Небето приближаваше застрашително. Звездите се подпалиха. Въздухът потече лепкав и мокър. Давех се! Успях да достигна бутилката. Грапавото хапче тежеше тон и цяла вечност го пъхах в устата си. Езикът ми се счупи и кръвта забълбука в гърлото. Тъмнината ме погълна…
Когато излязох от бездната, слънцето беше високо в небето. Помислих си, че трябва да се измъкна преди да е станало късно и ако стигна до сипея може би ще успея…Затворих очи, за да събера сили, и не усетих кога нощта се беше спуснала и ме бе обгърнала като саван. Започнах да лазя, но не усещах тялото си. Даже не знаех къде е. Имах само очи и длани. Хиляди игли се забиваха в мен. Най-после се появиха краката ми – пулсираха от раздвижилата се кръв. Зъбите ми затракаха. Започнах да се треса като в безумен танц.Танц със смъртта. Прегърнах земята и тя ме понесе…
Очертаваше се страхотна ваканция! Седем дни! Този път нямаше драми – всички бяхме на линия.
Всяка година правехме този преход: Боровец, хижа Мусала – спане на заслона Ледено езеро. Следваше връх Мусала, хижа Грънчар, разположена на северния бряг на езерото. Заврачица и обратно до Боровец през Саръгьолския дворец.
И рожденият ми ден! На пети август. Ще го празнуваме на заслона. Ще ги изненадам с домашно направени трюфели: 200 гр. бял или черен шоколад се разтопяват на водна баня, 60 мл течна сметана – завира, прибавям разтопения шоколад и бъркам(в белия се слага коантро – френски ликьор от портокали). Оставя се да се стегне в хладилника, правя топчета – черните се овалват в какао, белите в кокосови стърготини (в средата може да се сложи лешник, или друга ядка). Нямах коантро, затова сложих коняк – и без ядки. Ние, в третата възраст, не си падаме по тях. И белите, и кафявите бонбоните станаха страхотни. Направих един по-голям за свещичката – да спазя традицията. Приготвих раницата си. Да не забравя белия пуловер.
Като навърших шейсет, дъщерите ми забраниха да нося тъмни цветове.
И вече десет години съм цветна с много бяло. Усмихнах се на усещането за празник. Животът е хубав и на седемдесет!
Обичам планината! Като се кача на някой връх просторът ми дава криле. Разпервам ръце и политам над земята, горите, езерата! И смехът! Въздухът горе е зареден с него. На тези преходи най-много се смеем и, разбира се, пеем.
Съботите и неделите, в повечето – все сме в планината или около река Искър.
Всеки си има специалитет. Аз рецитирам. Таня пише стихове. Володя свири на китара и прави страхотна скара. Ангел е цар на огъня и таратора. Ева пее, а кексчетата, които прави, се топят в устата. Сашо и Галя обичат удобствата и подробностите – чашки, покривки, салфетки, цветя… А Джими…, Джими е по питиетата – от вода до твърдо гориво. За вино може да говори цял ден. Всеки път носи бутилка от някъде – със специална история.
Това сме!
Ангел е бивш алпинист, но то май няма бивш, защото, като ти влезе планината в душичката, е за цял живот.
На гара Юг се държим като ученици – шумни, остроумни. През минута избухваме в смях. Таня закъснява, та пропускаме едно микробусче, но пък имаше време за кафе и банички. Следващият автобус беше голям, чист. Шофьорът обеща да ни закара до Боровец. С лифта сме за около двадесетина минути на Ястребец. По равната пътека, между клековете за 40-50 минути на хижа Мусала.
Времето беше великолепно. Слънчево и тихо. Небето синееше без нито едно облаче. Цялата седмица ще бъде такава. Страхотен късмет!
Миналата година ни валя сняг през август. В гъстата мъгла трябваше да се държим за въжето, което винаги е в раницата на Ангел. Всички бяхме минали неговия курс за оцеляване във високата планина. Всъщност така се запознахме и станахме и група, и приятели.
