-Хайде, Едел! Нека откъснем красивото цвете. А след това заедно да го подарим на мама и татко…

Така започва историята за една красива вечност. За вечната ТЯ, вечните ТЕ, вечният АЗ.

Тя е планината. Гордата, красивата и несломимата. Обича тези, които обичат нея. Понякога дотолкова се привързва към тях, че не им позволява да си тръгнат. Придърпва ги в големите си обятия и се сливат в едно цяло. Завинаги.

Те са Едел и Вайс. Братче и сестриче. Енергичните, неуморните, неспирните. Те обичат планината. Тя им отвръща със същото. Всеки път им разкрива по нова частица от своята красота и гальовно омайва невинните им сетива.

Всеки един момент, прекаран с нея е като дъжд от падащи звезди – очарователен.  Освен това ги кара да мечтаят все повече и повече.
Всяко едно тяхно движение е изящно, вдъхновено от съвършенството й. Наподобява танц. Сякаш са се прегърнали нежно и танцуват валс.

Те – Едел и Вайс се натъкват на нещо непознато. То ги привлича. Без да се замислят се устремяват към него. Трябва да стигнат високо. Там, на върха на почти непроходимата скала, се намира красиво цвете, което чака да бъде намерено.  Свободолюбивият им дух не ги обгръща с оковите на страха. Продължават целеустремено по пътя към върха.

Настъпва преломният момент. Срещата вече се е осъществила. Със сетни сили Вайс е успял да стигне до цветето. Вече го държи в ръцете си. Сега то ще материализира любовта на Едел и Вайс към родителите им. Нещо обаче се обърква. Тя – планината, има други планове за двете деца. Разперва широко ръце, за да ги прегърне. Падащият Вайс моли за помощ. Едел веднага протяга ръка, за да го хване. Но вместо да се върнат обратно, те политат към вечността и попадат в топлите прегръдки на втората им майка – планината. Завинаги.

Може би вече се досещате, че Аз съм Еделвайс. Нося в себе си две души, слети в една. Мисията ми е да бъда ново начало на един край. Затова съм по-различно от всички останали цветя. Зарядът, който излъчвам е правопропорционален на красотата, която разпръсква моят дом. Живея там, където цари любов. Където всичко е красота. Където хармонията пуска котва във всички сетива. Съжителството ни е в симбиоза. Аз имам нужда от Тя – планината и Тя има нужда от създания като мен. Заедно сме по-силни. Хората го усещат. Тези, които успеят да стигнат до мен, знаят, че съм специално цвете. Затова ми се радват от далеч. А Аз и Тя им се отблагодаряваме по един специален начин, който всеки пречупва през индивидуалния си усет.

Аз – Еделвайс съм доказателство за това, че истинската любов съществува. Те – Едел и Вайс бяха моето предишно Аз – чисти, неподправени и искрени. Обичаха планината и точно затова Тя реши да ги превърне във вечност. Да продължи живота им чрез мен. Да вдъхновява чрез мен. За да знаят хората и днес, и утре, че Тя е всемогъща. Че тя също умее да обича и да превръща тази обич в красива вечност.