С 13 приятели решихме да вдигнем левъла и да направим зимна Мусала, ☺ само с летните преходчета от хижа в хижа, и някой друг връх преценихме, че не е много интересно и решихме да включим едно зимното изкачване на шапката на Балканите, а именно връх Мусала.
Аз до сега не бях предприемала зимно изкачване, никъде по простата причина, че нямах екипировка, и ми се струваше много екстремно. Беше интересно приятели като ми разказваха за техните зимни преходи, как са затъвали, колко студен бил вятъра, че са се загубвали и т.н., и си викам “ Абе, стига глупости не може да е толкова ужасно, ако беше така, никой нямаше да предприема толкова рискове в планината”.Толкова много ме бяха наплашили, че ако предприема такъв вид преход ще изживея филма “Еверест”- 2015г. на живо. WTF???
Бях подготвена информативно от книгите, който съм чела за зимни експедиции (наши и чужди), четях и следях случващото се на нашите алпинисти Боян Петров и Скатов, въобще всичко по темата ми беше интересно и събирах информация. Факт е, че бяха толкова завладяващи и всичко го четях на един дъх. Знам, че сигурно малко съм се увлякла, но за мен не си беше обикновено ходене в планината исках най-малкото като обсъждат нещо да ги разбирам какво си говорят за възли, прусеци, седалки и т.н.
В нашия случай носехме един пикел, и едни снегоходки сега като го пиша ми е смешно с какъв акъл въобще сме тръгнали толкова неподготвени, но спрямо водача ни на възраст над 60г. даже и полу-котките ни били в повече, той толкова пъти е качвал Мусала без котки, че не разбираше, защо толкова се вайкаме.
И така накупихме си необходимата екипировка- зимно яке, панталони, грейки, полари, шапки, ски маска за очите, абе знаете няма нужда да изреждам и всички си взехме от някакъв китайски сайт полу-котки, които се слагат на свода на обувката. Не знам момчето, което ни ги поръча на всички каза, че е “по-добре без нищо”, досвидяни да дадем минимум 300лв за нормални котки, и решихме да вложим по-малко с идеята, че няма да ходим много зимно.
Въодушевени чакахме да дойде заветната дата 04.02.2016г. да се качим на бусчето и да отпрашим за София, дори си бяхме направили група във Фейсбук Мусала 2016 като поствахме снимки от камерите, гледахме времето, снимахме си кой какво си е купил за прехода, и най-вече коментирахме, колко яко ще е да се изкачим и да видим оная гледка на Мусала спираща дъха ти. Прехода щеше да е за 4 дни като две нощувки имахме на ЦПШ и разбира се да се разходим до хижа Мальовица.
Тръгнахме в 5 сутринта в камерен състав с някакво микробусче от Русе за Боровец, по пътя спирахме тук там, супер щастливи и заредени нямахме търпение да стигнем до лифта в Боровец. Към 12ч бяхме се качили на лифта за Ястребец, разбира се не забравих да не се отбележа с усмихнато селфи от кабинковия лифт. Нямахме планински водач с диплома и т.н имахме човек който през годините е качвал над 40 пъти всяка година зимно и лятно Мусала. Ние изцяло му се доверихме, все пак някои бяха качвали вече Мусала зимно, други такива ентусиасти като мен не, но факт е, че никой не очакваше какво ще ни се случи.
Като стъпихме на Ястребец времето се беше поразвалило сложихме ски очилата, ръкавиците и кой каквото свари за да се опазим от силния вятър, нямаше и следа от слънцето, което ни съпровождаше през целия път. Тръгнахме над Маркуджиците понеже те бяха по лятната пътека, а там го дават лавинен участък и ние минахме по зимната пътека. Разминавахме се с много скиори някой заблудени други направо фрирайдъри. Беше като в приказките бяла красота толкова много сняг не бях виждала, на дърветата само короните им се виждат, клековете отдавна бяха покрити от сняг, но и коловете на маркировката не бяха изцяло открити малка част от тях се виждаше. Духаше вятъра и ситно валеше сняг вървяхме в индийска нишка подредени и гледахме да не криволичим от пътя ..ай си кривнал си потънал, а с раница 15-20 кила много трудно излизането. През цялото време си виках само да стигна хижата ще се размажа от кеф, топлина, уют.
