Часът е 22, седим във входа на блока гушнали парното и наблюдаваме как (тихо се сипе белия сняг). Ние сме двама приятели от онези (странните дето се занимават с некви дъски разнасят, возят се на колички, слушат странна музика, носят широки дрехи и имат неугледен вид – така си мислят кварталните типове с култура позволяваща им да слушат и подражават на изпълнителите от съседна СЪРБИЯ, да се напият и евентуално да се сбият, но ние сме много далеч от (интелектуалното ежедневие на крайният ни квартал) и обмисляме план за действие за следващият ден.
23 часа, застанал съм пред телевизора и усвоявам информацията от един от великите филми – ТБ4.
24 часа, с натежали клепачи стигам до следните два извода:
-няма невъзможни неща – има не достатъчно тренирани хора,
-утрото е по мъдро от вечерта.
В 5 часа сутринта биологичният ми часовник не ме подвежда, ставам, поглеждам през прозореца, но нищо не се вижда – тъмно и мъгливо е долу. Нищо не се вижда дори от 8 етаж. Не съм се притеснил, а се сещам за думите на баща ми:
-Ако над София има мъгла то на Витоша 70% ще е ясно и дори слънчево.
Бия пъртина до спирката и се засичам с приятеля ми Десислав. Часът е 5,40 хващаме автобуса после трамвая и ето ни на Хладилника, точно на време за служебния.
6,40 – червената Чавдарка затваря вратите, мотора и забоботва монотонно и си казвам, че вече няма какво да ни спре, но на завоя за манастира е (леко заледено) автобуса забуксува и спира напреки на пътя – нищо необичайно. След физзарядката на обичайното място сме вече пред Алеко. Обгръща ни снежна бяла тишина и всичко е със заоблени форми новият сняг паднал нощес е много.
В 7,40 сме зад Щастливеца и започваме да копаем скок – мястото е уточнено, снегът – подходящ. В помощ включваме бордовете – идеалните лопати. Скока е вече реалност, аз съм първия тест пилот, засилвам се към скока, политам и се разлепвам като тапет в опит за 360 градуса. Извода: започни със скок само с оли и летеж и се ядосвам защото много добре го знам а не го правя. Опитвам и други трикове и лека-полека започва да лепи. Скоро идват и останалите и скока става пренаселен защото на никой не му се копае нов. Пичовете летят един след друг, има всикакви опити за трикове, мисля си какви ли филми са гледали нощес?
В 9,30 дочуваме че скоро ще пускат Романски и отиваме до междинна с Десислав. След малък пазарлък с Кмета се разбираме, че ако изчистим площадката на междинна имаме 3 безплатни спускания и ще ни качи веднага след персонала. Часът е 10,30 пръв разцепвам по снежните слънчеви склонове, изправям трасето под Романски шус и се чувствам нереално, като анимационен герой. Пристигам на междинна с пулс 200 и нечленоразделно с помоща на знаци се опитвам да кажа на Кмета, че директно хващам следващата седалка за нагоре. Този път разцепвам по горно Лале и този път е като в сън, заобиколен от бялата стихия съм изпънал предник крак до безумие и се опитвам със 100 да запазя баланса и си мисля, че разперя ли ръце отлитам. Нищо друго не ти прави впечатление, адреналина те бие в мозъка, наслаждаваш се до безумие. В един момент виждам приближаващата се празна седалка, стрелвам се –точно попадение. Хубавото е, че за добре свършената работа 3 безпалтни спускания могат да станат 30. Следващите спускания се различават единствено по това, че скачам от снежните форми и тук идва невероятното усещане когато се отделиш от земята и детаилите на терена започват да се отдалечават разбираш, че нататък всичко зависи само от теб. Спусканията се сливат в един сериал в който ти си главният герой. Вече преминаваме към тенденцията много спускания, за кратко време, по нови места но умората си казва думата ).
15 часа вече сме доволни, разписали се на всеки склон, уморени, но доволни си мислиме дано някой преди нас да е минал по Драгалевската пътека че е кофти да си първи. Изстрелваме се по снежния улей към Драгалевци, но краката не ни слушат и вкарваме борда в приложение като шейна (за непросветените позицията е следната: седиш на дъската между 2 та автомата, с ръце хващаш закопчаните каишки на предния автомат а ръцете се промушват под колената. Управлението става с петите. Старт и започва бясно състезание надолу – бабуни, завои, мостче, стълби и неусетно паркираме точно пред сладкарничката на площада в Драгалевци. Отвън е пълно с дъски което е ясен знак, че покорителите на снежните склонове са вътре. Влизам и си поръчвам толумби и боза –класика в жанра. Слънцето отдавна се е скрило часът е… няма вече никакво значение доволен, че си част от това приключение и всеки път е различно. ДОВОЛЕН СИ ЧЕ СИ СНОУБОРДИСТ. За съжаление това беше преди години сега е много по различно, но емоцията си остава.
