Сега да отидеш на Седемте рилски езера е лесно. Хващаш лифт и си горе. Няма лошо. Но едно време беше труден маршрут, особено ако има сняг.
Спомням си отиването ни там през 79-година на миналият век. Беше късна пролет. Тогава завършвах Спортната Академия и идеята беше да пиша там нещо за дипломната си работа. Истинската причина – езерната риба. Хижарът Лазо, наш приятел ни прати хабер по Магнито – негов помощник, че ни чака. По това време на годината хижата беше празна. Прякорът на Магнито идваше от дарбата му, де що види да му се „лепи”по ръцете. Много прибран мъж беше.
Отидохме аз, мъжът ми и Аската, наш приятел и колега. Предупредиха ме, че ще носим само хляб и алкохол. Там ще ядем риба. Но, аз скътах голямо парче сланина в раницата. И така потеглихме. Имаше големи преспи сняг, но момчетата бяха добри алпинисти, скиори, планински водачи, та стигнахме безпроблемно до хижата. Лазо бе направил боб – да си оближеш пръстите. Хапнахме. Починахме и Магнито ги поведе да слагат мрежите. Аз и Лазо изпекохме картофи. След като се върнаха си спретнахме купон. Кюмбето гореше, бутилките обикаляха, приказките ни нямаха край…Но умората ме надви и аз си легнах в голямата стая с наровете. Те останаха, за да отидат рано сутринта да вадят мрежата.
На другият ден спах до късно. С Лазо пихме кафе и се раздумахме. По едно време ни се счу, че рибарите викат от долното езеро. Качих се на една скала отгоре и взех и аз да викам. Момчетата крещят отдолу, аз – отгоре, но ветрецът отвяваше думите. Това, което дойде до мен бе:
- А-а-а, а-а-а, …
Реших да импровизирам. Взех хляба-а-а и сланината-а-а и слязох долу при тях. Седяха до огъня умрели от глад. Оказа се, че пияни, вечерта усукали мрежата – и рибата не се прощаваше. Напекохме хляба-а-а и сланината-а-а. Хапнахме, излегнахме се на слънчевия бряг. Аската полази до водата, гребна с шепа, изпия я и каза:
– А нека ни чекат да Умрем – отърколи се по гръб и заспа.
Отказаха се от рибата. Заеха се да помагат на Лазо в почистването на района пострадал от дългата зима. Една вечер до хижата се добра един швед. Умрял от глад, завалията. Вади пари нещо да си купи. Магнито цъкна за отрицание. Започна да му пече сланина и хляб. Събрахме се около него. Той яде и се усмихва. И така хляб и половина и огромно количество пръжки. Лазо взе също да цъка – не ядели шведите хляб, а?!
Една сутрин Магнито ме кани да пийнем по ракия.
– Не е ли рано за ракия – казвам аз. – Едва десет е.
– Рано е – казва той. – Ама искам да те почерпя за рождения си ден.
– Е, щом е за това – добре. Но не пия ракия. Може ли вино.
– Може – казва Магнито.
Сядаме в столовата. Налива ми вино, на себе си – ракия. Чукаме се.
– Април – ти си зодия телец – казвам аз.
– Тц! – казва той и отпива голяма глътка. – Аз съм зодия водолей.
– Водолей е в края на януари и началото на февруари – казвам аз и мезя от домашното козе сирене на Лазо.
– Така де! – казва Магнито.
– Е тогава какво празнуваме днес – питам аз.
– Как какво! Моят февруарски рожден ден – казва той и пак отпива голяма глътка от водната чаша. – Теб те нямаше февруари и не е честно да не те почерпя – казва Магнито
Чукнахме се мълчаливо и продължихме с празнуването.
И сега стане ли дума за езерата се сещам за тази незабравима седмица. Вечер, препичаме хляб, сланинка, пийваме си нещо и си говорим. Приятелите ни не са вече между нас, но този спомен ни ги връща поне за малко.
Мир на праха им!