Три –четири пъти съм правила летни преходи до Мусала по лятната пътека сега с тоя сняг нищо общо, не можах да позная картината, знам от къде се минава, но клековете не се виждаха както и по-голямата част от боровете. Вървяхме и гледахме нагоре видяхме Сфинкса показах им в далечината връх Дено, Безименен, Малка Мусала, Трийоните (най-екстремното ми лятно преживяване след Джемджиявия ръб), макар и да не се виждаха добре от мъглата, която бавно като мантия ги покриваше, всички се наслаждаваха на зимната приказка. Предложихме дори някой ден да направим един такъв преход, да минем през изброените върхове, и да спим на Боровец.
След Маркуджиците нямаше пътека започнахме да си газим в снега и да си затъваме стабилно, всеки който е бил до кръста в сняг с раница би ме разбрал колко трудно е излизането, лазиш, махаш с ръце да изравниш снега, стъпваш на единия крак после другия и готово станал си, правиш 2 крачки и се молиш да не затънеш отново. Бяхме се разпределили мъж- жена, мъж- жена и т. н, за да си помагаме. Най-тежеше раницата на едно момче от групата, което носеше около 30м въже, което така и не взе за върха. Оглеждаш се виждаш бушуващия вятър и снега, който надига във въздуха и осъзнаваш, че си една малка прашинка спрямо тия грамада камъни, тия планини канари.
С природата шега не бива всички сме се нагледали на паметници на загинали по различни причини, не трябва да подценяваме ситуацията следвахме правилото да не ходим сами, но след преходите и опита, който имаш малко или много човек си вдига самочувствието, просто не трябва да се мислим за безсмъртни.
Малко преди да стигнем хижа Мусала минахме покрай паметник на загинал изгубил се в мъглата и замръзнал. Спряхме да починем и по този паметник се ориентирахме, че е наблизо хижата, събрахме последни сили и продължихме. Последни метри до хижата, там вече всички затъвахме .. пътеката се беше изгубила не знам, но беше ужасно гадно, виждаш, че е пред теб и минимум 40 мин не ти мърдат докато стигнеш.
Няма да забравя направо си нахлухме с идеята, че вътре гори камината, сигурно се готви някой боб и как ще му поседнем, легнем ..ааа, то хижата с някакъв генератор работи на бензин ли, нафта ли, но постоянно спираше, бяхме на челници камината не беше запалена и ние трябваше да го сторим, не беше болка за умиране просто с мокри дърва много трудно.
Докато се събличах от мен излизаше пара, аз буквално пушех толкова бях загряла и ядосана същевременно, че в тоя студ няма къде да се стоплиш. След 2 часа приготовления да се настаним, преоблечем, стоплим най-накрая към 6ч вечерта седнахме на масата. Дрехите ни бяха мокри и всеки беше останал с каквото има, решихме да не взимаме много дрехи, а само ядене, все пак какво ти трябва за една вечер?. Катерим върха и слизаме, и по тая причина аз реших да си взема само термо бельо за спане ☺. Облякох го, но термо бельото ми прозираше изпитвах дискомфорт не от приятелите ми те ме бяха виждали всякак, но хижарите ни изпиваха с поглед (по 3 месеца не били с жена) и въпреки, че бях смешна си сложих дъждобрана, докато поизсъхне нещо за да се преоблека. Много ми се смяха като станах да играя хоро с тоя дъждобран, но пък беше забавно.
