Добре де, няма да те ловя, дай да те видя само, че си истински, че те има, си мислех тайно докато сканирам периметъра. И тогава го видях този тайнствен овчар ли, козар ли, кавал ли, каквото там беше.

На около 4-5 метра от мен стърчеше един кол-маркировка. Знаете ги, тези планиниските, боядисани в черно и жълто набити през 20-30 метра по продължението на целия маршрут. Хиляди, забити по планините и всички сочат към върховете. Тихи и кротки, раждясали и самотни, седят от години и гледат изморените ни лица и слушат ударите на щастливите ни сърца.

Та, този кол точно, висок над 3 метра, нямаше табелка на върха. Обикновенно имат номер за ориентир, да си броиме колко остава, но този беше без табелка, без номер. Незнаен и безличен, но свободен. Не знам как, може би с годините остаряват и табелките им ги изоставят, може би някой ги краде, не знам, но на мястото на табелакта бяха останали две дупки. Есенният бриз само това и чакаше, завихряше през дупките и зазвучаваше най-безкрайната планинска мелодия, която може някога да чуете. Нямаше ни овчари, ни козари, нито пък кавали. Бяха нищо и никакви дупки на върха на един триметров, раждясал, стар, крив кол. Беше планиниския бриз, който поздравяваше изморените крака и потните уши на всеки минаващ по тази пътека в края на есента.

Тогава бях щастлив, че имах късмета да чуя мелодията на бриза и старите колци, които висяха от върховете, чакащи някой да ги посети.