Видях ги как се губят по пътечката между скалите и в последния миг ги настигнах и се лепнах за опашката на колоната им. Не разгласяваха много-много, че тръгват нагоре към Синаница, в следобедно време, въпреки накачулените облаци. Възползваха се от умората и лежерното настроение на групата, нали от изгрев, целия предиобед, бяхме вървели към хижата. В тези часове всеки гледаше да разпусне, да си вземе душ, усамотяваше се в някое кътче с книга, събираше сили за прехода следващия ден.
Те обаче – не, все нещо човъркаха – защо сме идвали на планина, и вкъщи сме можели да спим, да четем книги. Все им щукваха идеи, не ги свърташе да прекарат и един спокоен следобед. А пък и Ники, уж от нашата група, от ЕГН-тата, както си се наричахме нежно помежду си, ама акълът му беше като техния. Нашата приятелско-роднинска планинска групичка се делеше на млади и стари, с подобаващите майтапи по този повод, но границите на това делене никога не бяха точни. Тръгнахме по гори и камънаци, когато децата ни бяха малки, те пораснаха, доведоха свои приятели и сега кой кого водеше, кой кого трябваше да слуша там, горе, не беше много ясно. Всичко си дойде на мястото, когато отнякъде се появи Ники, неуморен планински човек с немирна прическа и още по-щури идеи в главата под прическата, стана всепризнатият фаворит, пък и историите му за мечки, диви кози, глигани и планински бури нямаха край и младоците се трупаха около него и го гледаха в устата. Още по пътя го чух да им обещава, че следобед ще ги води на Синаница; но мислех, че ги залъгва, да вървят, да стигнем до хижата. Няколко пъти се беше случвало – по средата на маршрута ни зарязваха, щели да ходят по други пътища, не им се мъкнело с нас, да не сме се притеснявали, преди нас даже щели да стигнат. И стигаха, вярно, ама един път беше в полунощ, а пък ние ги чакахме тогава пред хижата шест часа на нокти и само се молехме да са живи.
Бяха тръгнали сега нагоре, към Синаница – дъщеря ми Веси, племенничката ми Васи и нейната приятелка Рози; Данчо – племенникът на Чопито, приятелка от групата, която обаче тази година не беше с нас; също и един приятел на Данчо, малко по-голям от него. С тях беше и Магдалена; ЕГН и тя, даже с година по-голяма от мен. Магда аз я доведох, сто години се назландисва да тръгне по планините с нас – уж обичала, уж искала много, ама все не идваше. Баща ѝ планински водач ветеран, пъпът ѝ беше хвърлен в планината, ама ей на. Подозирах, че не тръгва заради мъжа си, Митко. Митко ни наричаше баир будали и всеки път като се видехме, се чудеше на акъла ни. Много обичаше тоя виц и не пропускаше да го припомня – „Какво е туристът – човек, който изминава разстоянието от точка А до точка Б, като избира възможно най-трудния път между двете точки, без да има каквато и да било работа нито в точка А, нито в точка Б”. И той самият бил турист, смееше се Митко, ама обичал да мине през магазина, да наблъска багажника и после да си намери някое хубаво планинско местенце за барбекю. Магдалена само се усмихваше, не му противоречеше, за нея Митко беше бог и думите му явно не подлежаха на обсъждане. Самоуверен и бъбрив, мъжът ѝ изразяваше категорични мнения за всичко; понякога ръсеше и откровени глупости, но Магда продължаваше да грее до него, кротка и добра като ангелче. Тайно в себе си я наричах „послушната женичка”, чудех се дали Митко не ѝ позволява да дойде, или тя самата не си дава разрешение да се включи в летните ни походи, и смятах, че така и ще си остане с приказките. Но ето че тази година ми се обади още през март да ме пита ще се качваме ли пак, на коя планина, и като чу – Пирин, каза – идеално, пиши ме първа в списъка. И наистина, все първа беше – като се лепна за Ники, в челото на колоната, не мръдна повече от там. На една поляна, докато си почивахме, гледам я – прави цигански колелета… бре, викам си, имало живот в тази Магда. Та и сега не се учудих, че е тръгнала с нагори с Ники и младите.
