Само още веднъж, като за последно

Лято. Галещи слънчеви лъчи, дъх на борови иглички и мека пръст, сърце препускащо от радост, че отново си там… В планината…

Изкачих много върхове, но сред тях се отличи един. Той е онзи, за когото хижарят разказва плашещи истории за хора намерили смъртта си по склоновете му. Когато се ядоса е страшилището на планината, огромен и величествен. Един поглед към него и краката ти се разтреперват, един поглед и дъхът ти спира, един поглед и свят ти се завива. Той е онзи бял мраморен красавец, когото няма да забравиш. Той е Вихрен, първенецът на Пирин.

Дълго бях слушала за него колко е труден, как не допуска всеки до себе си. Приятели бяха стигали до подножието и без успех бяха слизали, изненадани от внезапна буря. През август реших и аз да опитам и бях наистина впечатлена от него, затова се върнах при Вихрен не веднъж, а още четири пъти.

Обяд е, аз лежа в хижата на топло под одеялата, защото въпреки че е краят на лятото, времето вече е типично есенно. Погледна ли през прозореца виждам все същото небе, покрито със стоманеносиви облаци, които не пропускат нито един слънчев лъч и не престават да сипят дъжд цял ден. Докато останалите биолози довършват пилешките си супи в столовата, драскам някакви бележки в тефтера си, за да не пропусна дори най-малката подробност:

„ 10.09.2016 г. , хижа Вихрен

Маршрут: хижа Вихрен – Муратово езеро – Бъндеришка порта – Муратов връх  и обратно

Времетраене: по час и половина във всяка посока без почивката на върха

В 8:30 сутринта с Влади и Теди тръгнахме към Синаница, а по-бавната група, водена от Радо – към Вихрен. Изглеждаше сякаш само леко ръми, но за минути ни намокри, което не беше проблем преди да задуха леден вятър точно на Бъндеришка порта. Тогава Влади си смени подгизналата тениска и не знам как не замръзна. Теди не се реши да се съблече, но отчаяните му опити да се стопли не останаха по-назад, когато установи, че е взел две леви ръкавици, но с малко повече упоритост нахлузи едната на дясната ръка. Оказа се, че от всичко най-много ни сгря смехът.

Гранитените камъни на Муратов връх се принудихме да катерим на четири крака, защото се пързаляхме на всяка стъпка, а изправехме ли се по-силните повеи на вятъра едва не ни събаряха. Горе се колебаехме дали да продължим. Времето се влошаваше, но аз имах добро предчувствие за разлика от момчетата, които предпочетоха да не рискуваме…“

Ръката ми се отпуска търсейки думи за по- оптимистичен завършек на описанието на неуспешния поход. Думи,които биха били просто механично нанизани от нея. Знам, че атмосферните условия не зависят от нас, че все пак изкачихме връх, но също и че това вероятно ще е последното ми планинарстване до следващото лято. Бях се настроила за изтощителни и страхотни целодневни преходи. Докато разни пейзажи се сменят в главата ми, топлината на завивките ме унася.

Събуждайки се след час с изненада откривам, че времето се е променило до неузнаваемост. Небето е почти ясно, над Вихрен няма нито едно облаче, а камъните са сухи сякаш не са помирисвали дъжд от седмици. Желанието за приключения отново ме изпълва и сърцето ми бие все по-бързо, докато трескаво пресмятам: „Часът е 14:15. Mръква се в 20:30. Aко успеем да тръгнем веднага ще имаме шест часа, по три за отиване и връщане. Точно като за един Вихрен. Ще го изкатеря само още веднъж, като за последно.“ Когато намирам останалите на пет минути от хижата в посока Тодорка, им разказвам плана, но на никого не му се идва. Преди малко бях сигурна, че Влади и Теди ще се съгласят. Те притежават нестихващ ентусиазъм за планини. Някак в мен се настаняват тъга и празнота. Изведнъж обаче ги прогонвам с нова решителност.

– Добре, тогава тръгвам сама – обявявам.

Мога да го направя, подробно помня пътеката, а също и че към 5 следобед Вихрен обикновено е в добро настроение. Всичко съм изчислила, имам време, справяла съм се и за по-кратко. Няма за какво за се тревожа, там съм у дома. Там сред клека, поляните и стръмнините се чувствам на мястото си.

Влади се опитва да ме разубеди, но вече съм решила. Прехвърлям нещата на ум отново, докато другите обсъждат нещо.

– Аз ще отивам – махвам с ръка по посока на пътеката.

– Ако решиш да тръгнеш задължително ни предупреди, може някой да дойде с теб. – Май си е помислил, че ще си седя в хижата.

– Ама аз ви предупреждавам сега, ако се забавя още малко ще стане късно.

Без да дочакам отговор се обръщам и хуквам да си взема раницата. Теди издиша рязко и раздразнено и чувам широките му и стабилни крачки зад гърба си.

– Хайде, по-бързо! Раницата ти готова ли е? – Изкомандва той.

След минути презареждаме водните запаси и дваматa се втурваме нагоре.

– Тук ти ще водиш. Познаваш пътя по-добре, аз не съм идвал от години.

За първи път някой ми поверява водачеството, особено толкова по-добър и опитен от мен. В старанието да се приберем преди здрач задавам темпо тип „преследвани от мечка“, което довежда до скорошната ми борба за всяка глътка въздух, но не си позволявам да намаля скоростта.

