„Sometimes
I feel like I want to live
Far from the metropolis
Just walk through that door
Sometimes
I feel like I want to fly
Reach out to the painted sky
A prisoner to the wind
A bird on the wing „
Dead Can Dance, Opium
Влакът бавно потегля и аз най-после мога да се отпусна на седалката си, предвкусвайки отдавна очаквания покой. Късно е, и тъй като е средата на август, нощите все още не са достатъчно прохладни. Ето защо със спътниците ми сме единодушни, че отварянето на прозореца в купето е неминуемо.
Индустриалните сгради, присъщи за всеки краен квартал на всеки голям град постепенно изчезват, заедно с фалшивите светлини, излъчвани от мътно жълтите лампи. Вдишваме първите свежи глътки въздух, неопорочени от урбанизираната среда и очите ни се зарейват към тъмните гори, разстилащи се постепено пред нас. Звездите милостиво блестят по-ярко за да можем ние, бедните пътници да се насладим истински на природата отвъд релсите. Влаковата композиция от Варна до Копривщица преминава през места с къде-къде по атрактивни гледи, като езера, котловини, скали, но ние стоим ахнали дори пред този смълчан и лишен от живинка (поради близостта си до града) лес.
Мисля, че брадатият носеше бутилка с вино в раницата си. Не ми пукаше. Вече бях далече от грозните панелки, шуймният трафик и изнервените хора. Нямах нйужда да отвявам мозъка си. Просто се облягам и затварям очи, оставяйки се на приглушените разговори на останалите от компанията и звуците на железният ангел, който пробива пространството и времето, телепортирайки ме далече. Далече…
Обичам нощните влакове. Заспиваш. Сънуваш. А накрая се озоваваш. Там, където си мечтал цели месеци, докато стане време за мизерната ти отпусчица.
Всъщност не бях отпуска. Не издържах и напуснах. И веднага събрах тайфата и тръгнахме на отдавна плануваното и все отлагано пътешествие.
И всъщност не спах цяла вечер. Имахме прикачвания. Имаше и досадници, присъединили се в купето. Дребни неудобства, присъщи за родното БДЖ. Както и твърдите седалки и тегавата миризма на застояло. Не е достатъчно само да избягаш. Трябва и да знаеш накъде да се запътиш след това.
Ние бяхме решили да отидем дълбоко в планината. Под някой връх… А влакът беше само първият етап на пътешествието.
Пристигаме на гарата в Копривщица рано. Няма жива душа. Все още е тъмно, но осветената сграда ни заслепява. Голяма, приветлива, чиста. Без клошари и скитници, макар, че е отворена.
Едно от предимствата гарата да се намира извън града.
Съвсем скоро разбрахме и недостатъка – първият градски беше чак в 8…
Разпъваме шалтетата и си лягаме в просторното фоайе. Не се притесняваме, че някой може да ни ограби или нападне. Планината е близо. Тя бди над нашият сън…
Копривщица ни посреща със слънце, усмихнати лица и атмосфера, която ни кара да се почувстваме не на друго място, а в друго време. Дори фасадите на магазинчетата те карат да си представиш, че си пристъпил прагът на друга реалност. Или по-скоро на истинската реалност. Тук времето е спряло, но в онази блажена идилия, която и древни и нови богове обещават, в замяна на преклонението ти.
Навсякъде е зелено.
Вървим от едната страна на малка рекичка и ни се завива свят. Съвземам се, когато момиче, яздещо кон минава на милиметри до мен. Невъзможно. Дали още сънувам? Едва в началото сме. И не искам да се будя. Не искам да се връщам. Планината ни зове.
Съвсем скоро намираме и малката кална пътечка, по която ще поемем към връх Богдан. Маркировката все още си личи. Не сме направили и сто крачки и виждаме друга компания, идваща от там, накъдето сме се запътили. Поздравяват ни.
Става ми топло. Все едно съм дошъл на гости. Или по-скоро все едно съм се завърнал.
В планината – моят дом. Домът на всички хора. Светилище за изморените от цивилизацията души.
