6 май е- ден като всички останали. Но на мен ми е някак си радостно, струва ми се даже,че чувам птичи песни. Душата ми пее и аз съм лека, лека като пеперуда. Готова съм да полетя към необята и да поема с отворено сърце моето пътуване към Хималаите. Само като си помисля къде отивам и цялата изтръпвам-истина ли е или сънувам? Поглеждам вече приготвените раници-една голяма и една малка и разбирам, че е истина. Проверявам сигурно за 10 път дали съм си взела паспорта, парите и разбира се самолетния билет. Да, всичко е тук. Поглеждам самолетните билети и погледът ми пада на дестинацията София-Катманду. Усмихвам се-да, заминавам за Катманду, а не за Тимбокту както някои хора разбраха, когато споделих за моето пътуване. Последна проверка и хоп-обух новите си 3 сезонни туристически обувки и поех по пътя.
Пътуването ми мина сякаш насън-самолети, хора, летища, движение. Аз сякаш бях страничен наблюдател и не реагирах по никакъв начин на нищо, което се случваше с мен. Говорех си с моята приятелка Атина за някакви неща, но мислено бях другаде. Бях се опиянила от мисълта, че отивам някъде, където винаги съм искала да отида и някъде, където имам чувството, че вече съм била. Започнах да излизам от летаргията си чак на летището в Абу Даби на изхода за полета ни за Катманду. Огледах се наоколо и видях хората, чакащи на изхода. Бяха дребни на ръст, облечени бедно в нещо като рокли и носещи джапанки или чехли. За момент се почувствах като Гъливър в страната на лилипутите. Загледах се в лицата на хората-тъмни и сбръчкани, но с големи и блестящи очи. До тях бяхме ние- група бели авантюристи, облечени с новите си туристически екипировки, гледащи с любопитство и може би страх странната тълпа от хора. Те от своя страна също ни гледаха с любопитсво, но и някак си със смирение. Може би и ние пътувахме към нашето смирение-но дали щяхме да го срещнем? Пътуването в самолета беше също истинско приключение, кулминацуята, на което беше строполяването на земята на един от пътниците до седелката, на която седяхме. Изведнъж всички взеха да се суетят около него и да опитват различни методи да го свестят. Моята приятелка Атина ги гледаше странно и малко изплашено докато в един момент не настаниха припадналото момче на свободната седалка до нея. Оказа се, че е приел повече алкохол отколкото дребното и хилаво тяло му позволяваше.
И така пристигнахме на летището в Катманду. Това беше първото летище от този род, който съм виждала. Бедно, сиво и невзрачно. Определено ни подготвяше за това, което ни очакваше. Качихме се на такси, което беше изпратено от хотел Тамел Гранд, за да ни посрещне. Таксито пое по прашен неасфалтиран, но широк път, който беше задръстен предимно от мотори и тези, който ги управляваха, носеха маски на устата си, за да ги предпазват от облаците прах, които се носеха във въздуха. Оглегдах се наоколо и сякаш търсех да видя Хималаите- ей така да се изправят пред мен като исполин-нали са най-високите на света. След като бързо разбрах, че това няма да се случи, се загледах в улиците, по които минавахме-хора с тъмни кожи, но с големи отворени и жадни за живот очи. И тогава видях себе си като човек, загубил блясъка в очите си и откъснал се от недрата на земята, но жадно търсещ пътя към себе си. Странно, но средата около мен ми даваше някакво усещане за свобода и за завръщане у дома. Изморена съм, страшно изморена след прекараната безсънна нощ на летището в Абу Даби. Искаше ми се, ако може веднага да си легна. Хотелът е приличен и предлага необходимия конфорт, който в този момент за мен се свеждаше до топъл душ и легло. Започнах да вадя някакви неща от багажа си и изжеднъж настана мрак. Какво по дяволите се случваше? Обадих се веднага на рецепцията и от там спокойно ми обясниха, че няма ток и че трябва да си пуснем аварийното осветление. След известно лутане и опипване на стаята, успяхме да включим осветлението и да се завърнем отново в така любимата ни цивилизация. Не бяхме свикнали да сме без ток, не можехме без него.
И така нашето пътуване започна. Групата имаше сборна среща с един от водачите. След кратък инструктаж бяхме, уведомени, че тръгваме на другия ден в 6 часа за Покара, от където щеше да започне и нашето същинско пътуване. Покара се намира на 210 километра от Катманду, но това не ни попречи да пристигнем в късния следобяд след 7-8 часа път. Да пътуваш в Непал е истинско приключение, което не може да се опише с думи. Пътят не е много широк, но трафикът е доста нотоварен предмно с камиони, защото голяма част от местните жители не притежават коли.
