Събираме се група приятели-ентусиасти за разходка в Пирин. Имаме желание да се раздвижим и да покажем на един приятел от Холандия планинското лице на България. Прогнозата за времето не е обнадеждаваща – въпреки че е август се очаква да вали, но ние не се отказваме и решаваме, че ще разчитаме на късмета си. Вече сме на хижа „Вихрен“, от където тръгваме, водени от един приятел, който е планински водач.
Групата от около десетина човека се разделя на части от по-бързо придвижващи се ентусиасти и такива, които се движат бавно, увлечени в разговори. Вървим поединично между клековете, пресичаме кристално чиста река. Минаваме покрай езеро, спираме за снимки. Аз вървя с леко натрапчивата мисъл как ще се наложи набързо да се върнем като ни завали силен дъжд. Небето е сиво и облачно, но за щастие времето си има свое мнение, което не зависи от нечии негативни мисли и за сега не вали.
Докато се взираме в прозрачните води на езерото изкача жаба и следват шеги с жаби, целувки и принцове. Но нямаме време – скоро започва сериозното изкачване по морените. За тези които са напред качването е като детска игра, а за тези към края на групата душата вече е в зъбите, въздуха не стига, а на всичкото отгоре става все по-разреден. Но никой не се отказва. От време на време се протяга някоя приятелска ръка и придвижването става по-леко. Някой зад мен се зарича, че ще откаже цигарите, а друг вече очаква тук да остане. Кръвта бие в слепоочията, а сърцето играе ръченица, но желанието да стигнеш до билото, където вече са другите е по-силно от умората.
Аз си предствям как съм се изкачила горе и се наслаждавам на глeдката към долината – езерото, морените, но планината ни е подготвила изненада. Горе всичко е бяло, забулено в облаци и мъгла. Всеки изкачил се изниква като призрак от долната земя и с ентусиазъм се включва в събралата се за малка почивка група. „Тук сме като богове“ – подмята някой и всеки започва да избира кой по-точно бог да бъде. След като сме се събрали и сме поели глъдка въздух отново тръгваме.
Сега вече се усещам почти безплътна, с приповдигнато настроение и някак опиянена. Всичко ми се струва много по-леко – раницата, обувките, вървенето по билото на планината. Може би съм малко замаяна, може би съм притръпнала, но вече предателски мисли за дъжд и бури не ми минават през главата. Уверена съм, че каквото и да става си струва да изживея този миг, невероятно е да си високо, да си в прегръдната на тази сурова, дива природа, да си част от нейния красив свят.
На едно тревисто плато виждаме двама овчари. Те ни спират, за да ни попитат накъде сме тръгнали. Завързва се разговор и единият от тях споделя, че е работил в Израел и е имал невероятен късмет да се успи една сутрин и да пропусне автобуса за работата си, защото след това разбрал, че е имало атентат и неговия автобус е бил унищожен. Пожелаваме му да има все такъв късмет. Мисля си – сега е момента да се изживее красотата и магията на срещата с планината, иска ми се да запомня този миг с всяка клетка от тялото си – момент, когато съм победила страха и мързела си. Всички около мен са отдадени на това изживяване, вече няма кой да се оплаче, че му тежи багажа, че е забравил нещо. Заедно сме, но същевременно всеки някакси е сам със себе си и мислите си. Сега се чувствам на сигурно място, просто тук природата е всевластна и предпочитам да се отдам на нейната мъдрост.
След неопределено време, загубили представа за времето – може би са минали час или два, а може и повече стигаме до заслона на „Тевното“ езеро. Разполага ме се с удоволствие до кристалните му води, разтваряме раниците и се подготвяме за вечеря. Мракът постепенно ни обгръща. До меката топлина на огъня потръгват отново весели разкази, шеги и песни. А в тъмнината около нас стоят на своя хилядолетен пост другите върхове, може би следващите, които ще решим да изкачим.