Кой около камината, кой около масата почна се едно мерене на суджуци, моя е конски с не знам си какви подправки, друг пък да му пробваме пастърмата, само веганите се възмущаваха “как можело да ядем сланина и трупове на животни”, по два пъти бършеха ножа, ако трябваше да си нарежат краставицата. След дегустацията на месните деликатеси се почна с алкохола, когато става дума за алкохол мъжете са много чувствителни на тая тема, все едно обясняват за мъжкото си достойнство, трябва много да внимаваш какви суперлативи казваш за производството им. Важно било ракията или виното от какъв сорт плодове са, градусите, каква е мекотата, пенливостта и т.н,. но всичко с мяра, знаехме, че утре ни чака голям преход, трябва да сме със силите си, а не омагьосани от някоя ракия. Вечерта мина както обикновено в много приказки и смях, мъжете ходеха до езерото правеха дупка и ни пълнеха вода за пиене, бяхме на челници, че нямаше ток и си беше романтика. На всяко излизане виждаш как тая снежна маса се покачва и как бавно и равномерно се трупа сняг навсякъде.
Разпределихме се по стаи да спим. До нас имаше семейство руснаци, които почти не излязоха от тая стая да ги видим, само разбрахме от хижаря, че имал някоя и друга бира останала понеже тия изпили всичкия алкохол. Легнахме с нагласата да спим, но не всички сме спали, в съседната стая едно момче от групата хъркал ужасно, както го цитираха “навътре и навън”, така хъркал, че по едно време почнал да се дави .. беше ми смешно на сутринта, но се радвах, че не го бях чула.
Забавно беше и ходенето до тоалетната по простата причина, че такава нямаше, всичко беше затрупано и трябваше да минираме около хижата. Трябваше да си изкопаеш буквално дупка за да клекнеш и да си свършиш нуждата, но докато я вършиш се молиш да не пропаднеш понеже снега е пресен и щеше да стане мазало, шегувахме се, дали на лято ще познаем кой къде е клечал ☺.
През цялата нощ не спря да вали, толкова беше красиво, излизаш от хижата ония ми ти канари те поглеждат, а ти си един мъничък, нощта беше тиха, а времето меко снега се трупаше неусетно.
На сутринта станахме в 6ч. водача ни имаше лафче „в колкото часа искаш си лягай в 7:00 тръгвам и никого не чакам” имахме време да се подготвим. Голям студ беше в тая столова, а на вън два пъти по-голям, снега не беше спрял да вали още беше тъмно, и едва се виждаше зимната маркировка. Започна се една валянка – кога ще се яде, ще има ли време за кафе, а за тоалетна, и решихме, ако заслона “Ледено езеро” работи, да починем там, и да закусим. Хубаво, че от групата имаше хора с газови котлончета, че да се постоплим малко. Стегнахме малките ранички, резервните шапки и ръкавици, задължително някакви грапави понеже се хлъзгали на въжето.
Не всички бяха оборудвани с необходимата екипировка. Сега като се сетя имаше хора леко облечени без резервни дрехи, няма да коментирам и това, че нямахме котки, снегоходки и пикели, само един за цяла група ми се вижда безумие. Преди да тръгнем за върха най-оборудваното момче от групата на когото бяха и пикела, и котките, и снегоходките извади камера да снима с надеждата, че ще остане един хубав спомен.В последствие поради ниските температури нищо не беше се записало.
Тръгнахме на челници валеше ситен сняг, който се отразяваше на снежната покривка. Развиделяваше се и очаквахме мъглата от снежна мантия да се вдигне, нямаше изгледи това да стане, но се надявахме, все пак бяхме дошли да се насладим на невероятни гледки, и бяхме пълни с позитивизъм. Толкова мили, добри, усмихнати крачехме бодро през езерото, което отдавна беше замръзнало, следвахме зимната маркировка да стигнем Палечко. Не знам колко време ни е отнело, бяхме позагрели, даже някой се поразхвърляха.