На 10 май потеглихме към резервата Анапурна. Групата беше в състав от 3 водача и 9 авантюриста от цял свят. Натовариха ни в малко микробусче, което щеще да ни закара в подножието на Планината-там, където щяхме да се слеем с природата и може би да опитаме да бъдем себе си поне за един кратък миг. Дали се вълнувах? Сърцето ми препускаше в галоп и аз чаках с нетърпение да стъпя на тази свещена земя. Защо съм тук ли? Защото това е едно дълго пътуване към себе си, което започна много отдавна и което се надявам никога да не спира.
Бяхме там като мравчици полазили гръбнака на исполина. В начало гледката не беше впечтляваща, защото ние тръпнехме в очкване на нещо грандиозно, което дори въображението ни не можеше да побере.
Слязохме от малкото микробусче, от което честно казано вече беше започнало да ми става лошо поради неравния път и друсането, което развали всичките ми планове да си подремна малко. Пристигнахме в някаква местност на има Ная Пул, в която имаше бедни сякаш набързо струпани къщурки. Леко ми беше на душата. Аз не вървях, аз летях, а тя душата ми сякаш пееше и трептеше с полъха на ветреца. Приближих се до един от водачите на име Сану и така по детски започнах да го разпитвам за маршрута, за това от колко години той е водач. Общо взето разнородни въпроси, на които водачът ни ми отговаряше малко сдържано и притеснено. Това не ми попречи да продължавам да го разпитвам за каквото ми хрумне. Аз исках да усетя хората, да разбера техния начин на живот и може би бе наивно от моя страна, но аз исках да се сприятеля с тях, всякаш по незнайно каква причина това ми беше много важно. Слязахме по някакво нанадолнище и аз подскачах до водача весело. Озовахме се в малка падинка и навлязохме в нещо като селце, когато се спряхме пред една къща и ни съобщиха, че е време за закуска. Бях малко разочарована, че трябваше толкова бързо да спрем и то за такива прозаични неща. Аз като един истински приключенец бях готова на всичко-да покорявам, да вървя безспир, да гладувам, ако трябва, но да не спирам. Да не се предавам и да изживея този миг с цялото си сърце. Просто исках да се отворя за тази енергия и да се доверя на природата- без страх и условности.
По-късно разбрах, че яденето ще бъде основна част от нашето пътуване. Аз гледах на това до известна степен като на бизнес, беше ми доста досадно да поръчвам предварително храна и едва ли не да заемам постоянно мислите си с този въпрос. Та нали бях дошла за нещо, което да ме постави над нещата, да ме превърне в свръх човек може би. Странно и глупаво усещане, но аз се чувствах горда, че съм там под върха, че съм в свещената Планина. Това чувство ме опияняваше и аз се смеех и криволичех по планските пътеки като човек без минало и като човек, който не се интересува от бъдещето. За мен тези понятия се бяха слели в едно и аз бях тук и сега, в този момент както никога досега в живота ми. Имах усещането, че имам всичко, което ми трябва да бъда щастлива, а то не беше много.
От Ная Пул продължихме към Моди Кола и прекосихме новопостроения мост на село Биретани. После пътят ни прекоси село Тиркедунга. Минахме по въжения мост на река Бурунгди Кола и вечерта пристигнахме в хижата ни в Улери, намираща се на 2070 метра височина. Хижата ни беше разположена в едно малко селце, където къщите бяха направени от камък и боядисани в синьо. Уличките бяха покрити от каменни плочи. Приближих се към хижата, приветсвана от окуражителните призиви на един от водачите, който приветсваше всеки един от групата за това, че успешно е пристигнал. И тогава в тази еуфория аз го видях. Върхът се беше изправил пред мен като върховен исполин, като съдържател, който властваше над мен със своята сила и величие. Пред мен се издигаше южната част на Анапурна, извисяващ се на 7219 метра. За първи път през живота си виждам толкова висок връх и думите са безсилни да опишат вълнението, което изпитах в този момент. Почувствах се малка, като мравчица пред този исполин. Няма такова умиление и преклонение пред природата, няма друг такъв повик на природата, на който сърцето ти да откликне с такава всеотдайност. Аз стоях и гледах върха и не исках да го изпусна от погледа си, сякаш можеше да ми избяга.