Запълзяхме нагоре към Синаница по каменливата пътека. След около час вървене стигнахме до отвесните скали, които се виждаха от хижата, за да установим, че върхът все още е далече. Пред очите ни се откриваха още височини и не знаехме коя от тях точно е Синаница. Времето обаче се влошаваше. Спряхме да обсъдим положението. Ники беше категоричен, че трябва да поемаме надолу и даже Васи и Рози, най-упоритите, омекваха. В този миг Магда внезапно хукна нагоре по пътечката. „Къде, Магда?” – извиках ѝ, но тя нищо не каза, а продължи нататък. Последвах я, исках да разбера какво я е прихванало. „Пишка ми се!” – викна ми тя през рамо, като продължаваше да тича, аз – след нея. Групата ни чакаше, но скоро спрях да ги виждам, тъй като бързо набирахме височина. Едва настигах приятелката си, а тя само се обръщаше, хвърляше очарователни усмивки и се набираше още нагоре, към забугреното небе, скачаше като дива коза по скалите. „Магда, почакай!”, викнах ѝ отчаяно, без идея дали ме чува, вятърът се усилваше. Тя обаче спря и ме изчака. „Нали искаше да ходиш до тоалетна?”, попитах. Тя ме изгледа и изведнъж в очите ѝ блесна един игрив, зелен, мълниеносен лъч, какъвто никога не бях виждала и не подозирах у тази жена. Стори ми се, че в този кратък миг опознах душата ѝ. „Ах!, извиках с неволно възхищение, ама ти… такава ли си била?!” Тя ме изгледа сериозно и каза: ”Просто не исках да тръгваме обратно, преди да сме стигнали до върха.” Около нас затупаха едри капки и тресна първата гръмотевица. Дръпнах я за ръката и хукнахме към останалите; без обяснения поехме надолу. Като начало трябваше да минем по пътека, не по-широка от метър, с бездни от двете ѝ страни. Дъждът вече се лееше на воля, гръмотевиците трещяха наоколо, както ни се струваше, точно над главите ни и навсякъде в ада около нас. Водата се стичаше по дъждобраните и се вмъкваше в обувките, за секунди бяхме мокри до кости. Пътят беше станал хлъзгав от дъжда, дребните камъчета се ронеха под подметките. Ники и Магда вървяха отпред, аз – в края, „децата” – между нас. Имахме поне час и половина до хижата. Осъзнах, че за никого от нас няма каквато и да било гаранция, че щеше да е голям късмет да пристигнем всички цели и невредими, но прогоних тази мисъл и оставих в главата си само еднa – как всяка крачка ни приближава към хижата, към тези, които ни очакват, които ни мислят сега. Пред мен вървеше дъщеря ми. Гледах с благодарност как се местят пъргавите ѝ крака, още една крачка, и още една, още една, а в душата си търсех някого зад завесите от вода и трясъци, зад хаоса; някого, за когото казват, че е всесилен и милостив…
Нашите ни чакаха пред хижата, мокри и те като нас; някой ни беше видял, беше им казал, че сме тръгнали към върха. Поеха изстиналите ни ръце, помогнаха ни да махнем пълните си с вода обувки, подадоха ни топли дрехи, заведоха ни до димящите чаши чай в столовата и едва като изпихме по една, се разкрещяха. Малките – добре, ами ние? Акъл имали ли сме изобщо? За тях помислили ли сме? Защо не сме се обадили? Осъзнавали ли сме, че по чудо сме се отървали живи и здрави?
Нямаше какво да отговорим. Нека да викат, нека да си го кажат. Прави бяха, разбира се, абсолютно прави. Важното беше, че всичко завърши добре. Освен това – те бяха стояли долу, бяха ни чакали в ужасяващата неизвестност, бяха се тревожили… а ние имахме своето пътешествие, своя почти достигнат връх.
А аз имах и нещо повече. Погледнах Магда, тази кротка женица, която пиеше срещу мен чая си от мента. Тя отвърна на погледа ми и ми се усмихна само с ъгълчето на устните си. В очите ѝ за частица от секундата проблесна и изчезна нещо, но аз вече знаех какво е то – една малка зелена мълния, който вирее само там, на високото.