Сашо винаги носи камера и снима. После прави филми, озвучава ги и се събираме на премиера. След това раздава дискове за лична употреба. Последния филм гледах десетина пъти. Аз водя дневник. По-точно, всеки пише за преходите и за всичко, което правим. После ги сглобявам. Получава се много странен „документ”. Като мине време, се събираме, четем, после спорим до сутринта за реалноста на нещата.
Обядваме в хижата, а до заслона се изкачваме по лятната пътека, навита като серпентина по склона на малкия връх – Палеца. Почиваме на Алековото езеро. Най-дълбокото, и, според мен, най-красивото. Синьо-зелените му цветове ме омагьосват всеки път. Струва ми се, че оттам ни гледа планината.
Мусаленският циркус е като извънземен пейзаж. Особено при Леденото езеро. Предварително записвах маршрута и участниците. После само добавях за колко сме взели дадено разстояние, личните впечатления и интерпретации на всеки от нас.
Настаняваме се и след кратка почивка се заемаме с вечерята и организацията за другия ден. Бяхме поръчали в хижа Грънчар храна за два дни.
Вечерта мина по сценарий. Песни, тостове, истории и рожденият ми ден! Точно в 0 ч. и една минута духнах свещичката. Получих подаръците си: песен, стихотворение и бял шал. Бонбоните бяха оценени. Чак призори се укротихме.
Хубавото е, че винаги можем да променим плана за придвижване. Утре ще тръгнем по-късно, за да се наспим добре.
Събудих се рано от кошмар. Сънувах как падам в езеро по някакъв сипей. Забола съм глава във водата и се давя.
Излязох пред заслона да посрещна изгрева, но Ангел ме беше изпреварил.
Небето изсветля, обагри се в розово и посрещна слънцето. Върховете, позлатени от първите лъчи, засияха в рамката на синьото небе. Стоим притихнали и гледаме омагьосани изгрева, в който участвахме, като единствените зрители от тази точка на земята.
– Чу ли вик призори? – стресна ме Ангел.
– Не! Какъв вик?
– Някой изкрещя! И като, че ли се свлякоха камъни. Затова станах и сега се ослушвам, но не чувам нищо. Тишина и красота!
– Да не си сънувал като мен кошмар?
– Не! Бях буден. Искаш ли да огледаме около езерото? – попита ме той.
– Добре! Но първо да направя по едно кафе.
С чаши в ръце се отправяме към водата. Ангел гледа тревожно и без да иска ми предава чувство за беда. А тя не закъсня. Въвлече ни. Промени програмата ни за месеци.
Пръв го видя Ангел и се затича. Отдалече приличаше на кукла. Голяма, разкривена, парцалена кукла.
Времето се усука, завъртя и разтегна! Всичко започна да се случва на забавен каданс.
Момче! Лежеше по лице, почти във водата, засипан с камъни и пръст. Внимателно го преместихме. Имаше слаб пулс, но беше в безсъзнание. Събрахме се всички. Изчистихме кръвта от лицето му и се обадихме на Планинска спасителна служба. Изпратиха хеликоптер и лекар.
Този половин час ми се стори цяла вечност. Ангел отлетя с тях, а ние се заехме да потърсим вещи, документи или нещо, което да ни помогне да разберем кое е това момче. Трябваше да мине време, за да се нормализират сетивата ни. Решихме да останем още един ден, за да се изкачим на скалите, откъдето бе паднал. Може би там ще има нещо, което да ни помогне да намерим близките му.
Новините от болницата не бяха добри – тежка черепно-мозъчна травма, счупени ребра и крак. Ангел беше подписал всички документи за операцията и сега чакаше. Трябваше да сме до него.
Времето ни завъртя. Препускахме, надбягвахме се с него, но то изтичаше и все не ни стигаше. При скалите намерихме само празна бутилка от водка, кутия евтини цигари и разпилени малки хапчета. Вечерта умувахме какво да правим. Засега сме единствените хора, отговорни за това дете.