Вечерта, когато всичко утихна аз излязох на терасата на хижата, от която се откриваше гледка към селото. Кристалният въздух режеше, но вятърът беше утихнал. Над мен бяха само звездите, които блещукаха закачливо. И в тази вълшебна нощ, на която бях ням свидетел аз долових най-великолепната музика, която някога съм чувала. От къде ли идваше тя? Заслушах се във вълшебната мелодия, която бе толкова чиста и от която струеше такава жизнена енергия. Нима бе възможно да има такава ангелска музика. Мелодията на малки детски гласчета ехтеше в тихата нощ от една от каменните къщи. Аз стоях и слушах. Душата ми ликуваше и от очите ми бликнаха сълзи. Сълзи на радост, че съм част от извора на тази красота, където звука, светлината и необятния простор, бяха пресътворили Рая на Земята. Тази музика остана жива в мен, за да ми напомня коя съм и да пробужда душата ми, когато тя гаснеше в колелото на моето ежедневие.
Пътят продължи сред вълшебни родендронови гори. Никога досега не бях виждала толкова наситени цветове на природата. Тоновете тук сякаш бяха по-ярки, а очертанията по-съвършени. Трафикът по тези пътища бе предимно от туристи и от товарни магарете и коне, използвани за доставка на неоходимите провизии на местните хора. Минавахме през различни малки селца на път за Сванта. Срещахме малки дечица, които ни гледаха с нескрито любопитство. Поздравявахме всички с <<Намасте>>. Местните хора отвръщаха с усмивка на поздрава. Тогава за първи път усетих силата на този поздрав и разбрах значението му. Да почиташ бога в някой значи да го уважаваш и да го приемаш такъв какъвто е. Нещо непознато и далечно за доктрината на западните страни. Всички дечица, носеха униформи-явен белег, че ходят на училище. Големите им леко дръпнати очички блестяха радосно и те с жажда попиваха всяко наше движение като гостоприемни стопани на неканени гости. Слизахме и се качвахме по хълмовете. Когато бяхме на върха, присядахме да си починем и пред нас се откриваше стъпаловидно подредена долина, осеяна с малки сини къщички, сгушени под кристалния дъх на близките върхове.
Интересното за мен за Хималаите беше, че аз веднага се усетих приета от тази планина. Да, планината трябва да те приеме-това е негласен прием, който ти усещаш. Тогава ти се сливаш с енергията на природата и черпиш от енергията на земята. Странно, но аз се чувствах лека и земята, на която стъпвах ми се струваше мека-сякаш всичко беше създадено, за да улесни моят досег с тази магическа планина, с тази вълшебна сила, която те кара да продължиш все нагоре и нагоре. Усещането за спокойствие е неописуемо и ти е някак тихо на душата-тишина, от която разбираш много за себе си и за това какви граници имаш, ако въобще те не са нещо измислено с цел да ни попречи да отркрием себе си и най-вече да бъдем себе си.
Пътят към Сванта-едно истинско приключение и изпитание на духа. Моята приятелка се разболя-някакво хранително натравяне и всяка крачка беше едно невероятно усилие на волята за нея. Вероятността от хранително натравяне по такива места е доста голяма в предвид на хигиенните условия. Водата също е фактор, с който трябва да се внимава и таблетките за пречистване тук са задължителни. Аз се чувствах в страхотна физичеса форма, но трябваше на всяка цена да дам от моята енергия на моята приятелка. Исках тя да се почувства по-добре и да се наслаждава на всеки миг така както аз го правех.
Промените на времето бяха доста чести-ту валеше дъжд, ту беше слънчево. Нещо типично за всяка планина. Бяхме в началото на дъждовния сезон (мансун) и проливните дъждове бяха често явление в нашия преход. Но какво му трябва на един авантюрист-добро настроение и чифт удобни туристически обувки.
Спряхме за поредната почивка за чай. Моята приятелка легна на една доста тясна пейка, защото не се чувстваше добре. Аз седнах на пейката срещу нея и мълчах в незнанието си с какво мога да я накарам да се чувсва по-добре. Гледах малките каменни къщи със сини покриви, туристите около мен, дърветата. Слушах шъмоленето на вятъра. Изведнъж чух странен шум и излязох от илюзията. Обърнах се и видях, моята приятелка да се вдига от земята и да се връща на пейката. Беше паднала докато си лежеше на нея. Стана ми смешно и погледът ми срещна този на група туристи, които също се забавляваха от комичната ситуация. И те и аз се опитвахме да сдържим смеха си и да проявим разбиране към състоянието на приятелката ми, която в никакъв случай не би приела нашия хумор в този момент.
