Дъждът падаше монотонно и настапателно,като бойния барабан на задаваща се армия.Планината се беше наежила като дебнещ звяр плячката си,сякаш след едно премигване тя ще скочи с яростта и мощта на апокалиптична стихия върху човек.Но и успоредно на това,планината беше меланхолично вековна и вечна,лъхаща прилъстително,предизвикателно,замечтано,бодро и живо…
Боровете високи и мъжествени,непоколебимо разкъсват мъглата със своето унасящо поклащане.Всеки един от тях вкопчен в горсия под с бездънни корени,стволовете им наподобяват решетки,решетки на клетка,клетка в която си свободен,толкова свободен,че космите на врата ти настръхват,като на хищникът щом впие зъби в тила на жертвата си и се подчини на естествения природен закон.
Веднъж след като е бил сам в гората,човек бива обречен да бъде роб на тази свобода, която дава планината.
Призраците на мъглите танцуват и се гонят сред голите като пушки букове,а земята гори от нападалите огнено обагрени листа.Поточетата съскат като малки змийчета между камъните и лакатушейки водеха до чист и силен водопад,стремглаво тичащ надолу по планината.
Всяка клонка,листенце,капчица,малък муден дъждовник ,борова игличка,всеки шум,сянка и снопче светлина са разпиляни из тези баири,а всъщност май само те са си на мястото .Свирепо и почти самоунищожително са влюбени моя поглед и сърце в тази безгранична истина,в този скитнически нагон,който грижливо храня с разходки в дивото,за да го държа настървен и растящ.
Когато човек е в този кипеж от живот сред пустоща,сърцето му бие бясно.Пулса му се превръща в ритъм на шамански транс на някое далечно племе.Мъчиш се да напълниш жадните си гърди с живота на планината.Красивата истина,титанична,задоволяващо мрачна и лаконична.
Не говориш за страховете си,дори не мислиш за тях.Загнездат ли се обаче в главата ти,ще виждаш страховете си навсякъде.Те ще дебнат с впит в теб жълт поглед,ще чуваш щракащите им челюсти,стъпките им ще валят зад гърба ти.Всеки безжизнен камък ще е дявол който иска да те сръфа и затегли към бърлогата си,всяко коренче в което се спънеш ще е ръждива верига,оковаваща те.
Размишлявайки за невидимото и сенките,преливаш от страх,а вечността на смисъла около теб те загръща в студената си откровеност.
Всичко е в главата ти.Бодър дух в тежкия момент,глътка въздух и отново напред…
Гората винаги е пазела своята недостижима тайна,която никога няма да проумеем,но сизифовото и преследване ни зарежда и насладата от флирта с нея който представляват тези безцелни бродения са ми напълно достатъчни.
В природата човек вижда себе си в абсолютно огледало,чието отражение е чистата,гола,не скрита зад натрупвания душа.Обърнат си с хастара навън.
Точно тези интимна искреност изхвърля съзнанието в крайностите на екстаза или на трагедията,на съмненията и миналото и ни държи мимолетно вечни и търсещи…
Не само аз съм открил смисъл в безмислиеното скитане по планини,сигурен съм.Най-чист е човека,когато е нагазил в дивата гъста кал.
Вече,не само че ходя в планината,аз съм планина.