– Операцията мина успешно, но е в кома – каза Ангел късно вечерта. Чакам ви утре следобед в болницата!
Представях си как се чувства! Преди десетина години синът му беше изчезнал в Хималаите, така и не откриха тялото.
София ни посрещна гореща и прашна. Лятната жега размекваше всичко по пътя си и като че ли нарочно ни пречеше. Навсякъде удряхме на камък. Това момче сякаш се беше появило от нищото. Дни наред се правехме на детектив. Използвахме всичко – от интернет до пресата и телевизията… Но, никой не се обади, не го разпозна, не го потърси! Полицията, заета с нови случаи, ни остави сами да се оправяме.
Разпределихме си дните за дежурства в болницата и се надявахме на чудо. Към края на първия месец започнах да сънувам кошмари свързани с момчето.
Момчето е малко – осем-деветгодишно.
– Тихо! Ела! По-бързо!
Ослушва се напрегнато и почти ме влачи за ръката.
– Шъ..Шът..! Мушкай се!
Напъхваме се под голямо легло и лазим към стената. Отмества някаква дъска и насила ме набутва в тясна дупка, след което връща дъската на мястото й.
– Ще те пазя и ще се грижа за теб. Вече съм голям! Този път няма да им дам да те наранят. Виж, взел съм вода и ябълки.
– Кой ще ме нарани? – питам аз.
– Не помниш ли? – гледа ме невярвящо. Мислех, че са те убили. Толкова много кръв!
– Не те разбирам! Защо се крием?
– От сутринта пият! Скоро ще ни потърсят! Но не се бой! Тук няма да ни открият. Скривалището е сигурно! Само трябва да стоим тихо. Като заспят ще се измъкнем.
Нищо не разбирах! Тъкмо да попитам и започнаха крясъци – мъж и жена се биеха…
Събудих се с главоболие. Нелепият сън не излизаше от главата ми и реших да го запиша. Днес е мой ред да бъда в болницата. Според лекарите беше погълнал голямо количество опиати и точно падането го бе спасило. И това, че сме се появили навреме. Опит за самоубийство! А е толкова млад! Изглеждаше петнайсет-шестнайсетгодишен, с нежни, почти детски черти. Слаб, но добре сложен. Светла коса. Високо чело. Красиво, интелигентно дете!
Какво ли се е случило, че да поиска да умре! И защо никой не го търси?
Днес ще му чета стихове. Моя приятелка написа едно чудесно стихотворение, което се надявам да чуе. Прочетох му няколко пъти тези два стиха:
„ Благодаря ти, Боже, че ми даде слънце
и светлина – да видя този свят прекрасен!
За хляба, който даваш ми насъщен
и вярата, която носи щастие.
–––
Благодаря ти и за милостта безкрайна,
с която грешките ми ти прощаваш,
за любовта ти всеотдайна,
че сили да прощавам и на мене даваш!…
Обясниха ни, че трябва да му говорим и ние се заехме с ентусиазма на хора, които зад гърба си имат повече, отколкото пред себе си. За нас всеки ден е празник. Всяко приятелство е подарък. И любов. Ако можем да му внушим това чувство, току виж се събуди.
Започнах да се будя на зазоряване от странни сънища. Пожара сънувах няколко пъти:
Нова година е. Гори къща. Димът ни задушава. Бягаме хванати за ръце. Зад нас се чуват сирени. Студено е! Спираме задъхани и избухваме в истеричен смях.
– Край! Свърши се! Свободни сме! – казва той през сълзи.
– Какво се е свършило?
– Изгоряха. Мъжът и жената. Не помниш ли? Алкохоличката и Лудият. Дето ни бяха родители. Всъщност ти умря много малка и затова сигурно не помниш. Убиха те. После сменихме квартирата и никой не разбра. Когато питах за теб ме изкарваха психар. Даже ме лекуваха. Но аз не те забравям. И оттогава се грижа за теб. Ние сме близнаци, сестра ми. Ето виж!