Има една чешма на има-няма двадесет минути от началото на черния път. Там е първата спирка. Сред нас винаги има някой, който ще се паникьоса дали сме хванали правилната пътека. Той ще изтърве първите свежи глътки на магическият извор. Но и пръв ще види красотата на Балкана, в който тепърва ни предстои да навлезем. Изпразваме бутилките с минералната вода, която сме си купили предвидливо от града, и ги пълним с планинската. След като отпивам от самият чучур, осъзнавам, че ще отворя бутилката по-късно от обичайното. Защото планината ни приветства със своята кръв. Добре дошли сме, но имаме път за вървене.
Не се съмнявам, че ще има много изпитания. И съм готов за тях…
Вече е минал час, а ние продължаваме да вървим по тази черна пътечка, заобиколени от тучна зеленина и тук-таме някой овчарник или малка колиба. Забелязахме и няколко изоставени и порутени сгради. Нещо обичайно за 21-ви век.
Някой сериозно изостава опитвайки се да фотографира пътуването. Аз нямам добра апаратура за подобно нещо, затова се надявам мозъка ми да запази достатъчно картини. Все пак – толкова дълго очаквано пътешествие – няма как да е друго яче.
Типичните разговори за проблемите от работата или за проблемите в страната са заменени с такива, касаещи обграждащата ни среда. Растения, животни (визирам десет кончета, които пасяха свободно в едно поле и ни разглеждаха любопитно), историята на Копривщица, и още и още – все приятни теми.
Обгърнати сме от едно настояще, което изглежда като вечност…
Разговорите ни изведнъж секват, внезапно прекъснати от шумът на десетки, не – стотици камбанки. В далечината забелязваме огромно стадо овце и козички. Вторите винаги пасат малко по настрана, ето защо и бяха първите, които ни видяха. Не избягаха. Кучетата не ни лаеха, а овчарят ни пожела приятна разходка и ни увери, че сме в правилната посока.
След половин час, стадото вече е далеч назад. Обръщам се и виждам фигурката на пастирът, облегнат на един огромен камък. Почти улових някои от нотите на кавалът му. Много от познатите ми в града си мечтаят за старини в луксозен апартамент, с няколко милиона в банката или в яхта, кубинска пура и марково питие.
Аз искам да съм като онзи дядо с кавалчето и животните, който се е слял с тази вечност, в която има само една емоция. Покой…
Изминали са два часа. Или по-скоро три. Всички сме във възторг, че телефоните ни нямат обхват, но лицата ни бързо посърват заради задаващите се от запад облаци. Този Август беше дяволски дъждовен.
Сега е моментът да се откажем. Някои всъщност се бяха подготвили. Имаха дъждобрани. Аз не бях от тях. Но сърцето ми толкова много копнееше за планината, че един порой ли щеше да ме спре?
Нека дойде.
Облаците ни подминаха точно на мястото където черната равна пътека свърши. Предстоеше истинското изпитание. Нивелацията не беше голяма. Или поне така пишеше в интернет. Това обаче, което се откриваше пред нас беше огромна стръмна пътека губеща се в гъста гора, чиито дървета, сякаш се виеха до самото небе.
Първи крачки нагоре. Самарът ми натежава.
Десет минути по-късно разбирам, колко вреден начин на живот водя в града.
Всяка капчица пот нагоре по адският баир ми напомня за това колко нездравословно се храня и как въобще, ама въобще не се движа. Пътеката ни беше предразположила до толкова, че сега беряхме душа. В гората поне беше прохладно. С периферното си зрение съзирах красотите и, но погледът ми беше устремен нагоре – към мястото където евентуално изкачването щеше да приключи.
Така си и останах в следващите тридесет минути. Вървейки, забил очи напред. Хипнотизиран. Още малко. Още малко. Добре, че не съм пушач. Те изостават сериозно назад.
