Не можеше да заспи от вълнение. С котешка деликатност се измъкна от топлата прегръдка на спящата си жена, прошляпа до компютъра и отново провери моделите. Момчил бе проследил всички циклони, не пропусна фронт нито температурен градиент, изследва популацията на пеперудите в Амазония, проведе конферентен разговор с Дмитрий Поляков и Джамал Ружди от Международната космическа станция и всичко се потвърждаваше. Прогнозата беше за 27-ми. В гледане на ски клипове едва изтрая тътрещите се часове до сутринта, когато с лепнещата си от изконсумирана възбуда ръка трескаво набра по телефона приятеля си Емил.
– На 27-ми ще ни зарие, човек. Шейсетка!
– Деееба! С Катето сме на сватба точно тогава и даже сме кумове!
– Ако на тая възраст не си се научил как да излизаш от ситуации, не знам какво повече да ти кажа. Това е снеговалежа на века. По-добре да умра, отколкото да пропусна!
Емил не беше вчерашен. Неведнъж беше убеждавал жена си да го пусне да кара ски с приятелите си. Разбира се, трябваше да й предлага компенсации. Но дори случаят, в който я благослови да излезе с бившата си студентска любов и да се прибере в пет сутринта, смърдяща на алкохол и мъжки парфюм, си заслужаваше удоволствието да се риеш в дециметри пръхкав сняг.
Катето се появи в рамката на вратата, мерейки поредната рокля за сватбата.
– Тази рокля прави ли ме още по-дебела?
Емил пребледня, долната му челюст се разтрепери, лицето му застина в ступор. Какъв беше верният отговор на този дяволски въпрос?!! За „Да“ и дума не става. „Не“ означава „Значи все пак съм дебела?!“, последващо от яростен скандал, никакви ски и смрад на алкохол и мъжки парфюм. Дипломатичното „Ама ти си слаба като вейка, бе зайче“ също не работеше, защото очакваната реплика щеше да е: „Това не е отговор!“.
– Ще ми отговориш ли днес?
Бившият национален шампион по екстремни ски нямаше сили дори да вдигне ръка да избърше парещите струи пот, които се стичаха в очите му, изпръсквани от пулсиращата като нота вена на челото.
Динко беше младеж със спортен дух. След болезнения опит в таекуондото, инцидента със счупения крак на партньорката му в акробатичния рокендрол и пиранята, която едва не го сбогува с мъжествеността му докато практикуваше спортен риболов, Динко реши да се отдаде на природосъобразно натоварващо, но и щадящо занимание. Сближи се със съученика от детинство Митко и го помоли да го въведе в тайните дебри на извънпистовото каране на ски. И така, без да осъзнава значимостта на събитието, Динко се озова на секретна среща на екстремните скиори.
Двамата с Митко изнервено чакаха на площад „Журналист“ в мразовития ноемврийски ден. Най-сетне с половинчасово закъснение се появи очакваната свръзка, дегизирана като студент от УАСГ.
– Чуйек, къдье съ намира Ендекату на културата? – изрече конспиративно Ицо паролата, вдигна Илиенските си рейбанки и намигна, изтри фалшивата татуировка с йероглифи, означаващи „осембитов дванадесетопръстник“ и съзаклятнически прошепна:
– Това съм аз – Ицо.
– Здрасти, Ицо – поздрави Митко Ицо.
– Мараба – каза Ицо. – Как си?
– Ами… де да знам. Не се оплаквам – оплака се Митко на Ицо.
– Кой е това? – поинтересува се Ицо.
– Един приятел – осведоми Митко Ицо. – Ще го правим фрирайдър, нали, Ицо?
– Привет – подаде ръка младежът на Ицо.
– Ицо – представи се Ицо.
– Приятно ми е, Ицо.
– И ти ли си Ицо?
– Не, Ицо, аз съм Динко. Ицо цялото ти име ли е, Ицо?
– Не, Ицо е кратко от Христо. Сешс’с? Христо – Ицо.
– Хм малко странно звучи като повториш толкова пъти Ицо. Ицо… Ицо… Ицо…
– Май да – замисли се Ицо. Като прогресив хаус бийт. Ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо ицо…
По-скоро като щурец болен от охтика – прекъсна Ицо Митко, който всъщност беше ветеринарен ентомолог.
Най’ш к’во, брато – сепна се Ицо. – Викайте ми Христо.