Води ме до една витрина. Оглеждаме се. Като един човек сме. Само дето аз съм с дълга коса. И вече не сме деца.
– Уби ли ги?
– Не съвсем. Само им помогнах. Тя запали огъня, а той се опита
да ме хвърли в него, но беше много пиян… Заключих ги …
– Сега какво ще правим? Има ли къде да отидем? Много е студено!
– Спокойно, ела ще ти покажа.
Завежда ме до счупена кола, в която от стари юргани е направил нещо като хралупа. Там спи риж котарак.
– Това е Том. Приятели сме! Наблизо има контейнери за смет –
гладни няма да останем – засмя се щастливо. – Да живее свободата!
Струва ми се, че сънувах живота му. Записах това, което бях запомнила. Довечера се събираме и смятам да разкажа на останалите.
Още в началото, всеки от групата ми даде изписани листа. Реших, че това са, както винаги, впечатленията от случващото се. Оказаха се сънища с момчето. Таня ги прочете. Мълчахме. Бяха логични, последователни и еднакви. Чудехме се какво става. Не може да сме сънували едно и също. Четяхме съновници и езотерика, но това не бе по силите ни. Свързахме с психиатър, извикахме свещеник, намерихме и медиум. Разговаряхме, обсъждахме и най-накрая решихме какво да направим.
Събрахме се около леглото му. Пръв започна Ангел:
– Искаме да ти кажем нещо важно. Знаем защо си в небитието. Страхуваш се от живота, страхуваш се и от смъртта. Ако решиш да останеш, ще бъдем твоето семейство. Ако решиш да си отидеш, ще те разберем.
Сашо и Галя продължиха:
– Разбрахме посланията ти. Но това е минало. Пусни го да си отиде! Настоящето и бъдещето зависят само от теб.
Джими:
– Можеш да бъдеш всичко, каквото поискаш. Няма невъзможни неща.
Ева погали косата му:
– Приеми миналото като учител. Трудни уроци си имал, но сега имаш шанс да ги приложиш в живота и да помогнеш света да стане по-безопасно място.
Володя допълни:
– Трябва да простиш на всички, които са те наранявали, да простиш и на себе си. Обичай се такъв, какъвто си!
Таня:
– Ти си уникално човешко същество. Заслужаваш още един шанс. Дай си го! Бог ти го е дал!
Аз бях последна. Хванах ръката му и казах:
– Трябва да вземеш решение – да останеш, или да си отидеш! Мило дете, искрено се надяваме, че ще избереш чудото Живот. Оставяме те в ръцете на Бог и на Ангелите. Ще се молим за теб!
Мълчаливо се разотидохме. Прекарах безсънна нощ. Рано сутринта Ангел се обади.
– Събудил се е! Нищо не помни, но ще живее! Чакам Ви в болницата!
Август. Всички сме на линия. Седем дни ваканция. Бонбоните станаха страхотни. Два са по-големи – за свещичките. С Найден – така го кръстихме – ще празнуваме рождените си дни на Леденото езеро. А времето беше като по поръчка – слънчево и тихо. Цялата седмица ще е такава.
– Ставайте! Бързо! – звънливият глас на Найден ни събуди. Не разбирахме защо е толкова развълнуван.
– Хайде! На езерото!
Хладното сиво-синьо утро ни разсъни. Вървяхме след него. На брега спря и се обърна към нас. Зад гърба му планината, притихнала, чакаше. Чакахме и ние, стаили в сърцата си благодарност, за това, че Найден преобрази и осмисли живота ни, че намерихме пътя към душите си.
– Благодаря Ви! Обичам Ви! Искам да Ви подаря нещо! Това е за Вас! – усмихна се той и посочи нагоре.
Слънцето се показа. Розовото небе прегърна върховете. Бог ни се усмихна.