Бе един от първите истински топли дни е. Слънцето припича, но не е много горещо. В следващите една-две седмици ще бъде така. Най-приятното време през годината. Берг е много доволна – тича по пътеката напред, души храстите наоколо, връща се при мен. Обича да докосва с нос външната страна на дланта ми, сякаш казва „Здрасти!“ или иска да ме увери, че само разглежда наоколо, няма да изчезне или избяга, няма да се изгуби.

И аз обичам това мокро докосване. Създава ми усещане за близост. Харесвам и миризмата на нагряна от слънце кучешка козина.

Познавам пътеката отлично, познавам я като пръстите на ръката си, можех да я измина със затворени очи още в детството. С баща ми идвахме тук всяко лято, винаги минавахме по един и същи маршрут – от хижата до езерото. Там опъвахме палатката и прекарвахме нощта. Беше си наш ритуал за посрещане на лятото. Не мога да си спомня дори откога го правим. Вероятно от момента, в който съм можел да стоя на краката си и майка ми се е престрашила да ме пусне на това приключение. Не че не беше свикнала с пътуванията на баща ми, но съвсем малко дете…

Толкова бях свикнал с този поход в края на всяка пролет, че мислех, че без него лятото не може да започне. Докато бях по-малък, дори вярвах, че именно ние довеждаме лятото от планината. Дали татко ми беше казал това или аз го бях измислил в детските си и игри и сънища? Не помня. Когато станах на 15, вече познавах пътеката отлично.

Веднъж казах на Марина, че мога да мина по нея със затворени очи. Не ми повярва, разбира се. То и аз не си вярвах докрай тогава, казах го малко на шега, малко – за да я впечатля. Доведох я само веднъж, скоро след като се запознахме, за да измине с мен пътеката от моето детство и да види мястото, на което щях да се връщам всяка година напролет, защото иначе лятото не би могло да започне.

В началото на Пътеката, малко след като се отдалечихме от хижата, извадих от раницата специалната черна лента, която предварително си бях подготвил. Най-напред я вързах на нейните очи – за да се убеди, че не я мамя и че нищо не ще мога да видя през нея. После я накарах да я върже на моите и да стегне възела здраво. В началото се смееше, но после започна да се тревожи. Успокоявах я, че няма как да се отклоним от Пътеката, че трябва вървим само една посока, няма завои или отбивки, че не са необходими големи умения, за да я преминеш – нито е твърде стръмна, нито твърде опасна, че тя е до мен и ако нещо се случи – ще разчитам на нея.

В началото се отиваше да ме убеди да махна лентата, каза, че демонстрираният от мен героизъм и стига не само за днес, но и за цял живот, но аз упорствах. Накрая тя замълча, а аз – след няколко опита за разговор, пропаднали в нищото – се отказах и се съсредоточих върху Пътеката. Стигнахме до езерото без произшествия. Доста по-бавно от обичайния ми темп, но стигнахме. Колкото и сигурен да бях в себе си, колкото и уверен да бях в това, което сам твърдях – че мога да премина Пътеката и със затворени очи – когато стигнахме до езерото тържествувах. Много малко са случаите след това, в които съм изпитвал подобно тържество. Марина беше бясна. Беше делничен ден и бяхме срещнали един или двама души, които явно решиха, че двама младежи се забавляват и не ни обърнаха особено внимание, но тя беше бясна – заради страха, който беше изпитвала, заради несигурността, заради глупавото според нея самодоказване, заради погледите в очите на хората, с които се бяхме разминали. Опитах се да се поставя на нейното място, да си представя „на какво я бях подложил“, както самата тя се изрази, но не можех. Бях и благодарен, че въпреки гнева си ме остави на приумицата ми, че не ме спря след първите сто стъпки, че не ме накара да махна лентата и да продължим по обичайния начин, че ме остави да докажа на себе си, че наистина мога да премина Пътеката със затворени очи. Ако ми беше поставила някакво условие, ако беше заплашила, че ако не махна лентата ще се разделим – щях да се подчиня. Но тя не го направи.

Баща ми беше във възторг. Прие го като личен подарък. Вече близо година беше в инвалидна количка и прекарваше дните си на балкона, броейки минувачите по улицата.

Когато се разболя му обещах, че няма да престана да минавам по Пътеката до езерото всяка година, на ръба между пролетта и лятото. Обещах му, че ще го правя дори когато той умре и ще продължа да го правя и с децата си. Обещах му че ще разпръсна пепелта му по тази пътека по същото време – в един от първите летни дни, когато пролетта вика лятото да слезе от планината и слънцето припича приятно без да е прекалено горещо. Щастлив съм, че спазих обещанието си. Години след като татко почина и разпръснах пепелта от тялото му по Пътеката от хижата до езерото, при всяко мое следващо преминаване чувах как крачи зад мен, усещах дишането му и бях сигурен, че ако се обърна ще го видя и той ще ми се усмихне, ще ми даде знак да гледам в краката си и да вървя напред. Никога не се обърнах. Мога да преживея много неща, но знаех, че няма да понеса истината, че зад мен не върви никой.