За да охлаби напрежението Христо (познат още като Ицо) сви, после сви в тясна уличка и заведе приятелите си в позабравеното старо място на седмичните сбирки на фрирайдърското общество – студено, тясно, мръсно, опушено, миришещо на цигарен дим и мърша от съседния месарски магазин кафене. Откакто забраниха пушенето на закрито, миришеше само на мърша. Пред Динко се откри един нов, прекрасен свят. С детско любопитство, попивайки като гъба всяка дума от разговора сякаш на чужд език, той запаметяваше пороя от вълшебни непознати термини: пантене, пудра, колани, щраймери, гагинг, комбета, сайдкът, фейсшот, коршот, пудра, ръсти тромбон, радиус, свличане, кулоар, цекоекапут, дропове, кантове, кембъри…
Тъй като не беше компетентен да се включи в разговора, Динко потърси контакт с русоляв екземпляр, който си мълчеше, гледайки някъде в пространството през прозореца.
– Здрасти – каза Динко.
Блондинът не отдели поглед от Алфа Кентавър.
– Ъъъъ… Хладничко е, а? – опита се да затопли атмосферата новоизлюпеният скиор.
– Комарите спряха да хапят.
– Мхммм… Май щяло да вали сняг на 27-ми?
– Включено е.
– В какъв смисъл е включено?
– В смисъл, че не е изключено.
Обезсърчен, Динко потърси помощ от единствената жена в компанията – бойна мадама по име Надя, която увлечено бъбреше с мъжете и наравно с тях сипеше невъзможни предвид анатомията й закани срещу близки роднини на собствениците на курорти, увеличили цената на ски картите.
– Оня май ме мрази – оплака се младежът. – Не ще да говори с мене.
– Кой, Алеко ли? Не те мрази, просто не умее да поддържа светски разговор с жени, които не стават за ебане и мъже, от които няма полза.
– Полицай ли е?
– Не. Прави глупави филми, разработва безполезни стартъпи и си мечтае да направи пробив във физиката и космологията. Иначе е привидно добронамерен неосъзнат психопат.
Топло чувство обзе Динко. То се свлече по прасеца му под формата на порция спагети, излети върху крака му от петгодишния син на Момчил.
– Марти! – скара се бащата. – Ще те напляскам!
Марти счупи халба с бира, събу гащите на сервитьорката и невъзпитано се изплези.
– Ще броя до пет и ако не престанеш, ще се наказваме!
– Едно време се броеше само до три, да еба и толерастката държава! – промърмори сърдит оплешивяващ мъж, чието име никой не знаеше, но всички го наричаха Ники.
Малкият пакостник изкрещя изотзад в ухото на Надя, причинявайки чувство на безизходна непринадлежност на евстахиевата й тръба, подпали мърлявите завеси, изскочи през затворения прозорец навън, пръскайки го с удивителна прецизност на точно деветстотин парчета, нахапа до смърт кучето-водач на сляпа старица, открадна чадъра й, с паве от ремонтиращия се от два месеца тротоар дерайлира заобикалящия по кръговото трамвай, прободе с чадъра статуята на Георги Марков, намери единствената в този сух месец на четири километра разстояние локва, отъркаля се в нея, изяде плуващата в калната вода обелка от банан, няколко болта и захвърлено от загърнат в шлифер учен от БАН флопидисково устройство, открадна багер и унищожи нелепия фонтан на Витошка, повърна обелката от банан, причинявайки катастрофа между три таксита, след което таксиджиите излязоха на протест, омаловажил от медийното внимание полицейската стачка, с повърнатите болтове спука тръбопровода на стара кооперация, която рухна и заради това домоуправителят бе осъден на две години затвор, които той излежа без ропот, тъй като дълбоко в него съвестта му го мъчеше задето бе сериен педофил, изнасилил и убил поне осем милиарда сперматозоида, блъсна на улицата вглъбен в телефона си младеж, който погрешка добави за приятел във фейсбук не онази Лили, с която се бе запознал предния ден, а друга, непозната Лили, благодарение на което започна едно красиво приятелство, завършило с три деца и игуана, чийто терариум винаги младежът бе принуждаван да чисти, въпреки че Лили бе пожелала игуаната, с чудовищно настървение изпотъпка теменужките в алеята пред Университета по архитектура и вече уморен, но с чувство на задоволство необезпокояван от никого заради полицейската стачка се прибра при баща си в умирисаното на пушек, разлята бира, кръв и мърша кафене.