Дърветата изведнъж свършват и пред нас се разстила гъста растителност. Високи треви, всякакви храсти и бурени, осветени от яркото слънце, забравило за мержелеещите се преди близо час облаци. В компютърните игри има един термин checkpoint. Е, в момента сме на него. Пием до насита вода и се бъзикаме един с друг. Следващият етап от почивката е да избършем избилата пот.
Никой не сяда. Знаем, че няма да станем.
Още една гора. Още по-стръмна. Към Богдан имало няколко маршрута. Не знам, кой точно сме избрали. През мъглата на спомените, боята, маркираща пътя ни, беше жълта. Това, няма значение.Понякога е хубаво да минеш през трудното, за да можеш после още повече да се насладиш на успехът, който ще постигнеш. Това е първият урок на планината. Нейните дарове са много, но не са лесни за получаване. И по-хубаво, защото хората не оценяваме това, в което не сме вложили усилия…
И тази проклета гора прекосихме. На открилата се пред всички поляна бяхме единодушни. Този път ще седнем. За повечко. А и какво по-предразполагащо от откритите се гледки…
Чувстваш се като птица. Виждаш толкова много, толкова от високо. Пътят към Богдан е наситен с невероятни гледки. Жълтеещи поля, стигащи до хоризонта. Чудиш се дали сцените от Рохан, във ‘Властелинът на Пръстените” не са снимани тук. Очакваш внезапно да се появят свободно препускащи конници. Минало и фантазия се преплитат и завладяват въображението ти. Чувстваш се като чергарин, който следва дивеча. Носиш най-важното на гърба си и откриваш нова територия. Запомняш изворите и удобните за бивакуване места. Представяш си величествени битки между враждуващи племена. Колко ли кръв е напоила тези земи… В ляво от пътя има нещо, като наблюдателна кула. След толкова катерене се отказахме, да се качим и на нея. Едва ли имаше и смисъл, красотата така или иначе ни заобикаляше от всякъде.
Панорамните гледки те заобикалят от всички страни. Така разбираш, че си високо. Ето ги и руините на изгорялата хижа Богдан. От една страна е тъжно, защото насред голямата ливада сякаш виждаш призракът на някога кипелият тук живот. Но от друга е спокойно. Сам си.
Ако долу на черната пътека си говорихме, то тука вървяхме в индианска колона, всеки погълнат от заобикалящите го природни картини.
Прекосяваме ливадата, набелязваме хубаво място за лагеруване, където има нещо като подслон при евентуален дъжд. Виждаме също и останки от огън. Компанията преди нас. Те също са бивакували тук. Само пепелта от изгорените предната вечер цепеници ги издава. Няма смет и боклуци. Вътрешно те огрява надежда за човещката раса. Достатъчна за последното изкачване.
Отново през гора…
Водата ни свърши малко под върха. Муфтихме се един друг за няколко живителни капки. Това никога нямаше да се случи в града. Там обикновено хората се муфтеха един друг за цигари. За щастие намерихме още един извор. Планината си знаеше работата.
Трябваше да се презаредим преди финалните крачки до горе. А те се оказаха доста.
Накрая ей така вървейки си стигнахме до мястото, ознаменувано като най-висока точка на връх Богдан. Последваха радостни прегръдки, ликуване, снимки, опъване на хамак, разстилане на кърпа, върху която разчупихме купеният сутринта хляб, който изядохме с домати, краставици и сирене.
Горе, макар да нямаше такива гледки, както по-долу, докато се изкачвахме почувствахме първите вълни на блаженството. Местенцето е мъничко, обградено от дървета с гъсти клони. Като убежище. Иска ти се да заживееш там.
Завинаги..
Върнахме се долу, при мястото, което набелязахме за нощен бивак, в близост до изгорялата хижа и отново се трупясахме на ливадата. Умората се беше настанила трайно в телата и съзнанията ни. Единственото, което можехме да правим беше да стоим легнали и седнали, с лица обърнати към отдалечаващото се слънце. Красив е залезът над Балкана.
А дошлата след него прохлада ни подсети, че макар и приключението да е минало кулминацията си – все още не е свършило. Трябваше да съберем дърва за огъня.