– Не мисля, че ще издържим дълго така.

– Да, вече ми е доста трудно – признавам му.

– На мен също, дишам като астматик. Е, явно ще слизаме по тъмно.

Изтръпвам при думите на Теди. Челникът ми е стар, лепен с тиксо, за да стои цял и доста своенравен по въпроса със светенето. Нося го за аварийни ситуации. Ще се постарая тази да не се превърне в такава.

– Извади ме от хижата, принуди ме да катеря – забавлява се да ме смъмря той. – Но трябва да кажа „благодаря“. Ти си повече планинар от мен.

И преди да съм успяла да възразя продължава:

– Планинар не е човек, който е просто физически издръжлив или може да бяга и да се катери, това и атлетите го могат. Планинар е човек, който при всяка възможност отива сред горите и върховете, който наистина носи планината в сърцето си.

Изреченията ни са накъсани заради схватката с баира, а той как ли намира сили за философски размисли?

Когато става по-равно правим кратка почивка.

– Погледни го! Той е просто толкова… – Протягам ръце към Вихрен, чудейки се как да определя нещо, което не може да се предаде с думи.

– Знам, виждам, няма нужда нищо да казваш.

В този момент се чувствам наистина щастлива. Част от магията на преживяването е да споделиш страстта си с някого, който разбира пламъчетата в очите ти, защото и в неговите горят същите.

Под върха нашият стар познайник, вятърът, излиза насреща ни. Голямата бяла пирамида се извисява над нас, горда и независима. Вихрен ни показва защо това му е името и в мен се прокрадва тревожност. Дали този път няма да ме спре? Както и при предишните ми походи мислено го моля да ме пусне до себе си. Някои хора си въобразяват, че като изкачат връх са го „покорили“. За мен това са просто илюзии. Не осъзнават, че отстрани изглеждат като мравки върху гигантските скали. Ако изкачиш връх, то той ти е позволил да го направиш. Вихрен може да попречи и на най-силните, ако пожелае. Планината трябва да бъде уважавана.

Продължавам да се катеря, не бива да се отказвам. Нека се увери, че съм достойна. „Хайде давай до следващата маркировка“, повтарям си на ум и само веднъж се обръщам назад. Колко много съм изминала, колко високо съм вече. Това ми дава нов прилив на енергия и неусетно се оказвам пред окичения със знамена стълб и табелата гласяща: „Връх Вихрен“. Усещам познатата неконтролируема радост.

– Повече…с теб…нагоре…никога! – Престорено задъхано казва Теди. Засмивам се, знам, че ще ми го върне двойно на слизане и поглеждам часовника.

– Няма да повярваш за колко време го взехме! Двадесет и пет минути от подножието и час и половина общо.

– Час и половина?! Ти шегуваш ли се? – Показвам му часовника. – А бе ние сме тичали до тук!

– Явно да – отвръщам усмихната до уши, отчасти заради новия ми рекорд, отчасти заради учудването изписано на лицето му. – Ако ми беше казал като тръгвахме, че ще успеем за толкова, щях да ти се присмея.

Все още силно развълнувани сядаме на мраморите, пред нас се простира целият Пирин, а наоколо царят тишина, мир и красота, дори вятърът е утихнал. Поемам от тях и забавям пулса и дишането си. Тогава Теди ме прегръща през раменете и аз го чувствам по-близък от всякога. В спокойните води на Влахинските езера се оглежда Гредаро. Редуват се приказни цветове. Ето ги Муратов и Хвойнати връх, а по- назад се показва измежду останалите перличката, стройната Синаница.

– И нея ще изкачим следващото лято – поглеждам я замечтано.

– Да, и Газей, и Каменица, и до Стражите нали?

– И отново до Кутело и Бански суходол. И Вихрен.

Замлъкваме. Минути на съвършена хармония.

В далечината се задават облаци, затова, макар да ми се иска да останем, мятаме раници на гръб и започваме спускането. Теди направо лети надолу и полагам сериозни усилия да не изоставам. Трябва да съм бърза с краката, да преценявам стъпките и да внимавам. Трудно е, но ускорението ми харесва, а той подскача по камъните като дива коза. По едно време спира внезапно, та едва не се блъсвам в него.

– Ама какво… – Едва изричам, но той ми прави знак да мълча и посочва малка птичка кацнала на близкото дърво.

– Любопитна е, иначе досега щеше да е отлетяла – снижава глас Теди. Докато той я определя видово, аз просто я наблюдавам, очарована от изящната ѝ окраска.

Отново препускаме лудешки, сетивата ми са изострени, чувствам връзка с всяка частица, покрай която минавам. Накрая стигаме хижата. Проверка на времето – 17:40, слезли сме за около час. Значителна доза адреналин, а и други хормони, циркулират в кръвта ми, което май е и причината да не мога да си намеря място.

– Какво става? Ние тука ви чакаме към девет – посреща ни Радо, а ние един през друг, почти викайки, обясняваме: „Качихме го за час и половина, представяш ли си, направо тичахме нагоре.“

После Влади нахлува в стаята със сериозно изражение и едно: „Вие официално сте НЕНОРМАЛНИ“, последвано от всеобщо избухване в смях. Преживяването ме оставя пълна с емоции, които дълго не отшумват. Мервам тефтера за кратко. Днес повече няма да ми трябва, защото съм сигурна, че ще запомня всичко. Направих и само една снимка, на стълба със знамената на върха.

Кристина Костадинова