– Четири цяло и седемдесет и две стотни! – изкомандва Момчил с безкомпромисен железен тон.
В този момент със съдбовна вибрация иззвъня телефона му.
– Здрасти, Кате, Емил го няма – побърза да оправдае приятеля си Момчил. – Какво?! Припаднал?! В Пирогов?! Кома?!! Не ти говоря на „ма“, ма, питам наистина ли е в кома? Защо? Как така той си знае?!! Добре, идваме.
Пред стъписаните си приятели, които тъкмо бяха стъкмили плана за тайно каране на Седемте Рилски езера на 27-ми, той обяви, че Емил е в тежко състояние в болницата и се налага да го посетят – информация, която така или иначе бяха дочули от телефонния разговор. Енергичният Роко натъпка цялата група свои съмишленици в баничарката си и ги стовари пред болницата.
– Айде, пичове и… Надя, вие отивайте, аз ще се върна след час – нареди той.
– Не е хуманно да не подкрепиш приятеля си в този труден за него момент – сгълча го Митко. – Ами ако си отиде?
– Нищо няма да се промени за един час. Имам да върша сума ти работи. Трябва да взема от печат едни транспаранти, да си дам ските за ремонт, да проведа среща с важен клиент, да изчукам гаджето отзад и после да й свърша в устата, да сменя маслото на колата (която ви докара до тук, но не чух „Благодаря, Роко, имаш ли нещо нужда от помощ за колата, а-у“) и да пусна във фейса събитие, че на 27-ми ще има безплатен концерт на Уикеда в София, така че да не се изсипе маса народ в планината да ни изпотъпче снега.
– Ааа, браво за концерта! – кимнаха одобрително скиорите.
„Ти… ииит“ – с немощно гласче писукаше апаратът, включен към безжизнения Емил. Четиримата мъже и Надя бяха заобиколили приятеля си, окован в маркучи, респиратор, системи и други незнайни болнични устройства в интензивното. Санитарят прибра празната си протегната шепа, изсумтя недоволно и излезе.
– Аре събуди се, брато, на 27-ми трябва да караме, сешс’с? – сцепи като с наточен кант мълчанието Христо (познат още като Ицо). Разтърси неподвижното тяло, уредите недоволно зацъркаха, неестетична лига се стече от устата на Емил.
– Какво правиш, да го убиеш ли искаш?! – извика Момчил, сграбчи Христо (познат още като Ицо) и го изтръгна от лигавещия се зеленчук.
– Може би Емил се е измъкнал от тъпия разказ и в момента в реалния живот чете и ни се хили как безпомощно се суетим – каза Алеко, потърси с поглед въображаема камера и като не намери такава се вторачи в апарата, който продължаваше меланхолично да тииитка. – Ако аз го пишех тоя шибан разказ, тук щеше да има поне осем млади медицински сестри само по касинки, легнали и с бели магистралки между гърдите.
Скиорите се спогледаха. Момчил понечи да напсува Алеко. Надя с безмълвен поглед го спря. Динко с нетърпящ чакане спомен се сети, че сутринта не е ходил до тоалетната на спусната чиния и припряно излезе.
– Да запеем някоя негова любима песен – може да се събуди? – предложи Митко в миг на вдъхновение.
– Нещо на Съблайм?
Фрирайдърите започнаха да се клатят нелепо, да щракат с пръсти като госпелски хор и да припяват акапелно (понеже Капеле го нямаше).
– Пу… пу… пууудра, сняг, пу… пу… пууудра сняг, ляв завой, хююдж дроп, пу… пу… пууудра, сняг, рия се кат’ прасеее, лапам сняяяг, не метнах задно от ледопааада щот’ ме е шубеее, пу… пу… пууудра, сняг, пу… пу… пууудра сняг…
– Тиийт та та тииийт тата тупа та та та та – припяваше весело апаратът, който за пръв път в живота си се чувстваше значим.
Като изстрелян от пружина Емил се надигна от болничното легло и се облещи.
– Дебела! Още по! Не си! Красива! Да!!! Измислих го!!! Роклята те прави още по-красива! 27-ми ли е вече?
Щастливите приятели прекрачиха налягалите голи медицински сестри и въпреки ропота на лекарите, които очакваха да им се плати поне седмица болничен престой, напуснаха интензивното.