Докато търсих подходящите паднали и изсъхнали клони в близката гора забелязах, че на едно място, където имаше още една чешма, плюс пейки и маси има още пътешественици. Бяха млада двойка. Тъкмо си бяха опрали дрехите и ги бяха прострели на едно от дърветата. Явно бяха тук от дни. Да можех и аз да остана за повече…
За разлика от по-голямата част от изкачването, вечерта прекарахме смълчани. Нямаше нужда да говорим много, всички спътници споделяхме еднакви емоции, бяхме едно цяло, наобиколило запаленият огън. Слушахме пукотът на пръчките в него. Вдишвахме аромата на наскоро набраната и хвърлена в него мащерка, която ни опияняваше. После си препекохме и малко хляб. Изпихме виното – вкусът му беше в пъти по-различен. А съм сигурен, че преди няколко дена пих същото…
Да имахме една гайда, ама не… Въпреки това в умът ми дойде неканена една песен на гръцките етно богове – Демония Нимфе. Затананиках си я. Идваше ми да стана и затанцувам около огъня, както на Еньовден преди известно време, но умората държеше цялото ми тяло. Единственото, което можеше да се движи неограничено беше съзнанието ми. Погледнах към останалите, те също се бяха улисали дълбоко в себе си. Душите ни бяха открили своето място на покой и неограничена свобода…
Миналата вечер по това време още бяхме във Варна.Но сякаш не беше снощи, а преди много години, векове, животи, превъплъщения. Сега пак бях аз, но в същото време друг човек. Много по-нов и различен. Можех да разсъждавам върху битието и житието си. Сякаш имах цялото време на света да пътувам, сред минало и бъдеще и да преоткривам хоризонтите им… Унесът беше дълъг и добре, че беше студът на вече падналата нощ, за да се ориентирам към палатката…
…
Спускането на другият ден ни отне двойно по-малко време. И колкото тежки бяха крачките ни на идване, толкова бяха сега – на връщане. Минахме по същата траектория, попихме красивите и изгледи за сетен път. Този път успях да се насладя на тайнствената гора, която през деня продължаваше да е тъмна, и създаваше желаната илюзия за скитащи дриади и сатири.
Лентата започна да върви назад.
Баирите, черната пътечка, облаците, колибите, овчарниците, стадото, друга група пътешественици насоченйа към пътеката, от която ние идвахме. Къде започна и къде свърши реалността?
Спряхме отново до чешмата да презаредим бутилките. Погледнах часовника си. Беше отново 11, както вчера, когато бяхме тук. Всичко беше като един миг и в същото време, като един прекаран живот. А след малко чухме и камбанките на стадото.
Усмихнатата физиономия на пастирът, която казваше „Пак ще дойдете”…
Няма нужда да разказвам повече. Нито за вкусните гозби, които ядохме в традиционните ресторанти на Копривщица. Нито за посетените музеи-къщи, които нйи обогатиха и изпълниха с онази гордост, типична за хората, обичащи историята на предците си. Няма да разказвам и за пътуването на обратно. То беше ужасно (както казах в началото на разказа – типичните за БДЖ неща), но ние го приехме някак по-различно. По извисено.
Когато си се качил на върха, въпреки всичко, което ти е коствал, оценяваш какъв богат дар е умението да си над нещата. Дар, който ме следва и досега.
Португалският поет и декадент Фернанду Песоа е казал, че е важно човек да пътува не само физически, но и мисловно. В най-тежките моменти, съпътстващи порочните кръгове на ежедневието, обратно в мегаполиса, успявам да се пренеса обратно на Богдан. И да си спомня, освен за неопорочената природа, но и за покоя, който изпитах там. Подаряваме си толкова много неща, а забравяме да си подарим именно спокойствие. Вътре в горите или сред посторните поля.
Или горе – под върха…
Колко често се замисляме, че ежедневието и рутината са всъщност най-големите опиуми и наркотици? И колко често излизаме от тяхното подтискащо въздействие?
Колко често се чувстваме чисти?
И колко често се чувстваме живи?