Предстоящите редове са моето доказателство за това, че просто си безсилен пред природата. Ако реши, планината може да те убие … или … да те спаси.

Историята ми е съвкупност от различни места и събития, случили се в течение на времето.

Още във втори клас имах първия си досег с планината; по-точно се учих да карам ски на пистата „Копривките“, недалеч от Бяла Черква. Площта не беше голяма, а и беше за начинаещи, т.е. в „зелена“ категория. Влюбих се в гледката. Баща ми ме водеше всяка събота и неделя там, за да се упражнявам. Така любовта стана една неизменна част от мен.

Две-три години по-късно преминах на следващото ниво – „сините“ писти на Чепеларе. Разбира се, промените не са никак лесно нещо. Не крия – дълго ми отне да „науча“ пистите, т.е. структурата им: коя с каква степен на трудност е, откъде да мина, т.н. Не си спомням с точност колко сезона ми трябваха, за да се престраша да се спусна по една от „червените“ писти, известна като „Малката стена“. Няма значение кога беше. Важното е, че се случи.

Застанах на ръба на склона и се загледах. Междувременно си мислех как гадно е заледено, как на места има топчета отронен лед…в падината се виждаха и хора, загубили баланса си. Нямах възможност да се върна по-нагоре. Пътят беше един – надолу. С много страх и несигурност…се спуснах. Беше типичният ад за един скиор. С бясна, и по-лошото, с неконтролируема скорост минавах от левия към десния край и обратно, но стигнах до заледената част…Паднах успоредно на пистата и ските ме понесоха надолу. Опитах се да направя кант, т.е. така да забия ските, че да се спре плъзгането, принципно в лед е почти невъзможно, но вече неописуемо летях по стръмния склон. Първоначално бях спокойна, защото знаех, че все някъде ще спра. После блъснах и подминах един приятел, спуснал се много преди мен. При удара се завъртях на 180°, съответно с главата надолу. Помислих, че ще умра. Както се казва, животът ти минава на лента пред очите. Моята лента беше кратка. Видях няколко разбъркани момента за части от секундата; мисля, че нямаше и цяла секунда. След това частично се осъзнах, още спускаща се, с изпопадали по пътя щеки. Погледнах нагоре вляво към лифта. Не знам как успях да фокусирам, че ме снимаха. Кой знае, може да ме има някъде из интернет…Не съм търсила. Спомням си как махнах на камерата, защото усещах, че идваше краят. Все пак пистата не е безкрайна – най-вероятно щях да премина границите ѝ скоро. Тогава се случи чудото – блъснах се в коляното на един по-възрастен мой познат, свалил ските и решил, че не може да продължи повече. Главата ми понесе и гравитационната, и механичната сила. След силния удар бях навярно за секунди в безсъзнание, или поне така ми се стори. Възстанових се, свалих си ските, донесоха ми изгубената по пътя екипировка и бавно слязох пеша. Последиците не бяха тежки: физическото ми здраве беше непокътнато, но получих страх от височина, който, въпреки че много силно ми пречеше, успях в по-късен етап да преодолея с помощта на приятел, за което съм му безкрайно благодарна.

Ето ме сега – готова да открия втория си ски-сезон в Боровец.

Другата история, която искам да споделя, е за похода ми в Рила миналото лято. Бих я описала като най-красивата планина, в която съм била, но не мога, защото всяко място е специално и красиво по собствен начин. Да речем, че бях силно впечатлена от флората и фауната. Целта на похода беше да се докоснем изцяло до това природно съвършенство в рамките на седмица. На петият (и то най-тежкият като маршрут) ден трябваше да стигнем до другия край на планината, като от хижа „Иван Вазов“ покорим връх Мальовица.

Самата хижа се намира на една сравнително равна и обширна поляна, пълна с цветя. Бяхме се насладили на гледката предишният ден, защото тогавашната цел беше да стигнем до там, където и пренощувахме. На сутринта имаше едва следа от вчерашния рай. Беше се спуснала гъста мъгла, която бързо обхващаше околното. Въпреки това тръгнахме.

Изкачвахме се на все по-високо, а температурата своевременно рязко падаше. Пътьом минахме през историческо място, където са се провеждали битки столетия по-рано и чието име не успявам да си спомня. Когато се опитахме да се снимаме, не ни се получи, защото мъглата се беше сгъстила още повече. Подминавайки мястото, водачът ни показа гробни плочи на хора, загинали там. Допълни, че ги е сполетяла „бялата смърт“, т.е. когато е много студено, човешкото тяло се затопля, като в резултат на човек му се доспива. Впоследствие тялото се отпуска, човек заспива и замръзва. Защо описвам всичко толкова подробно? Защото няколко километра по-късно се загубихме…

Бяхме сами сред пустошта. Без обхват, с отказващ да работи клетъчен телефон, уплашени…С две думи – в беда!!! Бързо навлякохме всякакви възможни дрехи към настоящите, защото спряхме да се вдижим. Не помня с колко якета и блузи бях, честно. Нямам и представа колко време сме стояли така. Водачът ни забрани да ходим накъдето и да е, трябваше групата да не се разделя. Ръмеше. Вече и мокри, видях с очите си как скрежта обгърна екана на телефона ми, като вкамени го отвътре навън. За обяд имахме предвиден „сух“ пакет, състоящ се от сварено яйце, краставица, хляб и кашкавал. Допълнителните ни хранителни припаси отдавна бяха свършили, но отчаянието ни продължаваше. Усещането за безвремие е колкото мъчително, толкова и страшно. Буквално не знаеш дали ще оцелееш. В главата ми многократно се въртеше изразът „ледена пустиня“…

Природата ни опази живи и здрави, като не след дълго изгря слънце, пронизващо царящия мрак. Мобилизирахме се и скоро покорихме връх Мальовица.

Всеки планинар знае, че не късметът играе роля в подобни ситуации, а Майката-природа. Тя е отражение на твоето отношение към нея. Затова трябва да се уважават и най-вече спазват (не)писаните закони на планината, а именно да не оставяш следи след себе си, т.е. да не замърсяваш, да не унищожаваш по какъвто и да е начин околността.

Най-яркият пример за това, който съм виждала, беше през май месец тази година по време на Националния туристически поход. Един мъж на средна възраст за седем дни и 120 изминати километра успя да събере отпадъците, намерени на обектите, и да ги носи със себе си дотогава, докато не намери специално обозначено място, за да ги остави. По-късно дейността му беше и публично отразена, като получи и символична награда. Истината е, че делото му е безценно. Определено, когато отида на този поход догодина, ще взема пример от него.

Във връзка със споделеното дотук не съветвам, а подтиквам да сте винаги нащрек. Животът е изключително динамичен и непредвидлив, било то под върха или в градска среда. Една необмислена (по)стъпка може да коства наистина много. Действително съм едва на 17 години, но имам основанието да го твърдя…