26-ти вечерта. Лунната светлина разкриваше причудливи форми, страховити зъбери, необятни склонове и ръждясали кутии от „Шуменско“, щедро посети от туристите. Чистият планински въздух замайваше привикналите на градския смог глави. Нощната планина будеше трепет, възторг, уважение и безкрайно очарование. Не и в Динко. От час и половина бъхтеше нагоре в тъмнината потен и уморен и сериозно обмисляше шахмата като алтернатива на спортния си живот.
– Още колко остава?
– Ами… час-два, знам ли, може и след петнайсет минути да стигнем хижата – отговори Митко с недвусмислена категоричност.
– Сигурен ли си, че не сме объркали посоката?
– Ами по принцип хижата е нагоре. Въпреки че съм стигал до нея и спускайки се надолу. Абе де да знам…
– Няма никакъв сняг.
– Така ли? А, вярно. Сигурно през нощта ще завали – Митко учудено погледна надолу към калната пътека под краката си, откопча автоматите, отлепи коланите и метна ските си на гръб.
Хижата посрещна уморените пътници с топла светлина и гостоприемна табела „Тоалетна – 50 ст“. „Във Версай е левче“ – радостно си помисли Динко. В столовата цареше оживление. Новите му познайници превъзбудено обсъждаха престоящия снеговалеж и весело вдигаха наздравици. Бяха толкова щастливи и засмени, че неразбиращият тяхната природа и любов към снега и планината човек би решил, че цяла вечер са пушили марихуана. А не едва три джойнта.
– Карах си из гората в половинметрова пудра и изведнъж попаднах на равно място и спрях – разказваше Надя миналогодишен случай. – И какво да видя – оказа се, че съм пред бърлогата на изгладняла събудена мечка с две малки меченца.
– И как се спаси?
– Ами как – едно безкрайно бутане с щеките докато изляза на наклон.
– А мечката какво направи?
– Качи се на едно дърво и се престори на умряла.
Момчил скучаеше и нетърпеливо очакваше снега. Липсваха му внезапните секващи дъха писъци, пожарите, разрухата, снарядите от буркани с лютеница разбиващи се в новобоядисани стени, разчленените трупове с нечовешки ужас, изписан на окървавените им лица. Бе оставил сина си на любещите грижи на майка му в града.
Емил в тетрадка с широки редове записваше въпроси и мислеше правилни отговори, колкото и невъзможно да изглеждаше това на пръв поглед. „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“ – в прилив на оригиналност бе озаглавил тетрадката.
Непознато момиче уж случайно седна до Алеко. Младата дама бе студент по педагогика, мечтаеше да реформира из основи образованието и обичаше да играе волейбол наравно с карането на ски. Миналата седмица бе преминала успешно изпита за кормуване от втория път и почти беше събрала пари за кола на старо. Една малка корсичка щеше да й пасне идеално, особено като се има предвид, че изпитваше стаен ужас от шофирането в натоварения градски трафик. Друга нейна фобия бяха хлебарките. За да преодолее страха си, бе направила следния експеримент: след като с погнуса смачка с чехъл нагло пълзяща по стената огромна хлебарка у дома си (все още живееше с разведената си майка), тя с невъобразимо усилие на волята хвана разпльокания неканен гост за пипалото, вдигна го пред лицето си и мъртвешки пребледняла, но с уверен спокоен глас повтори няколко пъти „Аз. Не съм. Жертва“. Въпреки няколкото си несполучливи връзки, все още не бе убедено стигнала до заключението, че всички мъже са свине и искрено вярваше в любовта.
Името й бе… всъщност това няма значение, защото в компютърната симулация, наречена „действителност“ момичето представляваше функция, написана с цел да съблазни Алеко.
– Колко метра е най-високия дроп, който си скачал? – невинно се поинтересува функцията.
Привидно добронамереният неосъзнат психопат стовари тежкия си като двутонова купа сено налуден поглед върху двата убедително оформени аргумента на функцията и похотливо се усмихна.
– Искаш ли да правим секс?
– Хаха, доста си самоуверен май. Сори, ама първо трябва да си поговорим и после ще видим.
– Добре. Мислиш ли, че ако в тримерното пространство вместо време добавим друго измерение, което представлява вероятността елементарните частици да са на определено място, а времето е пространствената им траектория по градиента на вероятността, като изчислим тензора на Ричи по този градиент ще съчетаем принципа на неопределеността на Хайзенберг с Общата относителност и ядрените и електромагнитните взаимодействия като по този начин ще обединим всички теории във физиката, а освен това ще намерим обяснение и за тъмната материя и енергия, които са просто наслояване на по-ниски вероятности?
