Те се изкачваха нагоре. Знаеха, че пътеката е стръмна и дълга, че ще бъде трудно. Бяха се подготвяли дълго за това пътешествие. Някои от тях бяха поемали вече нагоре, но без успех. Който се е качил, досега не се е върнал от там. Не знаеха какво да очакват. Страхът витаеше наоколо, без никой да иска да го забележи, поне привидно. В редицата имаше всякакви – от най-опитните и изкусни „обаятели“ до най-плахите, но пък искрени и сърцати. Всички искаха да стигнат върха и усещаха, че това може да се случи само, ако са заедно, ако са едно, ако се подкрепят и допълват.
Вървяха тихо. Във въздуха се усещаше ентусиазъм и тежест едновременно. Всички те знаеха защо са тук. Знаеха за нуждата и неизбежността на това начинание. Пътят бе дълъг и изморителен, не всички бяха подготвени за предизвикателствата и бездните му. Някои носеха голям товар и бяха на ръба да се откажат, да се разпаднат по пътя. Имаше нетърпеливи и груби, които изпреварваха припряно, но скоро се изморяваха и пак изоставаха в редицата. Имаше и ранени, неколцина загинаха. Соколът, който прелетя над тях, виждаше как пъплят бавно и мъчително нагоре. За него беше непонятно защо и откъде идва този порив. В неговия свят тишината и бързината имаха най-голямо значение.
Изминаха часове наред, после дни, седмици… И ето, че наближиха заветната цел. Върхът беше близо, усещаха го, помирисваха го. Скоро щяха да бъдат там. И ето! Виждаше се! Още малко, още няколко крачки и са там, на върха! Най-блаженото чувство се разля, еуфорията и лекотата ги погълнаха. Бяха покорили върха! Изстреляха се! Всяка с бясна скорост, всяка с надежда и копнеж, въпреки умората… Всяка с единствената си мечта да полети! Искаха да бъдат… чути. Думите…