От Горепани се отклонихме от основния преходен маршрут и закриволичихме нагоре и надолу по хълмовете на път за Сванта. Водачите ни научиха на някои местни песни и на мен любимата ми стана Ресам фирири (Resam firiri). Те бяха измислили някакъв английсви еквивалент за нас туристите. По-късно, когато се върнах в България потърсих значението на думите на тази песен. В нея се пееше следното:
„Искам да полетя над хълмовете като копринен шал летящ свободно във въздуха,
Оръжие, насочено към елен, но аз не се целя към елена, а призовавам любовта си,
Ние сме на кръстопът, но се обичаме,
Ако желанието на твоето сърце е като моето, не е трудно…“
Оказа се, че това е любовна песен, изпълнявана с енергия и жизнерадост от нашите водачи. Аз вървях и си напявах бодро Ресам фирири, Ресам фирири и звукът биваше поеман от простора и в отговор аз чувах ехото. Никога досега не съм била в страна, в която толкова силно да усетя мизиката като част от ежедневие на хората. Тя сякаш излизаше от душата им- толкова чиста и истинска.
Пак заваля дъжд точно малко преди да стигнем в новопостроента хижата Сванта Кола. Селото е приказно, сгушено в прегръдката на величествено издигащия се Далагири. Къщите са двукатни и са построени от камъни и пръти, но изглеждащи устойчиви на мощния хималайски вятър. Далагири е седмият най-виск връх в света със своите 8 176 метра. Реката Кали Гандаки разделя територията на двата исполина Далагири и на юг Анапурна. (8091 метра). Внезапното изникване на Далагири е мистерия. Той сякаш изплува от равнината, притихнал в тихо великолепие. Селото е тихо. Пред всяка къща има градинка с картофи и царевица. В далечината от хижата ни се вижда училищен двор, в който деца играят баскетбол. Слънцето залязва, обляло в нежни отблясъци долината. Денят приключва с далбат- традиционно непалско ястие от ориз, картофи, доматена салца и някаква каша от зелени треви. Адски вкусно ми е. Може би съм гладна.
Мушкам се в спалния чувал набързо под светлината на фенерчето ми. Няма ток, но навън небето е осеяно със звезди. Опитвам се да заспя, но не мога. Студено ми е и съм се свила в спалния си чувал и гледам звездите, които се виждат през прозорците на стаята ми. Как ми се иска да остана завинаги в тази стая, в която ми се струва, че само да протегна ръка и може би ще стигна звездите. А защо не?
Алармата ми звъни. Ставам бързо сякаш да не закъснея за нещо. Обличам се и излизам навън. Студът реже въздуха. Далагири сънено се извисява над мен, обвит в лека призрачна мъгла. Има някаква мистика във въздуха. От хижата не се чува шум. Тихо е в продължение на един дълъг и тих миг-минава повече от час може би два и никой не се появява. Гледам с надежда към вратата на хижата и най-накрая виждам един от водачите. Забързвам се към него с въпроса колко е часа. Часът беше 6.45 местно време. Оказа се, че не съм успяла да наглася алармата на правилното местно време и съм станала в 5 часа. Въпреки това се чувствах бодра, събудена от кристалния хималайски въздух и опиянена от величието на планината пред мен и най-вече от откраднатия миг от тишината на утрото.
След закуска и след обичайните за мен два черни чая, пътят залакатуши из гъста дъбова гора. Беше спокойно. Денят беше слънчев и слънцето проблясваше между дърветата. Вървяхме бавно и се наслаждавахме на хубавия ден. От време навреме някой от групата се спираше, за да махне поредната пиявица от обувките или панталона си. Това излишно суетене покрай тези пиявици честно казано малко ме изнервяше, но се опитвах да проявя разбиране и да не обръщам прекалено много внимание на това занимание на останалите от групата.
Спряхме пред една сламена колиба за обяд. Пред нея имаше малкоа заленчукова градинка и нашите водачи веднага се заеха да приготвят обяда ни. Храненето заемаше основно място в нашето ежедневие и колкото и да не отдавах значение на това, съзнавах, че трябваше да се храним добре за ежедневните преходи от 6-7 часа. Хранехме се предимно с растителна храна-основно картофи и ориз. На мен всичко ми беше вкусно. След близо двучасова почивка за обяд, продължихме към хижата, която щеше да ни подслони през нощта и която се намираше на 3000 метра височина.