Функцията върна „False”. И в този момент заваля.
Огромни парцали като тоалет на Лейди Гага се рееха на лунната светлина. С възторжени викове скиорите излетяха от хижата. Митко бе протегнал ръце като за молитва и с греховно наслаждение оставяше снежинките да се топят в ръцете му. Христо (познат още като Ицо) подскачаше като обезумял. Надя като в транс съблече дрехите си, останалите я последваха и хванати за ръце се затъркаляха в понатрупалия сняг. Валеше в епохални количества. От най-пръхкавия обичан лек като перцето на Джеймс Хетфийлд сняг. След като диво и необяздено споделиха радостта и благодарността си към Вселената (и конкретно към ония, които са писали кода на симулацията), доволните скиори се прибраха да спят нетърпеливи за утрешния ден. Засънуваха заснежени върхове, безтегловност, пареща бедрата умора от безспирно каране и мегаготините мацки, които преди ходеха в Терминал 1, а вече там има само кочове.
Развидели се, слънцето изпълзя иззад планината и огря зимна приказка като от новогодишна картичка. Всичко беше бяло. Камъните се бяха превърнали в меки обли форми. Времето беше тихо, слънчево и студено. Шейсетсантиметров сняг пухкав като Абела Дейнджър и изпръхнал в блещукащи кристалчета бе покрил склоновете и лъстиво предлагаше своята девственост. Единствените следи в него бяха на рижавата лисица – питомник на хижата, която уикендите смело взимаше храна от туристите, а през седмицата работеше като якá в Операта.
Приятелите бяха сами в планината, обградени от космическа тишина. Изкачиха се на склона над хижата и се приготвиха за спускане. Сърцата им лудо биеха в очакване на първото за сезона каране и то в перфектни условия. Луксът се допълваше от индивидуален за всеки скиор улей. Девствен пръхкав сняг, никаква конкуренция, стръмни склонове. Мечта.
Пръв тръгна Митко. Снегът беше толкова дълбок, че почти нямаше нужда да прави завои. Но той ги правеше за да изпръска пудра върху грейналото си лице. Гъделичкащо чувство на безтегловност се разливаше в корема му. Сякаш летеше насън. Митко караше опиянен и мислено благодареше, че има щастието и привилегията да е на това място в този миг. В „бялата стая“, в красивата планина, усещайки скоростта с всяка клетка на тялото си. Завой дълбоко до кръста в пудрата, засилка, скок, зариване в снега и продължаване устремно надолу. В този момент нищо друго нямаше значение.
Докато караше, Роко фантазираше как прави „дълбоко гърло“ на филипинска афроамериканка, содомизирайки я с генномодифициран толстолоб.
Емил бе забравил всички грижи – работа, семейство, пари, планове за бъдещето. Съществуваше само „сега“. В състояние подобно на медитация той пореше стръмния улей и хвърляше пушеци бял прах зад себе си.
През главата на Надя като подплашен заек мина еретично задоволство задето бе отложила майчинството. Ако сега беше бременна, щеше да се лиши от тази благодат.
Алеко обмисляше техническите параметри на смартфон приложение, което трябваше да ликвидира 95% от човечеството, оставяйки единствено красиви жени и интелигентни мъже с чувство за хумор, които да карат само по писти за да не му разравят пудрата.
Още на първия завой Динко падна. Имаше известен опит със ски, но не и в пудра. Карането, което при другите изглеждаше като грациозен танц, за него беше непосилно мъчение. Лявата му ска се откачи и изчезна в безпределното бяло поле. След половин час копане я намери, направи още един завой и пак се изтъркаля. Този път си загуби шапката. Целият беше мокър от копането и от снега напълнил якето му и потта отвратително се вледеняваше. Покрай него се завъртя Христо (познат още като Ицо), видя го че диша и профуча надолу.
– Къде попаднах! – хлипаше раздразнено Динко. – Гаден сняг, мръсна планина! Кой ме би по главата да се събирам с тия наркомани, извратеняци, психопати и недоклатени лелки! Искам у дома!
Телефонът му каза „тинк“. Слава Богу, поне имаше интернет.
Pavel:
Dove4era qk kopon vav Versai. Jalko 4e te nema.
Dinko:
Idvam! Samo da se izmakna ot shibania snqg!!!