Стоях на терасата, пиех горчиво кафе и шарих с очи по билото на Средна гора. За миг ми се прииска да премахна всички блокове, бетонът да изчезне, да няма нищо между мен и възвишенията.
Телефонът ми иззвъня и ме изкара от унеса. Беше една моя позната.
– Здрасти, как си? – попита тя.
– Ами, добре съм.
– С една приятелка ще ходим към Стара планина. Искаш ли да дойдеш?
– Кога ще ходите?
– Утре.
Премислих всичко за миг – нямах много пари, нямах екипировка, нито опит в планината.
– Ще дойда, разбира се. А къде точно ще ходим?
– Събираме се в Калофер, после към хижа Рай, след това качваме Ботев… После към хижа Васил Левски, накрая Амбарица.
– Супер… Добре, значи ще се доразберем… Хайде, чао засега.
Усмихнах се и погледнах отново към Средна гора. Сбогувах се безмълвно с планината и се заех с багажа.
*
Влакът от София до Калофер пристигна и от него слязоха двете ми познати. Засмяха се веднага щом ме видяха. Гледаха раницата ми. Черна, малка и стара, запазена още от училище. Така я бях натъпкал, че циповете почти се отваряха. В сравнение с големите им туристически раници моята беше като бебе.
Измежду всички дрехи, храни и предмети, в чантата ми имаше няколко празни местенца. Малки джобчета тишина, които чакат да бъдат запълнени. Там щяха да се трупат спомените.
За три дни раницата усети много.
На път за хижа Рай заваля. Дъждобранът ми се скъса в един клон и раницата започна да се мокри. С всяка крачка я усещах по-тежка.
Раницата ми запази и спомена за Райското пръскало. Събра малко от шума му – от вечния тих сблъсък между вода и камък. По-късно, щом я отварях, чувах водопада. Тя беше моят голям рапан, който ме свързваше с планината.
На другия ден поехме към връх Ботев. Аз вървях най-отпред, с пръчка в дясната ръка.
Раницата запази още един звук – тъпото удряне на пръчката ми в земята. Макар да изглеждах като старец с бастун, се чувствах Дете повече от всякога. Планината беше втората ми Майка.
Слънцето ставаш все по-смело. Все по-често спирахме за почивка, оставяхме раниците и сядахме до тях. Аз гледах своята като близък приятел. Тя сякаш искаше да ми каже нещо. “Ей, още малко има, хайде, тръгвайте”.
Тогава поглеждахме нагоре – към върха, към високата антена, която сякаш ни махаше. И пак поемахме, крачка по крачка, задъхване след задъхване. Пръчката ми беше метроном, който отмерваше ритъма на природата.
Почти нищо не си казахме по пътя. Всеки от нас беше в собствен разговор с планината.
Върхът приближаваше. Задъхванията ставаха все по-силни, краката боляха, раницата ми убиваше.
Накрая, след още безброй крачки, успяхме.
– Успяхме – каза едното момиче.
– Успяхме – повторих аз, докато гледах надолу.
Искаше ми се да обхвана всичко – всяко дърво, всяка тревичка, всяка стъпка, останала по пътя. Но не можех. Затова се надявах раницата да запази поне малко от тези спомени.
Някой мъдрец беше казал “Когато стигнеш върха на планината, продължи да се изкачваш”. Така направихме и ние. Влязохме в метерологичната станция и изкачихме стълбичките до втория етаж. Един етаж над върха.
Вътре имаше много хора. Различни, уморени или бодри, млади или стари, опитни планинари или такива като мен. Всеки разказваше историята си. Ние също споделихме с другите – от къде сме, по кой път сме минали, какво сме видели, защо единият от нас е с такава раница.
Наляха ни чай. Малко след първата глътка навън заваля порой. Слушах всеки плисък, чувствах всяка капка. Представях си как се стичат по камъните, трупат се като бисерчета по листата на дърветата, мокрят туристите, които още пътуват към върха.
Огледах хората. Всички бяхме далеч от домовете си, но сега, тук, под тези капки дъжд, с този чай в ръце – това беше единственият ни и незаменим дом.
Чаят свърши, дъждът спря. Дойде време да тръгваме. Грабнахме раниците и отново поехме, този път надолу. Помахах на антената. Обещах си да е за довиждане, а не за сбогом.
Тръгнахме към хижа Васил Левски. Умората правеше всяко хълмче да изглежда като връх.
Не обърнах внимание на раницата нито в хижа Васил Левски, нито на следващия ден, когато стигнахме Амбарица. С времето тя стана част от мен, която ръцете ми автоматично сваляха при всяка почивка. Оставяха спомените да си почиват. И да отлежат.
*
Видях дупката чак когато се прибрах у дома. Беше на дъното, до едно от ъгълчетата.
Кога ли се беше скъсала раницата, дали на път за върха, или след това? А колко ли спомени са се разпилели по пътя? Колко ли звуци са избягали от черния ми рапан?
Няколко седмици по-късно раницата напълно се скъса. Колкото и да ми беше мъчно, трябваше да я изхвърля.
Все пак, благодарение на нея, имам достатъчно спомени, за да сглобя тази история. Тя ще е новата ми раница. Надявам се да издържи дълго. И да не я отварям само аз.
***