През лятото на 1962 г. организирахме курс на Пирин, за двеста алпинисти. Нещо като шофьорски курсове, с правата да практикуват по скалите. Имах поръчение да дам оценка-потвърждение за категоризацията на новия тур по „Джангалската Игла“ ІV Б. До този момент маршрутът бе преминат само от две свръзки, с преспиване на скалата! Надявах се да минем без спане!?!
С Льодмата Мартинов отидохме да огледаме подстъпите към скалата. Взехме и необходимия инвентар, за следващия ден.
Стигнахме подножието на тура и решихме да опънем парапет, по началния улей. Неусетно изкачихме петдесетина метра, до трудния таван – ключовото место, след което връщането бе рисковано и трудно! От там се излизаше по стената. Окачих четири стълбички и реших да се връщаме, защото се стъмни. Людмил поиска да излезе по „Тавана“, за да огледа обстановката и… премина „рубикона“, от който беше много по-трудно да се върне. Продължи нагоре и въжето му свърши. На тридесетина метра се разположил на удобна площадка. Налагаше се да нощуваме разделени, но Льодмата предложи да се „измъкна“ при него и да продължим на луна, вместо да вися на стълбичките като паяк, цяла нощ!?!.
Изнизах се, от „Тавана“ и поех, в мрака, по гладката стена. В дясно от надвеса имаше широчка вертикална цепнатина и без да се съобразявам, че съм втори, което рядко ми се случваше, продължих по нея. След десетина метра въжето ме „опъна“ на долу!?! Оказа се, че съм тръгнал по друг вариант, в страни, подминал съм негов карабинер и съм останал без горна осигуровка. Въже ме дърпаше, към пропастта.
Човек е устроен да върви нагоре, а слизането заднешком е трудно и опасно!?! Предстояха ми десетина часа „висене“ над бездната, припъхнап крак и рамо в петнайсет сантиметрова цепнатина. Обстановка, сравнително стабилна, но безкрайно рискована и уморителна.
Най-напред се отегчих. След минути реших да сменя крака. После дойде ред и на ръката. Нощта предстоеше…
Нямах часовник и Людмил ме „успокояваше“, че вече са изминали часове и утрото е близо. Уви бе далеч преди полунощ. След час чухме гласове на колегите отдолу, които настояваха да се изкачат по пътеката на върха и да спуснат въже, към нас. Отказах, поради опасността от падащи камъни и риск за спасителите. Демонстрирах „високо“ самочувствие и комфортност. Щерката и Миню се върнаха в базата, а ние останахме да „кукуваме“ на стената. Само Людмил разбираше „безнадеждното“ ми положение и повтаряше всички чути от мен стари вицове, за да не се отпусна и заспя. Дори не му завиждах, тъй като неинформираноста му граничеше с паника. Остротата на тревогата за ближния, понякога е по-непоносима, от „затъпяващата“ тревога у бедстващия. Бях на границата на „безразличието“. Навярно природата преминава в спасително полусъзнание, пазещо ни от стресови напрежения. Никакви преживявания и спомени от миналото; никакви самосъжаления, по младият ми живот; никакви угризения на съвестта, за минали прегрешения… Не ме спохождаше нищо подобно. Не чувствах нужда и от упование в Бога, или молитва; или мобилизация на психика и сили…Само тъпо разочарование и досада, от мудния Людмилов часовник, което даже не ми се съобщаваше в реални времеви единици. Успокоявах се, че след всяко питане са изминали по 30-40 минути, а те били по 5-6. Така стигнахме до изгрева „Девет часа“., вместо реалното време „Четири“. Промених се, сякаш съм преспал и вече свеж и буден!?!
После беше лесно. Благодатната светлина на утрото ме окуражи да се развържа и докато Людмил изтегляше въжето, през карабинера, за да ми пусне горна осигуровка аз „издрасках“ свободно двадесетината метра, по диретисимата / вертикално/ и се оказах над него. Наложи се да му пусна второто въже, което цяла нощ бе на гърба ми!?!
В пет часа „вдигнахме“ лагера на кафе и коняк и този ден бе почивен. Почивен за стресираните ми колеги и ужасен за мен, със закъснение изживяващ среднощните страхове…Втресе ме и доста нощи се будех като в „Камина“, статично драскащ, по скалата, без да преминавам сантиметри нагоре!?!
Така проумях психиката на бедстващият! Ние очакваме поведението на „хората в бедствие“ да се подчинява на нормалната човешка логика, пълна мобилизация и пресметлива напрегнатост, а…Природният егоизъм внедрява в нашето съзнание безумен непукизъм; липса на срам, загриженост и чувства, при пълната безизходица.
В последствие, като планински спасител, наблюдавах хора, излезли от Дългата лавина и тръгнали на някъде, към град „Рила“!?! Спасителният отряд ги търси в снега, а те не оставили следа, че са се измъкнали и заминали другаде. Планински спасители, загубили своя ветеран, в снежна буря по пътя към хижа „Иван Вазов“, цяла нощ „гуляли“, след като проумяли невъзможността да го намерят!
Това бе преломен момент в моята психика. Проумях, че е време да премина и към други хобита. Макар да продължавах алпийските си успехи, следващата година ме класираха на четвърто място в републиката по брой на изкачвания, за годината; изкачих „Веждите“, с най-високата категория – VІ А; бях технически ръководител, при премиерата на траверса „Пирин- Рила“ – висша категория на трудност… Постъпих на инженерна работа в телевизионната станция, на връх „Ботев“; станах нещатен планински спасител; получих капитански правата на яхта; спусках се с лодки, по планински реки; основавах клубове по пешеходен, пещерен и коло туризъм … Все нови и нови предизвикателства.
Имах и други перипетии в буря, около „Черни връх“, при което се смъкнах в с. „Железница“, вместо на х. „Алеко“!?! Цяла нощ, на дрейф с яхта, в морето при н. „Калиакра“, без бензин и радио връзка, но с другар!
Така си правихме живота интересен. Не ни позволяваха да участваме в бордове и да заработваме допълнително, от други места. Ние пък си имахме хобита и се чувствахме аристократи. Построихме си самостоятелни къщи. Създавахме и възпитавахме деца. Водихме ги в планината и морето… Живот!!!