Ивайло затова и го обичаше, защото Антон е странна, необичайна птица сред хорската еднаквост, която го заобикаляше като блато.
Живееше Антон все покрай книгите, преди Промяната работеше като библиотекар, а след нея се оказа единствен наследник на богатия си дядо и заживя като рентиер.
Ивайло подозираше, че след като се види обезпечен материално Антон ще се отдаде на ориенталска леност. Тъкмо обратното – приятелят му сякаш се прероди – интересуваха го все по нарастващ кръг неща. Трескаво се втурваше да изучава какво ли не – ту миналото на някое селище, ту преданията и легендите за определена река или планински връх, обикаляше с раница на гръб къде ли не, изравяше някакви старинни карти и се опитваше да следва очертаните в тях маршрути.
Веднъж прекара цял месец в гробището на едно градче и си записваше упорито нещо, което разчиташе с огромни усилия по паметните плочи.
Понякога на Ивайло му се струваше, че Антон слушаше и четеше с жаден интерес и неща, които изглеждаха абсолютни баналности и дивотии. Но Антон смяташе, че всичко е важно – и как се погребва мъртвец, и какви ритуали се изпълняват по празниците, и кога е построен полусрутеният параклис край някое забутано селце…
Събеседниците му трудно го разбираха, но се заразяваха от ентусиазма му и разказваха всичко, което знаеха.
Антон наистина е изключителен ерудит, мислеше си Ивайло, но какъв смисъл имаше от неговите огромни и напълно хаотични познания? Никакъв..
Антон често говореше, че хората са прекалено егоцентрични, изпаднали са в самозаслепление и тогава двамата спореха яростно до среднощ.
Веднъж, малко след полунощ, бяха отново в едно родопско селце, Антон подхвърли на най-добрия си приятел:
– Ти не си даваш сметка колко много от земята ни вече е отвоювана обратно…
Ивайло не го разбра и му подхвърли заядливо:
– Посочи ми едно такова място!
И за огромно негово удивление Антон неочаквано развеселен го погледна и посочи с ръка планинския хребет отсреща, в Родопите е пълно с такива, но Антон посочи точно този.
– Там е най-близкото място. Представлява на външен вид уж най – обикновена поляна. Но като пристъпиш в нея ще усетиш за какво става дума. Не казвам, че ще разбереш, а ще усетиш… Ако имаш куража да го сториш, разбира се…
Ивайло бе по–младият, компютърен специалист и ненавиждаше всякакви неясноти, мразеше фантастиката и хулеше както мистиката, така и религиите.
Това, което чу, си беше чисто предизвикателство и Ивайло още на следващия ден се отправи на пътешествие. Антон го ориентира отлично и той стигна до мястото за няколко часа ускорен ход. Застана между двата наистина огромни бора, които удивително приличаха на портал, или поне така си помисли.
Седна и се огледа. Нищо и никаква поляна. Усмихна се и метна раницата на земята.
Правата между двата бора е Чертата, така му беше казал Антон. Ивайло пристъпи към нея леко смутен, но решен да не се поддава на уплаха и безумни внушения. Протегна крак да премине Чертата. Още не беше стъпил отвъд нея, когато кракът му изтръпна, беше действително странно усещане, а от безоблачното небе ненадейно се разнесе страховит гръм. Стреснат Ивайло панически се дръпна назад. Върна се обратно с разтреперани от страх крака и се строполи безсилен на тревата..
Запали цигара и се замисли.
Дали не си въобразяваше всичко, което му се стори, че се е случило? Дали всичко не е плод на самовнушението му?
Когато се надигна вече знаеше, че трябва да премине Чертата, че не може да не я премине, че ще успее… Най-вероятно си беше чиста случайност прогърмяването, разнесло се от безоблачното небе. Изтръпването на крака си отдаваше на самовнушение.
Тръгна твърдо решен не само да прекрачи Чертата, но и да остане в пределите на уж забраненото (от кого?) пространство.
Прекрачи правата линия, която Антон определи като Чертата и изтръпнал от очакване продължи. Нищо не се случи.