Повечето хижи, в които отсядохме предлагаха не повече от необходимото-легло и храна. Вечерта, останли без ток се топлехме около огромната лумтяща печка на дърва. И така в прегръдката на топлината на печката, си направихме малка импровизирана дискотека с нашите водачи, под ритъма на непалска музика. Връщам се отново на музиката, защото в нея имаше толкова енергия и живот. И въпреки, че хората живееха бедно, от тях струеше жажда за живот. Никъде не срещнах местен, който да се оплаква от съдбата си. Сякаш хората се бяха примирили и живееха в мир с това, което им беше отредено.
Нощта щеше да е дълга в студената стая, но свита в спалния си чувал аз чаках с нетърпение утрешния ден, защото щяхме да се качим на най-високата точка от нашия преход-Копра, намираща се на 3700 метра.
Растителността ставаше все по-оскъдна и лека мъгла се стелеше над нас. Изкачването беше стръмно. Вървяхме почти без да спираме, защото над нас се бяха надвесили облаци и ние бързахме да стигнем. Всички от групата се чувстваха добре и разредяването на въздуха не им влияеше. Та нали бяхме малко над 3000 метра височина. За мен на такава височина човек не би могъл да усети височинна болест. Не на същото мнение обаче бяха нашите водачи. Точно за това преходът ни беше направен така, че да се изачваме и да слизаме, за да може по-добре да се аклиматизираме. На мен всичко това наистина ми се струваше доста преувеличено.
Пристигнахме в хижата на Копра. Тя е оградена почти от всякъде с огромни върхове. Ние бяхме на 3700 метра височина, а на мен ми се струваше прекалено ниско в сравнение с осемхилиадниците, издигащи се около нас ката някакви стражи. Бездиханна красота. Няма токова величие, няма по-съвършено творение на природата. И не можеш нищо да направиш освен да гледаш, без да откъсваш поглед.
Билото, на което се намирахме нямаше растителност и сякаш от бездната под нас се бяха появили едни рододендронови дървета с бяло-розови цветове. Над тях се стелеше мъгла, която алчно искаше да скрие от нас върховете. Те ту се скриваха, ту се появяваха. Вятърът си играеше с облаците както си иска и властваше упорито над нашето желание да не изпускаме от очи гледката.
По хълма препускаха магарета, натоварени с дървени кошове, пълни с дърва и камъни и весело звънчаха с някакви клопатари, закачени на тях. Отново музиката присъстваше в тази идилична картина, сякаш се опитваше да събуди позаспалите ни сетива и да напомни за онзи звук на природата, който те призовава да бъдеш себе си, защото си част от природата , а всичко, създадено от нея е съвършено.
Беше доста студено, духаше вятър, но аз не мислех за това. Всъщност за нищо не мислех. То май всичко си беше измислено, защото всяко нещо в природата заема своето място и то е значимо за всичко, което е част от нея. Свечеряваше и ставаше все по-студено. Всички се бяха стръпали около бумтящата печка и разговаряха нещо. Вече нямаше значение кой от къде е, защото всеки беше намерил своето щастие и бе достигнал своя връх. Природата беше въздесъща, но ние не можехме да оставим цивилизацията напълно и бяхме струпали телефоните си до единственото място, където можеше да ги заредим. На такава височина това беше лукс, за който трябваше да си платим. Прекарах най-студената си нощ в Хималаите. Вятърът свистеше в ламаринения покрив на хижата. Аз се опитвах да не мисля за студа, но не успявах. Почти безсънната нощ не ми попречи да се събудя бодра и изпълнена с енергия.
Копра е едно невероятно място, където планините се сливат с небето, а долините пред кръгозора ти се губят в пъхкави облаци. Усещането е все едно си на някаква граница между силата на това, което човек си мисли, че е по силите му и нещо по-велико. И ти се иска да вървиш все нагоре и нагоре. От тук нагоре обаче условията се променяха. Копра е като някаква разделителна линия между планинската разходка и истинския алпинизъм. Аз определено исках да продължа нагоре, въпреки, че това мое желание беше по-скоро плод на голямата ми авантюристична душа, отколкото на реалните ми възможности. И някак си ми се искаше да видя така отдалеч-Върха. Еверест-покривът на света и лобното място на десетки, дръзнали да го покорят. За мен това не е покоряване на върха, а покоряване на себе си.