До Палечко стигнахме трудно, снега беше стар замръзнал, имаше много нов навалял отгоре над него и като започнахме да катерим се пързаляхме надолу. Ужасно е да си изминал такова разстояние и да няма как да се застопориш, и да падаш като „презрял плод от дърво” по баира надолу. Времето се беше развалило ставаше по-студено, вятъра беше по-силен и за секунди се сменяше снежната картина. Като минахме Палечко спряхме за почивка да се съберем понеже половината бяха напред, а другата половина си помагахме да минем тоя хлъзгав участък, на който не целяхме да си правим лавини, но така се образуваше снега, след някой пързалящ се надолу по склона. След като накрая всички се събрахме решихме какво ще правим понеже времето не беше никак хубаво, изглеждаше, че идва буря, бяхме уморени, имаше още малко до заслона, и преценихме, че най-удачно е да стигнем до там, и на място да решим какво ще правим.
По пътя нагоре към заслона нямаше пътека, нямаше ги многото камъни, който бяха осеяли пътя, всичко беше покрито с бяла мантия от снега. Тежък и дебел слой лед, над снега, и отгоре лек нов навалял се трупаше. Докато вървяхме снега ни стигаше до колене, на места и по-вече, но все още не бяхме почнали да затъваме. Небето се беше намръщило черни облаци го бяха покрили беше около 10:30ч., а все едно е привечер бурята, която се беше заформила и тоя ураганен вятър ни повалиха в техния капан.
От многото падане на Палечко се бяхме понамокрили ръкавиците ни бяха мокри и ръцете направо си замръзваха. Броени метри ни деляха да приближим заслона. Нямате си на представа с каква надежда крачехме, кой колкото може, за да се скрием на топло, или поне за малко от тоя ураган, който се задаваше. На места части от големите камъни се показваха и само напомняха за себе си след като се спънеш в тях, друг път крака ти засяда и се чудиш накъде да въртиш и да излезеш. На моменти се чудех къде е удоволствието, къде беше останала тая зимна приказка, с какво толкова бяхме разярили планината, че си връщаше за стореното, може би имах големи очаквания, не знам, но не бях предполагала, че ще се стовари цялата снежна виелица върху мен.
Пристигнахме в заслона “Ледено езеро”, оказа се, че е заключен и по никакъв начин с ритници ли, с юмруци ли, какво ли не, опитахме да влезем вътре, но безуспешно. Разочарованието ни беше огромно, уморени намръзнали с мокри дрехи стояхме отпред и се чудехме какво да правим.
Водача ни каза, че за тия 40 год., за който е изкачвал всяка година зимно и лятно Мусала, такова нещо не е виждал, и направо ни попита дали искаме да продължим до върха да се стоплим и да си починем, или да се връщаме обратно. Толкова бяхме обезумели и уплашени първо заради бурята в която бяхме в капан и второ, че толкова бяхме намръзнали, че нямаш право да се откажеш, нямаше да издържим да се върнем назад. Мобилизирахме се и продължихме по зимната маркировка по въжето и към върха.Той си стоеше там, беше там и ни чакаше… и метеоролога ни чакаше, бяхме го уведомили, че ще дойдем. По последни данни било -17 градуса, но се усещали като -30. Вече изпитвах в действителност израза на Чолаков „кучи студ”.
Първи тръгна разбира се водача ни и пак се бяхме разделили мъж, жена за да си помагаме. Тръгнахме да се хващаме за въжето и да се катерим, да ама не, толкова беше заледено това желязо, че ръкавиците се пързаляха. Някой бяха с по 2 чифта нахлузени махахме, слагахме само и само да има сцепление, да можеш да се набереш и да катериш, но всичко се случваше много трудно, и с големи усилия. Всички бяхме с тия порнографски полу-котки който се слагат на свода на обувката. Някой от групата ги бяха загубили по пътя дори, други по въжето докато катерехме, но така и не ни влязоха в употреба за да не се пързаляме.
Нищо не се виждаше, отдавна ски маската на лицето ми беше замръзнала, от леда полепнал по нея виждах размазано, вятъра ме брулеше в лицето, макар и със среден клас обувки краката ми бяха мокри, надявах се, че ще утихне скоро всичко, но ние бяхме в епицентъра на бурята.