Ивайло измина тичешком десетина метра и чак тогава усети промените, които настъпиха така рязко, че той просто нямаше време да ги забележи.
Небето над него причерня, отекваха като канонада гръмотевици, рязко задуха мощен вятър. Свистеше свирепо в лицето му, спираше дъха му. Бързо разбра, че не ще може да продължи, но искаше поне да се огледа, да задоволи любопитството си – какво все пак има тук, та така яростно се защитава от него…
Спря и се заоглежда с жадно любопитство.
Вятърът вилнееше насреща му, но нима не засягаше клоните на дърветата?! Нито едно листенце не помръдваше по тях!
Това не е никакъв вятър, а някаква целенасочена струя от въздух, която трябваше да го отблъсне, да го уплаши, да го възпре…
Стоеше присвит, както инстинктивно прави човек, когато очаква нападение и се оглеждаше задъхано, жадно…
Тогава нещо изфуча край ушите му и Ивайло усети, че се надига от тревата. За миг си помисли, че вятърът ще го метне нанейде. Но си остана така увиснал във въздуха, даже си поклати краката. Да, да! Във въздуха бяха, това поне беше безспорно. Но не само това – той се и движеше, летеше и бавно биваше изтласкван към Чертата – опната между двата бора.
Когато застана над нея, нещо го разтърси и той се оказа стъпил на земята, но от другата й страна. Не успя да се удържи и рухна на тревата преизпълнен с безсилна ярост.
Когато си почина от преживения стрес, Ивайло застана за трети опит пред Чертата, този път се приготви да спринтира. Погледът му мерна циферблата на часовника – два часа петдесет и една минути. Оттласна се от земята и затича. Измина двайсетина метра и стигна целта, която предварително си беше избрал – едно дърво насред поляната. Докопа го и обви ръце около ствола му. Това е номерът, да има нещо, за което да се държи. Постигна го и почти веднага разбрах, че е сгрешил.
Усети го с бузата си, която беше прилепил о кората на дървото. Нещо мазно, слузесто се стичаше към брадичката му и той отдръпна главата си, без да изпуска от прегръдката си ствола на дървото.
Това, което видя, го смрази – пулсираща жива плът, обвита в слуз. Едва сега усети и вонята, беше адска.
Оказа се, че притиска до себе си нещо живо, което се гърчеше в ръцете му. Погледна към клоните на дървото и видя, че листата са всъщност израстъци – мазни и лъщящи.
Усещаше, че ръцете му сякаш залепват о кората на дървото. Опита се да измъкне първо лявата си ръка. Усилието му завърши с едно звучно “пльок!”, сякаш я измъкна от тинята на блато. По-страшно беше с дясната му ръка, почти изцяло потънала в живата маса. Помисли, че ще остане без пръсти. Успя, отдели се от дървото, макар наоколо да смърдеше ужасно. И застина от изненада, когато видя, че бавно, постепенно дървото се приближаваше към него – то се местеше и го следваше, не, не, преследваше го!
Изтича на десетина метра от пъплещото към него дърво и се опита да анализира ситуацията.
Изправен е пред избор – да продължи напред и да загине, или да се върне. Реши, че е по-добре да се измъкне жив.
И понечи отново да затича, този път обратно. Но в същия миг усети нещо невидимо и твърдо насреща си – все едно стена. Заопипва я трескаво с двете си разтреперани от страх ръце, беше наистина някаква преграда, която ненадейно го беше обкръжила. Все едно се намираше в кладенец – толкова беше разстоянието, в което можеше да се върти в кръг. Разбра, че е попаднал в нещо като невидима килия и рухна на дъното й – смазан от отчаяние и безсилие. Тялото му се хлъзна покрай стената и се озова на земята. Но имаше нещо особено в тази земя – нямаше нито едно стръкче тревица по нея, приличаше на асфалт – черна, лъскава, сякаш изгаряна систематично.
Тогава чу някакъв глас. Беше тържествено монотонен. Ивайло слушаше с трескав интерес, но нищичко не проумяваше. Усети как думите, които звучаха доста напевно, се произнасят с все по-нарастващо ожесточение и гняв. Нищо не успя да схване. И в този миг гласът спря и го оглуши пронизителен, неистов, раздираш ушите му, писък.