От Копра за съжаление вече трябваше да слизаме надолу и това носеше за мен голямо разочарование. И тогава си обещах, че ще се върна пак, но следващият път щях да отида на Първия Базов лагер на Еверест.
Слизахме през дъбови и родендронови гори и аз имах усещането, че бях Алиса в страната на чудесата. Всичко беше толкова вълшебно, че дори не намирам думи, които да могат да пресъздадат това вилшебство. Цветовете на родендроновите дървета бяха в наситено розово-червено и на фона на безкрайната синева около нас, усещането за яркостта им беше великолепно. Пътят лакатушеше надалу по склона и ние заедно с един от водачите се бяхме отклонили малко от него. За да настигнем останалата част от групата, той извика нещо на непалски и тогава другият водач започна да пее, за да може звукът да ни насочи и да ни покаже правилния път. Музиката беше всичко тук-живот, енергия, водач в трудните моменти.
Пристигнахме в предпоследната хижа от нашия преход- Баели Карка, намираща се на 2900 метра височина. От тук се откриваше великолепна гледка към Далагири (8167м) и проломът на Кали Гандаки. Навън беше студено и вятърът режеше лицата ни. Само печката с дърва успя да ни стопли. И тогава под нейната топлина сътворихме най-прекрасния концерт, в който бях присъствала и участвала досега. Носачите ни, по-известни като шерпи, донесоха някакви музикални инструменти-джамбе и нещо приличащо на тамбура и започнаха да свирят и пеят. Аз с готовност се включих и запях, без да знам думите, но те не ми трябваха, за да се почувствам част от тази хармония. Музиката няма думи, за мен тя е повик на сърцето, ако те докосне, нейният ритъм сам те води по своите лабиринти. Набързо сформираната група даваше максимума от себе си, за да се получи едно невъобразимо веселие. И когато на човек му е топло на душата никой и нищо не е в състояние да му отнеме този пламък.
Гандрук-последната спирка от нашето пътешествие. И като достоен край на едно начало- Анапурна (7 237м), Мачапучаре (6993м) и Гангапурна ( 7 455м) бяха немите свидетели на едно пътуване под върха на себепознанието.
И нито три часовият дъжд, през който вървяхме последния ден и студеният душ в хижата, успяха да изгасят огъня, който гореше в душата ми. Огън, който беше запален от природата, музиката и смиренито на хората, които срещнах по пътя си.
Един ден по време на пътуването един от нашите водачи ме попита дали имам кола- за него това беше измерение на богаството. Аз в замяна го попитах как така е винаги весел и усмихнат и той ми отговори, че иска едни ден, когато го няма на този свят, хората да си го спомнят с усмивката му. И тогава разбрах, че този човек, който по ирония на съдбата се казваше Сану Богати, всъщност беше наистина богат. Защото ние идваме на този свят без нищо и си тръгваме така, но енергията, която оставяме след себе си остава жива.
Странно усещане, но през цялото пътуване аз усещат някаква странна близост между България и Непал. Определено нашите планини, които напалците, наричаха хълмове не бяха причината за това. Имаше нещо друго, което аз не мога да определя с думи, но цялото ми същество усещаше. Българите бяха познати в Непал с добрите си алпинсти. Това по някакъв начин ме караше да се чувствам горда.
И в края на моето пътуване аз изпитвах единствено благодарност за приятелството на хората, които срещнах, за музиката,която ме носеше на крилите си, за природата, която ме прие и за невероятно усещане да знаеш, че се намираш под Върха на върховете.
Аз не видях Върха, бях под него, но аз покорих моя връх-разбрах коя съм, какво мога, какво искам и как да стигна до него. Може би и аз като Сану исках да запазя усмивката си, защото тя ще ме води по пътя ми. В планината разбрах, че всички сме еднакви-тук няма значение кой си, къде си и колко имаш, защото тук имаш само себе си и то е най-ценното.
Връщайки се в България видях, че българката, с която се запознах в Непал беше публикувала снимка с мемориалната плоча на Христо Проданов, намираща се малко на първия базов лагер по пътя за Еверест, редом до тези, дръзнали да се отправят на последното си пътуване. Христо Проданов изкачва Еверест на 20 април 1984 от западния склон без кислород и умира по пътя си на връщане на 21 април. Поклон пред паметта му. Човекът, който загина, за да остане жив в паметта на поколения след него.
И аз като човек, бил под Върха, та макар и доста под него, научих едно единствено нещо, че не ние покоряваме планината, а тя нас.