По средата на въжето разбрах, че на една от девойките от групата и паднала кръвната захар, станало и лошо и почти припаднала, едно от момчетата се върнал с нея до заслона за да и помогне. Междувременно докато те слизаха надолу, макар и да не ги виждах, видяхме силует на мъж да се задава надолу. Спря за момент и ни извика, че сме били луди да продължим, слизал надолу към заслона да го стоплел, защото разбрал от метеоролога, че ще идва група от Русе. Ние го уверихме, че не сме тръгнали с такава нагласа, но да побърза, защото има жена долу, която се нуждае от помощ.
Катерихме бавно заради ураганния вятър, който свистеше в ушите ни, и ни залюляваше, от навалелия сняг не виждаш къде стъпваш, подхлъзваш се, падаш изправяш се, и ако успееш да се задържиш продължаваш. В повечето време не знаеш тоя пред теб или зад теб къде е, как се справя, нищо не се виждаше.
Водача най-отпред правеше партина с пикела, но докато минех и аз все едно нищо не беше направил, заравяха се стъпките му. Толкова беше силен вятъра, че се бях хванала за въжето и стоях, надявах се да утихне, не можех да помръдна тая силна вихрушка ме местеше и макар, че се имах за силна почти ме отлепяше от земята. Докато стоях в това положение си мислех в какво съм се забъркала, исках всичко да приключва, нямах сили да продължа нагоре ..нямаше го желанието за покоряване на върха, имаше само студ пронизващ тялото ми, тъкмо се набереш да продължиш и вятъра те удря и те мята в някоя посока…имах желание само да отцелея.
Спрях се да събера мислите си, видях, че едно от момичетата от групата беше паднало, махаше си ръкавиците за да си стопли ръцете, но безуспешно. Личеше си паниката в погледа и, помогнах и да стане, но тя беше като зомбирана, не искаше да продължи, „тук щяла да ни чака”, след мен ме застигна друг от групата, и я убедихме да продължим. Беше останало малко до върха, участъка от лятната и зимната маркировка, където се събират беше заледен, имаше ледено хълмче, и ако нямаш котки няма минаване, там придвижването беше като отвес. Въжето беше високо, ако не си по-висок трудно можеш да го достигнеш, затова беше и трудно да балансираш на него.
Изкатерихме се най-накрая, в мъглата от бушуващия сняг и вятър видяхме очертанията на станцията, това за миг може да ти стопли сърцето, върха беше отрупан със сняг и не се виждаше, само разни железа се стърчаха от него.
Вратата беше затрупана и само прозорчето беше отворено, именно през него минахме за да влезем, а там ни чакаше метеоролога с чай. Изненада се, че не сме се разубедили, и че сме тръгнали въпреки лошите прогнози, абе направо си ни помисли за луди.
Мен ме беше страх навън не беше просто вятър със сняг, беше ураганна бура, много се надявах, че ще пренощуваме горе. За жалост стояхме около 30 мин, пихме чай, топлихме се на един радиатор, както бяхме заледени всичкото се разтопи по нас и стояхме мокри. Не си усещахме пръстите, лицата и краката ни бяха заледени. Към края на престоя ни се появи момчето което беше помогнало на девойката, на която и беше станало лошо. Оставил я в заслона, дал и да хапне нещо сладко, и на връщане ще си я вземем. По пътя намерил изгубените полу-котки на повечето хора от групата, толкова беше загрял, че останал по полар, той за първи път изкачваше Мусала, незнаеше от къде да влезе, та се луташе докато ни намери. След тая героична постъпка, завърши курс за планински водач☺, и другия февруари сигурно той ще ни поведе.
Преди да тръгнем си направихме снимка, много трудно, почти на всички не ни работиха смартфоните, но все пак имахме доказателство, че сме били там, макар да не можехме да стигнем до паметника на върха.