Последва ужасяващ вой, сетне разтърсващ въздуха и слуха му крясък…
Във всеки случай този хор звучеше страховито, сякаш хиляди хора умираха едновременно в неистови мъки, страшният, див, налудничав концерт извираше като че ли изпод земята… Дори му се стори, че тя вибрира.
Хорът ставаше все по-мощен, той притисна с ръце ушите си, но воят нарастваше и го съсипваше.
Сигурно изгуби съзнание.
Лежа известно време в някакво състояние на див ужас и примирено отчаяние. Постепенно осъзнаваше какво се е случило и го овладя внезапно избликнал гняв.
Разбра колко нелепо и жалко е било това, което е сторил, но точно този глупав изблик на ярост навярно го спаси. Вдигна крак и замахна срещу стената на половин метър височина. Нищо не постигна, освен че кракът страшно го заболя, отпусна го на земята. От болката отново побесня и срита стената, сега ниско, почти на нивото на земята. Но кракът му не срещна преградата, а потъна в някаква пролука. Изтръпна от удивление, което веднага се смени от дива надежда.
Това е някакъв отвор! Дали ще може да се измъкне?!
Надигна се и заопипва – стената започваше от около две педи над земята.
Значи би могъл да изпълзи на свобода. Имаше чувството, че ако още само миг остане със страшните звуци, ще полудее, ще се взриви, просто ще си умре от ужас.
Решително се втурна и запълзя, кой знае защо изпита усещането, че се движи към Чертата. Преди да си пъхне главата в процепа и да се насочи към свободата си, мерна часовника си, направи го по навик – все така стрелките си бяха застинали на два часа и петдесет и една минути.
Имаше чувството, че пълзи цяла вечност.
Но не спря, само от време на време се надигаше и главата му чукваше о някаква преграда.
Таван?
Когато изпълзя, беше останал без капчица сили.
Лежеше си така проснат на земята, дишаше на пресекулки. Ръката му беше на нивото на очите му и по навик пак се взря в часовника си. Той отново показваше два часа и петдесет и една минути!
Излизаше, че престоят му в това проклето място е равен на нула във времево отношение!
Почива си час-два под галещите, нежни лъчи на слънцето и току поглеждаше боязливо към Чертата. Наистина това беше някаква граница – тревата изведнъж, като прорязана с нож, изчезваше и земята лъсваше черна като асфалт.
Накрая, отпочинал и посъвзел се от преживения ужас, решително обърна гръб на Чертата и потегли обратно.
Когато намери приятеля си в селската кръчмица и приседна до него, Антон подбутна чашата си и изрече:
– Сега вече знаеш.
Ивайло изпи до дъно ракията от чашата на приятеля си и кимна, после огледа мъжете край масата – трима селски старци, които го наблюдаваха съсредоточено и някак неприкрито насмешливо.
Антон пое двете чаши от ръката на кръчмаря, постави едната пред приятеля си и кимна към събеседниците си:
– И те знаят.
Единият от старците, той единствен носеше дълга бяла брада, погали я и кимна:
– Тази земя там е тяхна!
– На кого? – стресна се Ивайло и потръпна като си спомни преживения само преди часове ужас.
– За тях не може да се говори, най-добре ги разбираш като мълчиш – отговори му старецът.
– Ти пък откъде знаеш?! – сопна се Ивайло, направи го, може би, защото нищо не разбра от думите на стареца.
– Пазителят, ако не знае, то тогава кой?! – попита пълничкият кръчмар и се разсмя.
– Най-важното е да осъзнаеш пагубната слепота, в която живееш. Направиш ли го, после постепенно осъзнаваш всичко останало, приятелю! – рече му Антон.
Ивайло проумяваше вече, че днес само е погледнал през тесния процеп към един необятен свят, който съществуваше успоредно с видимата реалност, а дали той не пребиваваше в самия него?..
Предстоеше му голямото пътуване.