Сега понякога също имам усещането, че крачи до мен. Понякога то е толкова силно, че дори го заговарям. Понякога дори мисля, че чувам отговора му. Не знам. Може би наистина ми отговаря. Може би е вярно това, което казват в семейните филми, които дават в неделя вечер по телевизията или пишат в разтоварващите романи с меки корици, които продават в хипермаркетите до касите – че хората не умират, докато ги помниш и изговаряш името им. Звучи като изтъркано клише, но понякога именно изтърканите клишета ни дават сила да продължим напред. Истината е, че това усещане много ми помогна да не потъна в първите месеци. Разговарях с него в мрака, търсех насока и съвет, опитвах се да стигна до смисъла. Това усещане се превърна в осигурителното въже, за което се държа, за да не изгубя посоката.

Берг отново се връща до мен, отърква се в крака ми и хуква обратно по пътеката. След малко ще спрем и тя ще седне до мен за почивка. Не че едно младо куче има нужда от почивка, но трябва да спазваме ритъма.

Това е третият ни поход тази пролет и днес ще отидем малко по-далеч. Все пак не бива да се отдалечаваме твърде много от хижата, трябва да се върнем да пренощуваме. Още час или два и се връщаме обратно. След месец, когато се затопли още малко, ще опъваме палатката и ще спим навън. Няма да се връщаме поне седмица – за толкова време мога да нося храната на гърба си, а вода има предостатъчно в потока, дето е успореден на пътеката. Дори когато е скрит зад храсталаците, можеш да го чуеш. Но засега е още студено и не е за спане навън. Дори в палатката. Дори в спалния чувал. Дори и с Берг, която обича да се притиска в мен нощем и да ме топли.

Берг е подарък от Марина за спомен. Още когато я доведе, знаех, че ще ме напусне и кучето е някакъв вид заместител. Не я виня. Нормално е. Както тогава, при минаването по Пътеката със завързани очи, не мога да се поставя на нейното място и да преценя как бих постъпил аз в такава ситуация. Вероятно също като нея. Мисля си, че всъщност Питър е по-добрият избор и ще бъде по-добър баща на децата ѝ.

Запознах се с него на някакво Коледно парти, когато бяха все още само колеги. Това беше преди инцидента и преди да имам каквито и да е поводи за ревност или притеснения, въпреки че оттогава неведнъж съм прехвърлял в съзнанието си мисълта дали нещата и без друго нямаше да се развият по същия начин – когато един перспективен англичанин ти предложи брак и живот на Острова, трудно се отказва. Дори да няма други, утежняващи връзката обстоятелства.

Чувахме се няколко пъти през последната година. покани ме и на сватбата, но разбира се не отидох. Не че няма как, ако реша, но не искам да си го причинявам. И на нея не би и харесало, сигурен съм. Покани ме от учтивост, дори каза, че Питър е предложил да организира пътуването ми и много настоявал да присъствам. Оправдах се с ежегодния ритуал по преминаването на Пътеката. Усетих напрежението отсреща, но тя не попита за подробности. Пожела ми успех и ме помоли да се пазя – обичайната формула, която се изрича при такива обстоятелства.

Спирам и свалям раницата. Малко вода, една ябълка, 15 минути почивка и след това още един час вървене по пътеката, още една почивка и прибиране в хижата. По време на почивките слушам записа, който после трябва да преведа и изчета. Имам добра слухова памет, тренирана заради работата ми. Търсят ме за озвучавания, записи на аудио книги и филми дори сега. Имам повече ангажименти, отколкото бих могъл да поема, но избягвам да отказвам. Никой не може да си позволи да отказва работа. А превода от аудиокнига си е предизвикателство. Доволен съм, защото е дългосрочен проект, добре платен и ми позволява да се съсредоточа само върху един ангажимент през лятото. Така ми остава време за моите преходи. Понякога мога дари да диктувам вечер, така че и работата да върви. Съвременните технологии правят чудеса.

Наесен, когато работата се увеличи ще трябва да си стоя в града. Пък и с Берг все още не сме готови за есенни преходи. Ако нещата вървят по план, от следващата есен ще започнем да тренираме и в по-неблагоприятни климатични условия. Имам планове за няколко година напред.

При последния ни разговор Марина каза, че се радва да го чуе, но по гласа и усетих, че не ми вярва. Странно е колко много могат да ни кажат гласовете на хората – дори от разстояние, дори изкривени от дигиталния сигнал. Малките паузи, поемането на дъх, разликите в интонацията. Преди инцидента нe обръщах внимание на тези неща. Казват, че природата не търпи липсата на баланс – когато загубиш едно сетиво, друго се изостря, за да компенсира загубата. Вярно е. Дори сега, дори и сляп продължавам напред по Пътеката. Лесно е. Просто правя стъпка след стъпка.