Бурята се беше засилила, за 30 мин беше навалял сняг 30-40 см, нямаше ги дирите ни, нищо не се виждаше. Както бяхме стоплени и мокри се чустваш като „дреха на простир”, вятъра те люлее, а ти си вкочанен. Маската ми на момента замръзна не виждах много, но за какво ли ми беше, всичко беше бяло, различавах само въжето и това ми стигаше. Когато тръгнах да слизам внимавах още повече, понеже тия котки нищо не ми помагаха и се пързалях още повече.
Представете си държиш се за замръзналото въже, което се пързаля и едва се задържаш, а краката ти се хлъзгат понеже новия сняг е навалял и е мек и се пързаляш от леда под него. И точно на един такъв лед аз се подхлъзнах, и започнах да се пързалям надолу по склона, от единия до другия кол на маркировката. В последната минута се хванах за кола пред мен, краката ми бяха във въздуха и аз виках като обезумяла. Не знаех дали някой ме беше чул, вятъра свистеше ужасно, да не говорим, че пред мен и зад мен нищо не се виждаше. Стоях легнала на снега, прегърнала тоя кол, с крака във въздуха, уплашена, ужасена и стресирана. Настигнаха ме последните от групата, събраха се да ми помогнат, като се изправих на разтрепераните ми крака видях, че съм улучила най-тясната страна на скалата, на която буквално можеш да падаш, и чист късмет е било, че съм се задържала. Това беше най-екстремното нещо случило се в живота ми да съм на косъм от смъртта.
По пътя надолу си мислех какво щеше да ми се случи, ако не се бях задържала за кола, стана ми мъчно..бях се панирала. Вървях на автопилот, адреналина в мен преливаше. Когато стигнахме заслона бях готова да се разплача след случилото се, беше ми много травмиращо, но и положението в което бяхме не ставаше по-добре.
Радвахме се, че се прибираме, но имаше ужасно много сняг, затъвахме вече по осезаемо, и ни беше трудно излизането, отдолу имаше големи камъни, и краката ти затъваха между тях. Спирахме да си помагаме, всичко ставаше много бавно, предвид обстановката, която ни заобикаляше. Когато слизаш от покорен връх или отправна точка, човек се наслаждава, запомня обстановката, наслаждава се на всичко, при нас беше борба за отцеляване.
Ние бързахме да се спасим да не измръзнем, нищо че и след 2 седмици от покоряването, не си усещахме възглавничките на пръстите, бързахме да се спасим, и да избягаме от бурята, макар и уморени инстинкта за самосъхранение беше по-голям.
Маската ми беше ужасно замръзнала и нищо не се виждаше, не виждах на къде вървя, бях се хванала за едно от момчетата, и така вървяхме един зад друг.
Всички бяхме уморени, уплашени и се молихме по-бързо да стигнем до хижата. Надявах се, че водача ще ни остави още една нощувка тук и утре ще слезем към ЦПШ-то, но като пристигнахме с големи усилия в хижата, всички се преоблякоха и бяха с нагласатагнат колкото се може по-бързо. Към 3 слетобед се нагласихме и тръгнахме да слизаме, от маркировката не се виждаше много, най-много може би една педя. След паметника надолу нямаше и следа от маркировка за път неможеше, и да се говори.
Вятъра си духаше все така силно и помиташе всичко около себе си, ние затъвахме на всяка крачка с тия раници, не помня вече, колко пъти целувах тоя сняг. Но това е най-малкото, оказа се, че сме объркали пътеката и сме тръгнали по грешните колове, които въобще не бяха в нашата посока. Така в потъване и лутане загубихме един час, уморени, притеснени, някой бяхме и панирани вървяхме в индийска нишка. Отпред бяха мъжете да правят партина, на места снега някъде стигаше до рамене. Едно от момчетата буквално се хвърляше напред за да разрива, като се умореше се сменяха с друг.
За жалост на GPS Гармина бяхме му загубили батериите и неможехме да видим правилната посока, но за това пък, някой си имаха непрестанен обхват на телефоните, на всичкото отгоре, те не преставаха да звънят. Интересно е да стойш в дълбока пряспа сняг, готов да потънеш и още, и да виждаш как на човека пред теб му звъни телефона, и да чуеш как се опитва да обесни на събеседника си къде се намира.
Замръзнали и обезнадеждени, че няма да се измъкнем скоро, видяхме в далечината 4 фигури, бяха със снегоходки разпознахме ги, че не потъваха, и снега им беше само до колене. Изчакахме ги да си слеем партините, насочиха ни на къде да вървим, и ни пожелаха успех.
Беше късно може би 18:00ч., отдавна бяхме изтървали лифта и се наложи да се прибираме през гората, около нас нямаше жива душа, колкото бяхме сами, си бяхме и достатъчни, бурята ни направи силни. Когато знаеш през какво си минал сутринта пътя в гората ти е като разходка в парка. Беше тъмно и отново вървяхме на челници, там си загубих челника, дадох го на едно момче от групата да го подържи и той ми го изтърва.
По пътя се питахме, дали това е посоката да не би да сме се загубили отново, наближава ме ли мястото, от което ще ни вземе микробуса. Бяхме направили близо 12 часа преход, толкова емоции бяхме изпитали, не спирахме да си благодарим един на друг, кой на кого, къде беше помогнал. Девойката на която и стана лошо беше щастлива, но каза че едва ли друг път ще дойде на зимен преход в Мусала.
По пътя видяхме друга Русенска група, обяснихме им какво ги очаква и ги посъветвахме да не тръгват, да изчакат до утре, когато го даваха оправяне на времето. Разбира се бяха жадни за адреналин и емоции мога ли да ги виня?
В 19:30ч. вечерта бяхме качени на микробусчето и бяхме на път за ЦПШ-то. Знаех, че дават новините по телевизията, исках да чуя някой от семейството ми, знаех, че ако го нямаше тоя кол, който прегърнах, сега нямаше да се забавлявате на разказа ми. Исках да ги чуя, но се безпокоях да не се разплача по телефона, чуствах се спокойна, че всичко беше приключило и същевременно по-силна, че отстоях на случващото се.
Бяхме направили 12 часа преход в най-ужасните условия, които някой от групата или въобще, някой мой познат беше преминал. За радост красивата Мальовица отми страха, ужаса и всичко негативно, което бяхме преминали. Искрено се забавлявахме и се наслаждавахме на хубавото време като запечатахме момента с много снимки. Не случайно имаше толкова много хора, там беше като на Рилските езера -деца, кучета, скиори, райдари.
Бяхме отново в цивилизацията имаше коли, много хора, обхват на телефоните, всичко това те приземява като с плесница в действителността. Беше невероятно красиво, най ме беше яд, че времето беше слънчево, а ние улучихме най не подходящото време за изкачване, че тия който ни се смяха като ги предупреждавахме, са се насладили на студената красота от върха.
Завиждах на тоя горе от станцията, че имаше преимуществото сутрин по домашни чехли да стане и да снима изгрева – вечер залеза, и същевременно се надявах другата година да ме огреят и мен лъчите на слънцето, както беше лятото на изгрева. Планувах друго зимно изкачване на върха за да преодолея страха от предишното и да се надяваме, че ще случа на време☺, но мисля ,че важи правилото „няма лошо време има неподходяща екипировка(облекло)”.
И въпреки трудностите, който ни споходиха, това ще остане един невероятен спомен в моето съзнание, надявам се да имам възможността да се насладя на още много изгреви и залези, за още по-добри спомени.
П.С Не съм писател, не съм правила изкачване на някой екстремен връх, тип „Виа фератта”, за да ви впечатля, но се надявам, че за кратко ви пренесох в моя свят под върха.
За жалост в нета не можах да открия разказ или нещо по темата с насоки ☺,за да не се излагам много ☺.